Предметът „Добродетели и религии“ ще отвори нови разделителни линии в училището и обществото

Лия Бикс, преподавател, с над 15 години в образователната система

Моята скромна учителска позиция по някои от обсъжданите промени в българското училище. Ще започна отзад напред.
Оценка за дисциплина – решение или нов проблем?
За мен това е крайно необективна стъпка, която крие множество рискове. Още по-притеснителното е, че не виждам достатъчно ясна представа как точно би трябвало да се прилага на практика. Самата идея ми напомня разказите от времето на процъфтяващия комунизъм, когато учениците са били спирани на входа, за да им проверяват ноктите и да им приглаждат прическите. Училището преди всичко е място, където децата трябва да получават образование. А 

образованието и възпитанието не се постигат принудително

 Постигат се чрез отношение, авторитет и личен пример.
Когато един учител се затруднява да изгради отношение с учениците си, много лесно може да прибегне до принуждаването. Естественият резултат от това обикновено е вътрешен или външен бунт, а след него – още по-лоша дисциплина.
Да, има деца, които не са получили необходимото възпитание вкъщи и тази липса закономерно се проявява и в училище. Но именно затова съществуват правила и санкции. Ако системата не работи достатъчно добре, реформата трябва да бъде насочена именно там. Защото „дисциплина“ е твърде абстрактно понятие.
За мен критерият може да бъде един, за друг учител – съвсем различен. Аз например не виждам проблем ученик да пие вода по време на час или при необходимост да излезе до тоалетната. За друг колега същото поведение може да бъде възприето като демонстрация на неуважение. Кой от двама ни тогава ще постави „правилната“ оценка за дисциплина?

Правилата са нещо различно. Те могат да бъдат ясно формулирани. Спазването им може да бъде установено, а неспазването им – санкционирано. Оценката за дисциплина обаче неизбежно съдържа огромна доза субективизъм. И точно там е рискът. Една такава оценка няма непременно да подобри дисциплината. Напротив – тя може да навреди на бъдещето на интелигентни, способни и мислещи деца.

„Добродетели и религии“ – но кои добродетели?

На пръв поглед звучи прекрасно. Кой би бил против децата да бъдат добри, почтени, честни и възпитани? Проблемът започва, когато трябва да отговорим на простия въпрос: Кои точно са общоприетите добродетели и кой ще определя тяхното съдържание? Коя ще бъде базата, върху която ще стъпи бъдещият „добродетелоучител“?
Да вземем един съвсем прозаичен пример – благородната лъжа. За много хора тя е не просто приемлива, а понякога дори морално оправдана. Но кой ще определя коя лъжа е „благородна“? За един човек границата ще бъде една, за друг – съвсем различна. Истината поне е една. Може да бъде приятна или неприятна, удобна или неудобна, но не зависи от личната ни представа за добродетел. И тук идва следващият въпрос: 

кои ще бъдат учителите, които ще преподават добродетели

 Каква подготовка ще имат? Каква философска, педагогическа и психологическа основа ще стои зад това обучение? А религията? Тук въпросите стават още повече.
Коя религия? Как практически ще бъдат организирани часовете, когато в един клас има християни, мюсюлмани, а защо не и будисти, атеисти или деца от семейства, които просто не желаят религиозно образование? Ще разделяме ли класовете? Кой ще изготвя програмите? Кой ще преподава? Попове, ходжи и шамани ли ще влизат в училище? Звучи провокативно, но зад този въпрос стои съвсем реален практически проблем. Вместо чрез училището да сплотяваме и обединяваме обществото, рискуваме да въведем нови разделителни линии, чиито плодове може да берем десетилетия. 

Религията е личен избор

 Когато е свободно избрана, тя може да бъде източник на ценности, култура, принадлежност и духовност. Когато е натрапена, резултатът може да бъде точно обратният. Затова далеч по-разумно ми изглежда подобно обучение да съществува например под формата на занимания по интереси. Детето и родителят желаят – записват се. Не желаят – не са принуждавани. Добродетелите не се преподават от дъската. Добродетелите се формират преди всичко в семейната среда, а в училище се възпитават най-силно чрез личния пример.
Един съвсем прост пример: Не може учител да се разминава всеки ден с учениците си в коридора, без да ги поздравява, а след това да влезе в класната стая и да им обяснява, че поздравът е признак на възпитание и уважение. Децата много бързо разбират разликата между това, което възрастните говорят, и това, което действително правят. Можем да напишем най-прекрасната учебна програма по добродетели, но ако човекът пред дъската не показва тези добродетели в собственото си поведение, урокът приключва още преди да е започнал.

Какво бих променила?

Ако действително искаме по-висок образователен ефект и по-добра дисциплина, според мен решението е далеч по-просто – и същевременно по-трудно за изпълнение. Има училищни правила. Те трябва да бъдат ясни. Много ясни. Трябва да имат конкретни граници, така че да оставят възможно най-малко пространство за произволно тълкуване. При нарушение трябва да има ясни санкции, а тези санкции трябва да се прилагат с еднаква точност към всички. Ако сегашните санкции не работят – нека бъдат променени. Ако процедурата е тромава – нека бъде опростена. Ако правилата са неясни – нека бъдат прецизирани. Но субективната оценка за „дисциплина“ няма да реши проблема. Учителят трябва да познава учениците си не само по клас и номер. Трябва да ги познава по име. А още по-добре – и като личности.
Особено внимание заслужава и ролята на училищните психолози. Там трябва да работят едни от най-добрите такива. Защото те работят с най-крехката част на обществото – деца и млади хора, чиито личности тепърва се изграждат. Там грешките понякога остават за цял живот.
Ще завърша с една шаблонна, но много вярна реплика: „На сила хубост не става.“
Нито добродетел се изгражда със заповед, нито уважение се получава чрез страх, нито авторитет се създава с оценка в дневника. За да подобрим образованието и възпитанието, първо трябва безпристрастно 

да прилагаме правилата, 

които вече съществуват. Да ги направим достатъчно ясни, за да не зависят от настроението и личните разбирания на този, който ги прилага. А след това да върнем в центъра на училището не поредната административна мярка, а човека. Любов към професията. Отношение към децата. Личен пример. Това са трите неща, които според мен възпитават много повече от всяка нова оценка или задължителен предмет. Всичко, което се налага насилствено, може да създаде послушание за известно време. Но послушанието не е възпитание. 

Страхът потиска личността

 А потиснатата личност рано или късно намира начин да се съпротивлява – чрез омраза, гняв или агресия. Училището не трябва да произвежда послушни деца.
То трябва да помага за изграждането на образовани, мислещи, свободни и отговорни хора.