Добромир Гюлев

Решаващ ден за България е днес, 8 юли 2025. Един от най-важните в най-новата ни история,
съизмерим с 18 март 2004, когато станахме член на НАТО, и 1 януари 2007, когато станахме
пълноправен член на Европейския Съюз.
Важен ден е, не защото ще реши всички проблеми на страната ни - съвсем няма да се случи това. Проблемите чакат нас и никоя валута на света не може да ги реши. За крадците валутата не е от значение – те биха могли да крадат и в монголски тугрици също така добре, както в левове, евро или долари, стига да им позволим като общество. Досега обвързването на лева с еврото през валутния борд не спря измамите и кражбите. Няма да ги спре и еврото.

Все пак денят е изключително важен, защото циментира мястото на

България в западната цивилизация

 Тази, към която по право принадлежим и културно, и исторически, и
философски даже...

През България е винаги е минавала границата между цивилизования и дивия свят. Някои
биха казали границата между реда и хаоса. С кратки проблясъци, историята ни винаги е била
тази на погранична територия. Първо Османската Империя ни откъсва от европейското ни семейство и ни държи насила там, където не ни е било мястото за 500 години. А след това, тъкмо завърнали се у дома за едни кратки 50-60 години между 1878 и 1944, Съветската Империя отново ни извлича насила от другата страна на границата. Сега се отваря възможност за следващите десетилетия да знаем ясно къде се намираме и да
не се лутаме с единия крак от едната страна, а с другия от другата.

Това го разбират всички от политическия спектър в България и за това заемат съответните си позициите по оста за-против присъединяването ни към еврозоната.
Един спектър от политическата сцена - да го наречем закачливо групата на „националконсервативните носталгици“ – разбира, че влизането на България в еврозоната слага край на
всякакви възможности за завой обратно в хаоса на източния властови абсолютизъм, към
момента чудесно илюстриран от режимите на Путин, Си Дзипин и Ердоган. Лидерите на тази група от обществото безспорно са Румен Радев и Костадин Костадинов с различни подгласници през годините, като последните са Ивелин Михайлов и Радостин Василев, а преди тях Стефан Янев и дори Слави Трифонов преди последната му „метаморфоза“ при съставянето на правителството на Росен Желязков.
Тази група положи доста усилия през последните няколко години, за да ни отдалечи от окончателното ни завръщане в Европа. Най-вече чрез целенасочените опити на Радев за
дестабилизация на политическия живот през целия си втори мандат. Серията негови
служебни кабинети, които къде корупционно, къде чисто идеологически, системно се
стремяха да отдалечават България от Европа. Отказите от ясна позиция по повод войната в
Украйна и откъсването от тоталната зависимост от руски енергийни източници са едни от
най-ярките примери. Венецът е загробващия договор с Боташ, който, освен скъп и излишен,
реално предостави достъп до цялата българска газопреносна мрежа на Турция с ясното
съзнание, че най-вероятно ще бъде използвана за 

пренос на „изпран“ руски газ

През цялото това време, от улицата го подкрепяше гръмогласния Костадинов, който яхваше всяка възможна чувствителна за обществото тема и я превръщаше в мегафон на антиевропеизма, неумело маскиран като някаква аморфна „антисистемност“.
За щастие бройката на национал-консервативните носталгици се оказа крайно недостатъчна, за да предизвика някакви сериозни сътресения по пътя към Европа. Непропорционално представени по медиите (вкл. социалните), най-вече заради институционалната тежест на
фигурата на президента, тази група от обществото трайно остава малцинство в българското общество. Ясно го показаха серията от предсрочни парламентарни избори ( а и местните избори през 2023). Общият брой представители на този сектор от българското общество не успя да надхвърли 60-тина депутати (включвайки и БСП) във всички парламенти от 2021 до днес.
Национал-консервативните носталгици водиха тази битка с надеждата да извадят на
повърхността български Виктор Орбан и по негов модел, под маската на „национализма“ да инсталират един тоталитарен по своя характер режим с подкрепата на „братските“ режими от изток. За сега не успяват, но тази опасност не е отминала изцяло. Все пак, членството на България в еврозоната ще направи инсталирането на такъв модел много по-труден.

Втората голяма група в българското общество – да я наречем шеговито групата на „тарикат
популистите“ – в последните 15 години доминира изпълнителната власт в България в лицето на ГЕРБ и ДПС. Тази прослойка основно се формира от кастата на държавната
администрация плюс една голяма част от „бизнеса“, който на хартия е частен, но в
действителност е до голяма степен зависим от държавни договори. Някои обичат да наричат
този конгломерат „мафия“ и не са далеч от истината, защото има много общи  храктеристики между двете. Аз не бих ползвал този термин, защото създава усещане за наложено отвън или отгоре насилие, с което гражданите не са съгласни. А това съвсем не е така.
Членовете на този сектор от българското общество заемат мястото си в редиците на „тарикат популистите“ съвсем доброволно и с желание. Една огромна група българи така разбира държавното управление и не намира нищо порочно или нередно в модела на „обръчи от фирми“, действащи в симбиоза с държавната власт. Този феномен не е само български и не е от днес. Наблюдава се в доста общества, които, по една или друга причина, не са успели да изковат обществен ред с достатъчно стабилни демократични правила.
По стечение на обстоятелствата в последните почти две десетилетия тази обществена
прослойка успя да се циментира на власт благодарение на огромния финансов ресурс, който натрупа по време на главоломното забогатяване на България след  присъединяването към Европейския Съюз. Каквото и да ви говорят национал-консервативните носталгици, 

България забогатя

 значително от присъединяването си към ЕС. БВП на глава на населението нарасна с 300% - от малко под 6000 долара през 2007, до почти 18000 долара през 2024. Дали този ресурс се разпредели равномерно в българското общество е отделна дълга тема, на която
няма да се спирам.

Та да се върнем на еврото и тарикат популистите. За тях еврозоната е неизбежното зло. Знаят, че, за да продължи да оперира добре смазаната машина на „приятелски капитализъм“, европейската ни интеграция не трябва да бъде поставяна под въпрос. Тази европейска интеграция и парите, които текат към България, неизбежно вървят ръка за ръка с приемането на еврото. Едното без другото не може да продължава вечно. А сега, в допълнение, международната обстановка е буреносна... Не се знае от къде и от кого ще се режат пари, за да се пренасочат за  въоръжаване. От друга страна, за тарикат популистите еврото ще донесе нежелан контрол. Ще има нежелана намеса в „банковата“ система, където няма да се появи втори „урожай“ като фалита на КТБ, който за някакви си месеци преразпредели 3-4 милиарда лева чисти пари към
джобовете на един кръг бойкоизбрани. Няма да има безогледно раздаване на държавни заеми от ББР към отбрани „бизнеси“. Подобни „рутинни“ за днешния приятелския капитализъм дейности вече ще носят сериозен системен риск и няма да остават незабелязани.
Не е случайно, че най-главните представители на тарикат популизма – ГЕРБ – с години
забавиха влизането в еврозоната точно поради опасения от подобно изсветляване. След 2022
година, обаче, ножът опря до кокала и няма мърдане. Еврото ще се приеме въпреки
нежелания сноп светлина, който ще хвърли по тъмните ъгли на българския „частен бизнес“.

Третата прослойка от българското общество – да я наречем „глобал идеалистите“ – счита от
самото си кристализиране след края на комунизма в България, че страната ни принадлежи към Европа и трябва да се направи всичко, за 

да се върнем у дома

Колкото и грешки да е допуснало представителството на тази прослойка от българския народ през годините, включително залитайки в посока към тарикат популизма повече от веднъж, тяхната мисия е била винаги да дърпат страната към Европа и далеч от източния авторитаризъм. Понякога успешно (Иван Костов), понякога не толкова (Кирил Петков и Николай Денков).
За съжаление, вглъбени в своето месианство, глобал идеалистите често забравят да си
говорят с останалата част от обществото. Това е и причината за огромните празни
пространства, които редовно са оставяни за тарикат популистите и най-вече за националконсервативните носталгици, които необезпокоявано разширяват своето влияние над все по-богатото, но и по-апатично българско общество.
Въпреки греховете им, не може да се отрече, че глобал идеалистите са единствените, които
методично работиха за този днешен успех. Доста неефективно, но все пак методично.
Неефективно, защото традиционно се гнусят от властта почти толкова, колкото от
общуването с обикновените хора.

Не знам дали е съвпадение (не е!), но точно тези две причини карат тази общност да се рои
до безкрайност и да ерозира отвътре година след година. Европейската интеграция на
България остана единствената цел, която държеше заедно пряко волята им тази група хора.
След постигането на тази наистина историческа цел, рисковете от разпад на представителството им са огромни. Имат един последен шанс да преосмислят причината си за съществуване и да се фокусират отново върху решаване на вътрешните проблеми с корупцията и производния и „приятелски капитализъм“. Дали ще успеят – не съм оптимист. Но поне трябва да опитат. Влизането ни в еврозоната ще бъде като помощник, който държи фенера и осветява, но работата трябва да я свършим ние сами.
Нека се поздравим за успеха, и веднага след него да запретнем ръкави, ако искаме да живеем в една наистина достойна европейска България!