Огнян Минчев

През последните няколко седмици водещи "говорещи глави" на кремълската пета колона в България започнаха усилено да лансират стара пропагандна теза, която бе актуална преди повече от три десетилетия: Съветският съюз не бил победен от Запада, а самият комунистически елит в Москва взел решение да "изостави" съветската система - поне в нейния традиционен вариант на съществуване. 

Победен ли бе Съветският съюз в Студената война? 

Средно информираният гражданин - свидетел на краха на имперския комунизъм никога не се е съмнявал в отговора. Да, разбира се, че съветският комунизъм бе победен от кризата на собствената си обществена система и с усилията на обединения Запад в Студената война. През 90-те години кръгове, свързани с бившия режим в Москва и със сателитните му режими в Източна Европа отричаха поражението на съветския колос. Крайните сталинистки групировки обвиняваха Горбачов в "предателство", а кръгове сред посткомунистическите елити опонираха на очевидната истина за провала на Източния блок с тезата, че съветският елит сам е решил да изостави комунистическата система и да проведе хитроумна операция за преход към постболшевишка диктатура. Андропов се спряга и до днес като автор на този Grand design в повечето конспиративни теории, опитващи се да заобиколят очевидната истина - през 80-те години на 20 век съветският комунизъм нямаше ресурси да издържи на двуполюсното противопоставяне със Запада, известно като епоха на Студената война.

Тази ариегардна теза за "доброволно изоставяне" на болшевишкия тоталитаризъм от съветския елит днес се "притопля" както в Москва, така и сред петата колона на кремълския режим в други страни, включително в България. Зациклянето на агресията срещу Украйна в задънената улица на една по същество позиционна война е твърде унизително за великодържавното самочувствие на режима на Путин. Тръгнал да възстановява имперското величие на Русия и статута й на "велика сила", Кремъл изпадна в ролята на 

продължител на поредицата от стратегически поражения, 

които водят до отслабване и дезинтеграция на последната империя в съвременна Европа. В тази ситуация пропагандата на имперско величие придобива особено голямо значение и важен неин елемент е тезата за "непобедимостта" на Русия. Оттук и съживяването на конспиративната теза - Съветският съюз не беше победен, а или "предаден" (Вариант 1), или "преобразуван" (Вариант 2) по решение на своя собствен елит. Извод - никой не може да победи Русия, нито в миналото, нито в настоящето или бъдещето. 

Не е необходимо да се занимаваме специално с българските епигони, разпространяващи тази съживена пропагандна теза на Москва по заповед от Центъра. Може би е необходимо обаче да припомним - за младите поколения, ако не за нас самите - реалните измерения на поражението, което съветският комунизъм претърпя в съперничеството си с обединения Запад в Студената война. За да поддържа равновесие в това стратегическо съперничество болшевишкият режим бе подчинил цялостната икономика на Съветския съюз и на източноевропейските сателити на приоритетното развитие на своя военнопромишлен комплекс, на армията и на службите за сигурност. Гражданският сектор на производство и потребление бе системно изоставащ, а хората живееха бедно (каквото и да ви разказват носталгиците по "онова време"). Военните разходи на България (при цялата трудност на изчисляването им) през 80-те години бяха най-малко 10-12 на сто от БВП без да се калкулират фактори като безплатен - робски труд, съпътстващи производства и т.н. В по-ранни времена този относителен дял е още по-висок. За сравнение - днес ние говорим колко е добре страните от НАТО да харчат 2 на сто за отбрана, които трябва още да се увеличат - до 3.5 или 5 на сто. 

Огромната част от националните ресурси в съветския блок се инвестираха във военни технологии, във военно производство. В края на 60-те години Москва успя да постигне стратегически паритет в ядреното въоръжаване с Вашингтон. През 1973 г. в Америка бе създаден първият микрочип, с което започна т.нар. Трета промишлена революция. Бързият ръст на технологиите в информационната сфера на Запад не можеше да бъде уравновесен от технологичното развитие на съветския блок. Опитите да се крадат западни технологии удряха на камък благодареноие на ограниченията, наложени от КОКОМ - институция за предотвратяване разпространението на високи технологии в комунистическия свят. Съветският ВПК започна да стагнира в условията на разтварящата се технологична ножица между Изтока и Запада. Тази стагнация ескалира в дълбока криза с обявяването на Инициативата за стратегическа отбрана от администрацията на Роналд Рейгън в ранните 80-те години. Тази програма целеше създаване на космическа ПВО система от лазерни оръжия, способни да поразяват съветските балистични ракети непосредствено след тяхното изстрелване. С идването си на власт през 1985 г. Михаил Горбачов реалистично оцени драматичната дилема на съветското стратегическо изоставане и започна преговори за съществено намаляване на ядрените потенциали с Вашингтон. Това бяха и 

първите стъпки на "перестройката"

Технологичният упадък на Съветския съюз бе ключов елемент от цялостната стагнация на икономическата система на комунизма. "Икономиката на дефицита" (Янош Корнай), крепяща се върху минералното богатство на Сибир и върху евтиния, често безплатен - робски труд на гражданите, все по-малко бе в състояние да мобилизира факторите за качествен ръст на икономиката в условията на новата вълна на технологичната революция от 70-те и 80-те години. Икономическият упадък води до все по-драматични социални проблеми в едно общество, което и без това живее на границата на същинската бедност. 

Стопанският и технологичен упадък е съпътстван от дълбоки мирогледни и културни промени в съветското общество. Тоталитарният режим се крепи преди всичко на идеологическия контрол и манипулацията на общественото мнение - откритото насилие е едва втори по значение инструмент на тоталитарната власт. През 70-те и 80-те години младите поколения на съветското и източноевропейските общества изгубиха в решаваща степен доверието в управляващите комунистически режими. Образците на поведение се изместиха в посока на Запад - подражаваше се на западния начин на живот. Идеологическата легитимност на комунистическите режими бе сериозно подкопана. В Източна Европа и в самия Съветски съюз се надигна 

организирана съпротива срещу тоталитарната диктатура

 На практика режимите на тоталитарен контрол деградираха до авторитарни режими на открито насилие - в Полша, в Чехословакия, в самия Съветски съюз. "Перестройката" на Горбачов бе политически проект за спасяване на съветската комунистическа система чрез нейното хуманизиране, чрез повече гражданска свобода, чрез открито признаване на престъпленията на режима в продължение на седем десетилетия след 1917-та. Но "изпускането на парата от котела" се оказа недостатъчно за спасяването на една обществена система, доведена до пълна блокада. 

Имат смисъл аргументите, че разпадането на съветската система можеше да се случи по много по-насилствен начин от този, който бе реализиран на практика с реформите на Горбачов. Разбира се, ако не бяха започнали реформи, крахът на системата можеше да бъде отложен за определено време и да се реализира като много по-травматичен разпад. Но фактът на драматичното поражение, което Съветският съюз и комунистическата система претърпяха не подлежи на съмнение. Това поражение бе комбинация от вътрешната блокада на технологичния прогрес, стопанството и идеологическия контрол и външния натиск на бързо развиващия се в руслото на Третата промишлена революция Запад, съчетан с твърдата политика на администрацията на Роналд Рейгън. 

Поражението на Съветския съюз не бе реализирано като класическа капитулация, характерна за победените в предходните войни на 20 век. Англосаксонският геополитически стил на действие грижливо избягва инструментите на откритото унижение на победения противник, съхранява във възможната степен неговото достойнство и цели неговата интеграция в геополитическата системата на страните - победителки. В ситуацията на практически разпад на съветската система западните лидери дори се опитаха да предотвратят институционалната дезинтеграция на Съветския съюз - очевидно уплашени и от възможните последствия на подобен катаклизъм в една огромна империя, въоръжена с хиляди единици ядрено оръжие. Наследниците на Съветския съюз в Москва получиха максимално благоприятни условия и подкрепа за организиран преход към едно постсъветско обществено устройство. Друг е въпросът в каква степен самите постсъветски елити успяха да се възползват от тези условия. 

Опитите да се отрича поражението на съветската система като следствие на нейните собствени вътрешни дилеми и като резултат на стратегическото съперничество със Запада в Студената война са трудно защитими и крайно неубедителни. Те обслужват пропагандната теза за "непобедимостта" на Русия, с която режимът в Кремъл се опитва да прикрие дълбоката криза - задънена улица на своята агресия срещу Украйна, да легитимира своята по-нататъшна милитаризация и ескалираща заплаха към други съседи на Русия.