В средата на юли излезе новото изследване на Януш Бугайски "Провалена държава: Наръчник за разрива на Русия".  Той е старши научен сътрудник във фонда "Джеймстаун" и автор на 21 книги за Русия, Европа и трансатлантическите отношения. 

Faktor.bg ще публикува в три части резюме на книгата, излязло в “Mapping Russia’s Devolution", ” преведено и препечатано с разрешение от списание  The Arc.

Януш Бугайски, “Mapping Russia’s Devolution”

Назряващи борби за власт

Преди федералната структура да започне да се разпада, Русия ще се изправи пред продължителна спирала на хаос и неуправляемост, на ескалираща битка на елита за власт, а държавните институции ще станат свидетели на пропукване в управленската верига - неща, които бяха очевидни и се случиха през последните месеци от съществуването на Съветския съюз. Докато регионалните и централните елити се съревновават все по-енергично за намаляващите финансови ресурси, някои институции може да престанат да функционират напълно. Ще се оправдаят опасенията на Кремъл по отношение на трайната лоялност на елитите, които са се облагодетелствали от президентския контрол върху държавните активи. С намаляването на икономическите им изгоди тяхната лоялност и привързаност ще се топят, и това може да бъде предвестник на поредица от битки, отвличания, убийства и опити за използване на силите за сигурност срещу политически и бизнес съперници.

Политическата стабилност на Русия се крепи върху консенсуса на елита в подкрепата на Путин и достатъчно голямото обществено съгласие. Тя не зависи от обществената легитимност или стабилност на институциите. Путин успя да балансира конкуриращи се политически, икономически кръгове и структури в областта на сигурността, като същевременно разчиташе на връзките си със службите за сигурност и лоялността на първоначалния си вътрешен кръг от Ленинград. По време на вътрешните борби за власт е малко вероятно да бъде излъчен ясен победител, независимо дали той ще е реформатор или друг консервативен автократ. По-вероятно е те да бъдат продължителни, насилствени и неубедителни. Не е задължително свалянето на Путин да сложи край на борбата за власт или да успокои гражданските протести. Напротив, това ще изостри политическите битки и народните бунтове, защото доверието сред висшите служители е нищожно, а респектът на обществото към управляващия елит - минимален.

Борбата за власт може да избухне между конкуриращи се политически „кланове“ или структури. Най-силните от тези „кланове“ включват служители от държавната сигурност, силоваци, ръководители на държавни корпорации, олигарси, лидери на лоялни политически партии, индустриални лобита и регионални ръководители. Тези конфликти могат да станат явни, след като консенсусът около Путин започне да се разпада, или ако страната е изправена пред продължителен икономически срив и нарастваща конкуренция за все по-оскъдните ресурси. Битките между политически съперници за стола на Путин ще подкопаят „вертикала на властта“ и ще втвърдят фракциите в силите за вътрешна сигурност. Полицейските служители в някои региони вероятно ще останат неутрални или дори ще се присъединят към публичните протести, след като гражданските демонстрации се разрастнат. Колкото и парадоксално да е, значителни слоеве от населението, които подкрепят Путин, защото е осигурил ред и предвидимост в държавата, ще се обърнат срещу режима, когато той изглежда все по-слаб и отстъпчив. Когато несигурността и хаосът се разпространят в страната, а в Москва не се появи надежден наследник, редица социални групи в обществото ще вперят поглед в местните и регионални лидери, с надеждата те да възстановят някакво подобие на ред в техните градове и региони.

Лоялността на елита към Кремъл не се основава на споделена идеология, а на формални икономически и политически привилегии. Част от елита ще загуби доверие в режима, когато ресурсите за корупция се изчерпят, международната изолация намали приходите им и социалните вълнения се разрастнат. Със свиването на националния икономически „пай“ пирамидата на държавния патернализъм, облагодетелстваща специфични групи по интереси, ще става все по-нестабилна. Конфликтът в елита може да се материализира в намаляване на ресурсите към някои субекти, които се стремят да насочат социалните вълнения срещу своите съперници. Управляващата "Единна Русия" може да се разцепи, тъй като много нейни регионални членове не са се регистрирали в партията заради идеологическа принадлежност или политическа лоялност, а вероятно по опортюнистични причини и са готови да я напуснат, когато борбите за власт отслабят централното управление. Системните опозиционни партии, включително комунисти и либералдемократи, могат да заемат по-категорична позиция в критиките си към Кремъл, ако видят, че губят позиции. Регионалните структури на партийните организации също може да станат по-малко отстъпчиви към националните структури и биха могли да се отцепят или да се отдръпнат от лоялните към Москва. Това може да доведе до фракционност, чистки и откровени конфликти сред управляващите кръгове.

В разгара на неуспешна война и свиваща се икономика, коалиция от високопоставени служители и шефове по сигурността може да организира „дворцов преврат“ и да обвини действащия режим за проблемите на Русия. Въпреки това подобна ротация по „вертикалата на властта“ няма да е от голяма полза за нейното икономическо развитие,  може да увеличи социалните сътресения и дори да предизвика граждански конфликти и бунтове. Политическите фракции в Москва може да потърсят съюзници сред регионалните елити, какъвто беше случаят по време на разпадането на СССР в началото на 90-те години. И Горбачов, и Елцин насърчаваха регионалния суверенитет, за да отслабят позицията на своите съперници и да подсилят социалната база, която стоеше зад тях. Подновяването на опитите за въздействие върху републикански и регионални лидери ще бъде още един предвестник за разпадането на държавата.

Тъй като борбата за власт става все по-ожесточена,  военното командване на Русия все повече ще се дистанцира от Кремъл. Това би било особено очевидно, ако бяха мобилизирани въоръжените сили за успокояване на обществените вълнения. В процеса на държавния разпад, военните също могат да претърпят срив в своята йерархична структура,  пропуквания по етнически и религиозни признаци, да се стигне до сблъсъци между различни етноси и евакуация на неруснаци, които служат  извън техните федерални региони. Военните жертви във войната срещу Украйна показват, че неруснаците са значително свръхпредставени, до голяма степен защото армията предлага на по-бедното население възможност за бъдеща кариера. Москва също така се опитва да отклони вината за военните си престъпления, като я прехвърля на националните малцинства в руската армия, прикривайки ги зад максимата „разделяй и владей“, за да бъдат освободени етническите руснаци от геноцид. Независимо от това, привличането на представители на други нации в чужда война и превръщането им в пушечно месо ще засили гнева срещу Москва, а военните поражения в Украйна ще направят руските въоръжени сили по-податливи на конфликти и бунтове. Тъй като федералната криза се задълбочава и въоръжените сили се разпадат, новите оръжия, на които може да разчита Кремъл, са  милицията, бунтовниците и нововъзникващите протодържави.

Възраждане на регионите

С разрастването на безредиците ще стане очевидно регионалното възраждане  в цялата страна. „Федералната вертикала“ на Русия е твърде крехка, защото остава зависима от лоялността на властовите елити в ограничен брой водещи региони, или такива със значително население или с развити индустрии и природни ресурси, особено в областта на енергетиката. Стабилността на федералната структура ще бъде подложена на нарастващ натиск, особено когато централният контрол отслабне поради конфликти сред елита и наличие на бюджетен дефицит, който сериозно подкопава субсидиите за федералните субекти. Губернаторите могат да търсят обществена легитимност на местно ниво, като предпочетат регионалния суверенитет. Някои губернатори също така ще провидят, че кампанията на Москва срещу официалните езици в републиките и плановете за регионално обединяване допълнително ще ограничат тяхната власт и дори ще доведат до разпускане на републиканските институции и подчиняването им пряко на Москва. Подобно развитие ще повиши амбициите сред губернаторите и местните законодателни органи за суверенитет и самоопределение.

Исканията в етническите републики и региони, в които руснаците са мнозинство, ще бъдат провокирани от натрупването на обществено недоволство заради рязко нарастващи нива на бедност, намаляващи финансови субсидии, влошаваща се местна инфраструктура, скъпи и неадекватни транспортни връзки между градовете, спорове за ползването на земята между федералните и регионалните власти, отказ от  опазването на околната среда, влошаване на здравните услуги, пренебрегване на значими исторически обекти, вредни социални политики, полицейска бруталност, ширеща се корупция сред администрацията и задълбочаващо се отчуждение на обществото при вземането на решения на централно ниво. Едновременно с това, ако бъде премахната доминацията на Москва, те могат да бъдат положително заредени с очаквания за материални облаги, легитимиране на етнонационалния статус и международно признание.

Вероятно ще има различия в регионалното самоутвърждаване, например лидерите в етнически хомогенни републики, богати на ресурси региони или административни единици, географски по-отдалечени от столицата, биха могли да разширят  своите искания и укрепват връзките си с близки чужди държави. Регионалните лидери ще създадат известни предизвикателства пред правната система на федералната държава и статута на нейните поданици. Някои биха могли да търсят пълното прилагане на принципите на федерализма или да предложат нови договорености относно нейната структура, в посока разхлабване на връзките с Москва, включително конфедерация или независимост. По-богатите региони с по-голям икономически потенциал и значително по-добро експортно портфолио ще започнат да изискват радикално намаляване на финансовия ресурс, който се превежда на централното правителство, или просто могат да спрат плащанията. Такъв може да бъде случаят с петролните райони в Западен Сибир или богатата на минерали република Саха.

Когато центрираната в Москва вертикала започне да ерозира, отговорността от управлението ще започне да се прехвърля към регионите. При големи обществени вълнения областните управители ще изпаднат в несъстоятелна позиция, защото Кремъл ще изисква от тях да потушават местните протести, а гражданите ще ги притискат да изпълняват регионалните си отговорности. Опитите на регионалните власти да използват местните протести като разменна монета, за да печелят ресурси и изгода от Москва вече няма да дават очаквания резултат, в случай, че Центърът не може да си позволи да се съобразява с исканията, а местната власт загуби контрола си над протестите. Губернаторите могат или да избегнат репресиите, или да обвинят Москва в крайно остра реакция. Така или иначе, това ще затвърди негативното  обществено мнение към Центъра. Този процес ще разкрие дълбоко вкоренените регионални недоволства срещу столицата на Русия, която е широко възприемана като страна, колониален експлоататор с непоправимо корумпирана бюрокрация. Хората все повече ще се идентифицират като жители на определен регион, а не като граждани на цялата руска държава.

Някои републикански и регионални лидери ще претендират, че са дискриминирани във  федералната структура и ще настояват за истинска автономия. Подобно на федерална Югославия в навечерието на нейното разпадане в началото на 90-те години на миналия век, няколко по-богати региона ще изразят недоволството си от субсидирането на по-бедни райони, и ще твърдят, че ще бъдат по-добре управлявани и по-проспериращи или ако се отделят от федерацията, или от по-бедните републики, така както се отцепи  Северен Кавказ. Сепаратистките движения, които допринесоха за разпадането на съветската комунистическа империя през 90-те години на миналия век, бяха частично или в началото елитарни проекти, предназначени да запазят повече ресурси в ръцете на съюзните републики. А много от лидерите на тези републикански движения за независимост излязоха от съветската върхушка. 

Някои регионални елити ще стигнат до заключението, че разходите за поддържане на лоялност към Москва превишават ползите от това и ще предпочитат да имат по-голям регионален суверенитет. Когато местните елити вече загубят доверието си, че Кремъл може да бъде гарант на тяхната политическа легитимност и да им осигури необходимите правомощия, те ще утвърждават собствената си власт, като се опират на автентични републикански или регионални лидери. След като йерархичната система на властта се разклати, обществените движения и местните власти в различни републики, райони и области могат да синхронизират исканията си към Москва, и могат да формират междурегионални връзки за взаимна подкрепа. Ще стане видим косвеният ефект, при който успехът на някои федерални субекти в придобиването на по-голям суверенитет и ненамеса на централното правителство ще насърчават и други републики и региони да настояват за по-голяма автономия. Традиционната за Москва политика на разделение, за да провокира конфликти между етническите групи и предизвика дезориентация у опозицията, ще се окаже по-малко успешна, там където етническите републикански лидери търсят коалиции с представители на различни национални общности и подпомагат други субекти в настояването за суверенитет.

Републикански лидери също така ще поискат контрол върху природните ресурси и икономически активи на техните територии, настоявайки, че те са били несправедливо експлоатирани от Москва. Дори някои етнически области, като Ханти-Мансийския автономен окръг – Югра в Тюменска област, могат да претендират за изключителна собственост върху природни ресурси в региони, които са източник на  значителна част от печалбите на Русия от петрол и природен газ. Докато федерацията  преживява вътрешни сътресения, регионалните правителства ще издигат претенции за различни икономически изгоди, включително експортни привилегии, данъчни облекчения и специални квоти за местни продукти, както и непосредствен достъп до тръбопроводите за износ на петрол и газ, които в момента се контролират на федерално ниво.

Русия ще изживее истинско възраждане на множество  движения за независимост, възникнали по време на разпадането на Съветския съюз. В някои случаи членове на автентични етнически общности ще претендират за правото си да играят доминираща роля в своите републики. Множество етноси могат да отстояват статута си на местно население, което от дълги години обитава определени територии, за разлика от скорошните преселници руснаци или други заселници. Етнически лидери също така биха могли да оспорват доминиращия московски наратив, че всички републики доброволно са влезли в Царска Русия, Съветския съюз или Руската федерация. Елитите на различни етноси може да започнат да търсят обществена подкрепа, твърдейки че републиките са единствената родина за по-малките нации,  докато руснаците притежават много по-голяма територия извън тях. Подобни изявления биха могли да доведат до известен натиск върху представители на миноритарните общности  (малцинствени групи, нетитулярни етноси), особено етнически руснаци, да напуснат републиките.

В някои части на страната може да се очакват междуетнически и междурелигиозни спорове и дори ожесточени сблъсъци. Наред с икономическия упадък и политическата несигурност, ще се появят редица етнонационалистически движения, като някои ще търсят изкупителни жертви, за да мобилизират общността. Представители на някои малцинствени етнически групи ще възнегодуват, че републиканските елити са толерирали  собствените си нации за сметка на други етноси и са участвали в асимилация на малцинствата. Подобни твърдения биха могли да бъдат релевантни по отношение на  историческите, териториални и ресурсни претенции на жителите  в Северен Кавказ, и могат да подсилят стремежите както към отделяне, така и  към раздробяването на някои републики.

Кремъл се стреми да насърчава руския етнонационализъм в страната, за да смекчи недоволството от влошаващото се икономическо положение, тъй като това би довело до тежки сътресения в страната. Разпалването на ксенофобия, расизъм, ислямофобия и антиимигрантски настроения може да подпали фитил, който Москва няма да може да угаси. Проучванията постоянно показват, че етноцентриските и ксенофобски настроения са широко разпространени в страната и се подсилват от антимигрантските нагласи срещу работниците в Централна Азия и Северен Кавказ. Въпреки това обаче, използването на подобни настроения от управляващата клика и нарастването на руския етнонационализъм ще провокират антируски настроения сред другите националности.

Според преброяването от 2010 г. населението на Русия е 142,9 милиона души. Около една пета, или близо 30 милиона души, принадлежат към неруски националности и този дял непрекъснато нараства. Демографският спад на етническите руснаци създава предизвикателства към социалната, политическа и териториална кохезия, което пък би насърчило  движенията за автономия, отделяне и независимост. Според данните от преброяването между 1989 г. и 2010 г. в 14 от 21-те републики (с изключение на окупираната украинска територия Крим) етническите руснаци непрекъснато намаляват пропорционално на мажоритарната общност (титулярната националност). В 13 републики етническите руснаци съставляват по-малко от половината от цялото население. В 9 републики етническите руснаци съставляват по-малко от една трета от цялото население. В 11 републики етническото руско население е по-малко от това на мажоритарната общност (титулярна националност). Освен това в Сибир, Урал, Тихоокеанския регион и други области населението е консолидирано на базата на регионална идентичност, освен общия език и произход,  което ще ги мотивира да се стремят към еманципиране на тяхната държавност, подобно на бившите британски колонии. 

Сценарии за разпада

Разривът първоначално може да има ограничени параметри. В пика на икономически сътресения и политически хаос, една или повече федерални единици могат да се отделят, в случай че перспективата да намерят разбирателство с Москва е минимална. При този сценарий Кремъл би се съгласил на такъв изход, за да избегне масово насилие, което може да обхване и други републики и региони. Чечня е основен претендент за такова откъсване, тъй като вече са изградени основите й като отделна държава, а първоначално беше постигнала независимост още през 90-те години на миналия век. Други републики могат да обявят своя суверенитет без да се стига до пълно отцепване, или могат да последват примера на Чечня, особено тези, които са в Северен Кавказ или Средна Волга. Това означава да се повтори ситуацията от 1990 г., когато всички автономни републики в РСФСР обявиха своя суверенитет, макар и без да се отделят от федерацията.

Някои региони с преобладаващо руско етническо население също могат да поискат статут на автономни републики. Това ще включва райони и области, които са против асиметрична федерация на фона на нарастващите призиви за суверенитет и самоуправление, каквито се чуват в някои райони на Сибир и Тихоокеанския регион. По-широка фрагментация ще настъпи, след като самият режим започне да се разпада в ядрото си в резултат на изострени битки за власт. Това може да бъде предизвикано от недееспособността на Путин, неговото убийство, елиминирането му от властта или внезапната му естествена смърт. При по-мек сценарий президентството се поема от реформаторско или квазидемократично ръководство, което включва дори някои членове на политическата опозиция, за да успокои разочарованата общественост. Въпреки това паралелно може да бъде организиран опит за преврат от съперниците хардлайнери, които се стремят да запазят политическата структура, или пък искат да запазят Путин начело на властта, или да го заменят с подобна авторитарна фигура. Подобен сценарий би напомнил за неуспешното завземане на властта от съветските хардлайнери през август 1991 г., който предизвика разпадането на Съветския съюз. Някои етнонационални републики, както и районите около Москва и Санкт Петербург, биха се противопоставили на един преврат, организиран от руски империалисти-етатисти, защото регионалните власти биха предпочели да изчакат, за да са по-наясно какъв ще бъде резултатът от него.

Федералната структура ще стане жертва и на битката между елитите в Русия. Административните сривове обаче може да не засегнат еднакво цялата страна. Някои федерални единици могат да настояват за отделяне, а други - за широка автономия и конфедерация. В някакъв критичен момент Кремъл може да вземе решение да бъдат засилени централизацията и масовите репресии, за да запази непокътната страната, а те сами по себе си може да предизвикат ответни остри реакции в редица части на федерацията. Ако пасивната съпротива не успее да свали режима, тогава като жизнеспособен вариант може да се окаже въоръжената съпротива, независимо дали това ще бъде гражданска война или въоръжени партизански движения в региони, където недоволството е по-голямо. Като принуди опозицията да мине в нелегалност, режимът ще радикализира определени групи, които ще започнат да извършват саботажи, бомбени атентати и убийства, с цел да подкопаят още повече  държавната власт. Кремъл може да се опита да мобилизира населението, въвличайки го в мащабна военна инвазия в някоя от разбунтували се  републики, твърдейки, че се е впуснала в „антируски сепаратизъм“ и е застрашила териториалната цялост на страната. Общественото мнение обаче може да се окаже индиферентно към подобна военна конфронтация и гражданите да предпочетат няколко републики да се отделят от Руската федерация, за да бъде избегната продължителна война във федерацията след огромните военни загуби в Украйна.

В някои части на страната колапсът на централната власт и вакуумът в регионалното управление може да доведе до това контролът над регионалните правителства и икономики да попадне в ръцете на местните служби по сигурност,  въоръжената милиция или престъпни групировки. Като друга опция или възможност е регионалните власти  да поискат изтеглянето на руските войски, а в някои републики и региони местните управители да създават свои собствени военни подразделение и звена за сигурност, за да защитават новосъздадените държави, подобно на създадените въоръжени сили в началото на 90-те години в бившите съюзни републики и в сепаратистките анклави в Молдова, Грузия и Азербайджан.

По време на продължителните сътресения така както ще бъдат възродени руският етнонационализъм и етатисткият империализъм и мобилизирани техните поддръжници, така ще никнат като гъби и ще се разрастват етническият и регионален сепаратизъм в цялата страна. Руските националисти и империалисти могат да създават предизвикателства пред централното правителство, но и пред редица регионални администрации. Някои националистически лидери могат да организират групи про-режима, за да предотвратят разпадането на държавата, или могат да се стремят да заменят правителството, налагайки един по-категоричен империалистически или етнонационалистически режим, който да спаси целостта на държавата и да елиминира противниците. Националистите могат да създават милиционерски групи под предлог, че защитават руския етнос в различни републики, да се противопоставят на регионалните движения за независимост, за да предотвратяват разпадането на федерацията. Конфликтът може да стане още по-непримирим заради  религиозните различия между мюсюлманското и православното население, което да бъде използвано като оръжие и от двете страни.

Край на втората част (Виж тук Първа част)

Превод: Faktor.bg