Николай Василев, специално за Faktor.bg

"Трябва да избирате между "Възраждане" и Пеевски", заяви Костадин Костадинов преди поредното гласуване за председател на 51-то НС, което разцепи коалицията "Продължаваме промяната" и "Демократична България". В някакъв метафоричен смисъл той е прав. Така както някога в Италия изборът е бил държава на мафията или държава на Мусолини, така и изборът пред България към днешния момент е 

Байганьовска демокрация или руски сателит

Когато говорим за политическа байганьовщина макар в случая да използваме една типично българска метафора, трябва да имаме предвид много широко разпространен феномен, а именно характеристиките на държавата от Третия свят. Това са държавите, където политическият сектор е свързан къде задкулисно, къде отявлено с частния и те паразитират върху държавната администрация. Някои от тези страни са диктатури. Други са „дефектни” демокрации, но властта се използва основно за награждаване на лични приятели и наказване на лични врагове. Следпреходна България отдавна е придобила много от тези характеристики, и играчи като Пеевски и Борисов просто успяват по-успешно от други да се възползват от начина по който функционира (или не функционира) системата. Идеята, че ако те бъдат „изчегъртани” ще се превърнем в страна от Първия свят, в който бизнесите се стремят към печалба в конкурентна среда, държавните служители се стремят към повишение в надпартийна държавна администрация, а политиците се борят за доверие, но знаят, че частният сектор и държавната администрация няма да им позволят особени завои наляво или надясно, е илюзорна.

За да се превърнем в държава от Първия свят ни е нужен 

дълъг период на ред и мир в европейска среда

 За много хора обаче това е далечна, мъглява и по тази причина, нереалистична перспектива. Все по убедително звучат тези, които твърдят, че парламентаризма у нас е провален и е нужно концентриране на властта в ръцете на държавния глава.

Това не е нищо ново в българската история. Имаме демократично управление още през 19-век. През далечната 1880 г. се стига да промяна на властта, в резултат на избори. На власт идва партия, която князът и много от първенците разглеждат като прекалено радикална. Подобна мирна смяна на властта тогава е била немислима в Германия, а в Русия не се е случила и до ден днешен. 
Но, както Алеко го е описал по блестящ начин, демокрацията у нас генерира партизанщина и корупция. Още в началото на 20 век партиите фрагментират и властта се концентрира в ръцете на царя, макар и формално в рамките на Търновската конституция. Това обаче довежда до националните катастрофи. Към 1934 г. умората от негативните но като че ли неизбежни спътници на нашата демокрация довежда до търсене на други модели. От Иван Хаджийски до Богдан Филов политици и изследователи търсят модел, който, по думите на военновременния премиер ще подхожда на българския характер, така както, според него фашизмът подхождал на италианския, национал социализмът на германския, а комунизма на руския. В епоха на глобално отстъпление на демокрацията, България пробва с т.н. „безпартиен режим”, но накрая остава без стойност в очите на „морските демокрации” и става  лесна жертва на Сталин.

След падането на Берлинската стена и безпрецедентния триумф на либералната демокрация, България, въпреки съпротивата на част от елита и на не малко червени избиратели, все пак успя да извърши успешен преход от комунистически тоталитаризъм към европейска демокрация и от СИВ и Варшавския договор към Европейския съюз и НАТО. За част от българите това беше сбъднала се мечта. Но не бяха малко и тези, които приеха новото място на България в света само като

 източник на „келепир”

 Други вярваха, че могат да съчетаят евроинтеграцията със запазване на връзки с режима в Кремъл. А там бавно, но неотклонно се възраждаше „вертикалът на властта”, или казано по друг начин, на държавата от Втория свят. Това е система, при която всевластен политически сектор, често доминиран от един човек, чрез подчинена нему бюрокрация, реално не допуска никакво поле за маневри на частния сектор. Доколкото е толериран, той трябва безпрекословно да изпълнява волята на „центъра”. Подобно на държавите от Третия свят, във Втория свят лоялността се награждава по-вече от конкурентоспособността и понякога съществува огромна, макар и скрита от полезрението корупция. Но в определени моменти може да се стигне до временно бързо икономическо развитие. В същото време опасността от еднолично взети грешни решения, които да доведат до катастрофи е огромна.
Безвремието и блокажа на България започна с Протеста от 2020 г., когато част от обществото поиска не само мерки срещу задкулисието – тогава 

символизирано от Ахмет Доган,

 скрит в своите летни и зимни сараи, но и оставка на премиера Бойко Борисов половин година преди провеждането на редовните избори.
Оставка на Борисов обаче означаваше пълна и безконтролна власт на Румен Радев. И той даде ясен знак, че се стреми към подобно развитие, когато излезе на площада с размахан юмрук.
Там имаше хора, които се възмущаваха от лошите практики на държавата от Третия свят, но имаше и такива, които искаха „ревизия на Прехода”, отхвърляне на „капитализма” и изграждане на режим от Втория свят.
Протестът не доведе до поява на „вертикал на властта” а единствено до тотална безизходица. Шест поредни парламента се оказаха неспособни да излъчат стабилно управление и това доведе до появата на радикални партии като „Възраждане”, „Величие” и МЕЧ, чиито общ знаменател беше поставяне под съмнение на западната ориентация на България. В сегашния, седми по ред парламент след началото на кризата, вече гласовете на ГЕРБ и ПП и ДБ не са достатъчни за формиране на мнозинство. След осми по ред избори, вероятно те ще са още по-далеч от нужните 121 депутатски места. Междувременно Радев сезира Конституционния съд, който има променен състав с искане за обявяване на конституционните промени извършени от 49-то НС за противоконституционни. 
Ако КС уважи искането му и особено, ако отпадне принципа за непрекъсваемост на мандата на народните представители, опасността от 

пълна концентрация на властта в ръцете на Радев 

става съвсем реална. Преизбирането на президента през 2021 година стана възможно само поради разнобоя в демократичната общност – тогава „Продължаваме промяната” подкрепиха Радев, а „Демократична България” отказаха взаимодействие с ГЕРБ. Забележително е, че партия „Има такъв народ”, която беше яхнала вълната на недоволство от ГЕРБ реално направи всичко възможно, за да не излъчи кабинет и не издигна свой кандидат за президент, а подкрепи Румен Радев. Той обаче трябва да напусне президентския пост след малко повече от две години и никак не е ясно какви са неговите намерения. Да прави партия и да се опита да стане премиер? Да се опита чрез Велико народно събрание да промени Конституцията и да „занули” мандатите си, както често се прави в страни от Втория или Третия свят? 
За да укрепи властта си Радев ще се нуждае от външен покровител. Защото макар да поражда партизанщина и корупция, демокрацията е естествената форма на управление у нас. При липса на монархически институт, където легитимността се привижда, че идва от Бога, никой обикновен диктатор у нас не може да бъде достатъчно стабилен, за да наложи волята си за дълго. „Възраждане” едва ли биха имали инструментариума за налагане на своя неограничена власт. Но предвид факта, че за едно значимо малцинство Русия (независимо дали е царска, червена или путинистка) е най-големия авторитет, диктатурата у нас е възможна само с благословията и подкрепата на Москва. И ако България отпадне от структурите на Първия свят, за което се бори „Възраждане”, Путин ще може да я превърне в свой сателит.
Демократичната общност е изправена пред наистина труден и болезнен избор. Но съхраняването на демокрацията, пък било и в Байганьовска форма изглежда като по-малкото зло. Задават се огромни геополитически промени и България трябва някак да премине през водовъртежа на историята и да остане в рамките на своя „цивилизационен избор”.