Кризата в съвременната демокрацията може да бъде уловена най-лесно чрез едно просто наблюдение: много от лидерите на световните великите сили днес продължават да са на власт, защото успяха да променят конституциите на своите страни и така да се задържат повече от предвиденото.
Това е валидно за руския президент Владимир Путин и за президента на Турция Реджеп Тайип Ердоган. (Вярно е и за Си Дзинпин, макар и Китай никога да не е бил демокрация.) Съвсем скоро всички погледи ще бъдат вперени в американския президент Доналд Тръмп. Ще успее ли той да постигне конституционно невъзможното – да се кандидатира за трети мандат? Дали превръщането му във военновременен президент не е прелюдия към по-продължително оставане на власт?
Демократичната политика вече работи в различен времеви режим.
Минало и настояще някак се обединяват
Най-необичайното при настоящия американски президент е, че той се държи така, сякаш е едновременно свой собствен баща и свой собствен син. Докато Путин планира войната в Украйна след „тайни консултации“ с отдавна покойните свои предшественици Петър Велики и Екатерина Велика, а политическите решения на Ердоган се раждат в сянката на основателя на съвременна Турция Мустафа Кемал Ататюрк, Тръмп споменава имената на предишни американски лидери само за да повтори колко по-велик е от всички тях. Безразличието му към мъртвите е съизмеримо само с безразличието му към все още неродените.
Възможно ли е Тръмп да вярва, че няма смисъл да се уповава на мъдростта на предишните поколения, или пък той се придържа към апокалиптичните сценарии на своите съидейници от Силициевата долина? Резултатът е един и същ. Желанието на президента името му да бъде изписано по фасадите на сгради и институции създава впечатлението за човек, който се кани да произнесе надгробната реч на собственото си погребение.
По правило революциите променят не само властовата структура. Те
пренареждат и нашите представи за времето
Френската революция въвежда нов календар. Руската революция обещава, че бъдещето ще пренареди миналото. Но по своята същност революцията на Тръмп е нещо още по-странно: тя води до имплозия на самото време. Тръмп не проявява интерес към нищо, което се е случило преди него, и не изпитва загриженост за това какво ще се случи след него. Държи се така, сякаш историята трябва внезапно да спре, когато той слезе от сцената. Това донякъде обяснява защо той вярва, че всички войни трябва да бъдат спрени за седмици, ако не и за дни.
Разбирането на Тръмп за времето е от основно значение за политическото му поведение. Президентът не мисли в категориите на дългосрочната стратегия, а по-скоро от гледна точка на крайните срокове. Той е като режисьор, който не снима филми, а само трейлъри за филми, които никога няма да бъдат създадени.
Всъщност той не се интересува особено от изхода на войната между Русия и Украйна. За него е важно само кога тя ще свърши. Той пише историята по начина, по който един задлъжнял бизнесмен преговаря със своите кредитори.
Революционното усещане на Тръмп за време, съчетано с липсата на какъвто и да е революционен проект, е
източник едновременно на сила и на уязвимост
Той превръща нарастващото усещане за неотложност в обществото в свое оръжие. Екзистенциалната тревожност, породена от чувството, че „времето изтича“, предотвратява въпроса: „Време за какво?“. Готовността му да атакува Иран е лишена от всякакво чувство, че би могъл да носи отговорност за бъдещето на тази страна.
Същността на тази радикално нова времева онтология е настояването, че нищо от онова, което той прави, не е замислено да бъде устойчиво. Тръмп предлага сделки, които другите не могат нито да откажат, нито да приемат. Трябва ли Кремъл да сключи сделка с него, защото той предлага на руснаците нещо, което никой друг американски президент вероятно не би им предложил? Или руснаците трябва да се притесняват, че една толкова добра сделка никога няма да бъде устойчива? Трябва ли украинците да се доверят на неговите гаранции за сигурност, след като самият той им казва, че не трябва да се има доверие на никого? Трябва ли китайците да преговарят с Тръмп, или да го изчакат да си отиде? Могат ли европейците да избегнат капана на революционния натиск на времето, заложен от Тръмп?
Свиването на миналото и настоящето до живота на един-единствен лидер е своеобразният
принос на Тръмп
към съвременната политика. Политическата му сила се състои в това, че както разбиранията ни за миналото, така и мечтите ни за бъдещето са драстично променени. Когато Ленин умира, болшевиките мумифицират тялото му и го полагат в мавзолей на Червения площад, обяснявайки на света, че макар великият водач да е мъртъв, той ще живее вечно. Желанието за вечен живот не е нещо необичайно за политическите лидери. Новото при Тръмп е способността му да ни накара да повярваме, че той винаги ще е тук.
Англоезичният оригинал на статията е публикуван във „Файненшъл таймс“
Коментари (0)