Едвин Сугарев

Интервюто на Румен Радев пред Бойко Василев в „Панорама“ безспорно ще предизвика интерес, а и продължителен медиен шум, както и цяла оратория от експертни гласове, чиято цел е да промотират неговият политически проект и да предизвикат отдавна пророкуванета „изборна вълна“. Появата му е белязана с конспиративност и съзнателно нагнетявано очакване – с неприкритата цел това очакване да повдигне публичния интерес и да позволи трансформацията на Радев в месия и в 

поредния спасител на нацията

 Бихме могли да определим този проект като „Решетников“ №2 – по името на Леонид Решетников, генерал-лейтенант от КГБ, а по-късно директор на Руския институт за стратегически изследвания. 

Нека припомним, че същият институт през 2016 г. поръча социологическо проучване за предстоящите президентски избори в България, въз основа на което за кандидат на БСП беше определен генерал Румен Радев – който спечели тези избори, макар и донякъде благодарение на факта, че ГЕРБ услужливо лансира безнадеждната кандидатура на Цецка Цачева. Благодарение на тази победа Русия на Путин се сдоби с представителство на най-високото възможно равнище – това на президентската институция, чрез чиито усилия България бе на път да се превърне в Троянски кон в рамките на ЕС. 

Този проект обаче изигра своята роля и вече е в миналото, пък и геополитическата ситуация вече е коренно различна от тази през 2016 г. Време е за нова еманация на този проект – със същия основен актьор, но с далеч по-отговорна мисия: да бъде коригиран проевропейския е евроатлантически политически курс на България, страната ни да бъде подредена някъде между Унгария и Словакия, Радев да се позиционира като Орбан №2 и да направи, каквото е възможно, за разпада на ЕС – тъй горещо възжелаван в момента и от Путин, но и от Тръмп. И ако трябва да потърсим аналози на този проект в скорошната българска история, ще ги намерим в лицето на Симеон Сакскобургготски, чиято мисия, също дирижирана от Русия, беше доста сходна: 

да предотврати възможното повторно управление на ОДС, 

което би гарантирало пълната ни и необратима евроатлантическа интеграция – и да разбърка картите на българската политика така, че тя да заприлича на Огледалния свят от приказката за Алиса: свят пълен с абсурди и нонсенси, в който ходовете са движени по шахматната дъска от нечия незнайна, скрита зад кулисите ръка. И свят, в който като в плаващи пясъци затъна българската държава, за да бъде завладяна от двама нелепи олигарси, от чиято хватка и до днес не може да се измъкне.

Трябва да се признае обаче: това интервю беше дълго и грижливо подготвяно и стратегически изградено – така, че да отговори на болезнените въпроси, които биха могли да бъдат отправени към Радев – и които произтичат от досегашната му функция като основен фактор, нагнетяващ противоречията в българското общество – функция впрочем изцяло несъвместима с позицията му на държавен глава. И същевременно – да лансира неговия ореол като алтернатива на всичко съществуващо, но и да подхвърли на различните и непримиримо разделени обществени прослойки по нещо: на всеки това, което би се харесало. 

И именно този принцип: на всекиго по нещо, но само в рамките на обещанията, без никакви конкретни параметри, в които бихме могли да припознаем политическа програма или идентификация. Той без притеснения се обяви против всеки институционално закрепен конкурент – против олигарсите, разбира се, защото 

вижда себе си като олицетворение на народния гняв, 

а и се надява паметта за вдигнатото през 2020 г. юмруче да проработи в негова полза, но и с обещание за това как може да се говори с всеки, щом става дума за големите мнозинства, необходими например за оправяне на бакиите в съдебната система. 

Перспективата за политическа всеядност тук е очевидна, но преди това трябва да се справи с конкурентите на изборите: затова се казва, че тъй наречената „сглобка“ е дискредитирала окончателно и завинаги единствената реална опозиция на въпросните олигарси в лицето на ПП-ДБ – но се премълчава фактът, че правителството на тази сглобка реализира най-големия скок в стандарта на живот в рамките на целия преход. Затова и се акцентира толкова силно върху „неравенството“, което в България било най-силно изразено в рамките на ЕС – защото именно чрез този акцент Радев би могъл да издърпа електоралното чердже изпод краката на БСП – партията, която го номинира за президентския пост. Затова още от прага на президентството Радев заговори за „нов обществен договор“ – досущ като лидера на Възраждане, но на въпроса на Бойко Василев какво стана с неговия шумно обявен проект за нова Конституция, отговори уклончиво – сега не било времето за това. 

И най-сетне затова директния въпрос „Чий е Крим?“ получи толкова хлъзгав отговор: да, съгласно международното право Крим е украински, но „реалността казва, че Крим е част от Русия“ – и никакви интерпретации не можели да променят този факт. И на всичкото отгоре този отговор беше даден с претенцията, че тази позиция е неизменна – но все пак е добре Радев да си спомни, че на същия въпрос, зададен за пръв път от неговия конкурент на президентските избори Атанас Герджиков, той отговори съвсем пряко и недвусмислено, и без никакви уговорки за някакво си международно право: „В момента е руски. Какъв да е?“ Това тогавашно допускане, че правото на принадлежност може да принадлежи на агресора, беше допълнено с днешна дата от укорите му за „самоубийствената контраофанзива“, предприета от Украйна и окуражавана от Европа – което между впрочем недвусмислено показва, че визията му за това кой е виновен за войната в Украйна не е променена дори на йота. Много показателно също така е и мнението му, че въпросите за геополитическата позиция на България не трябва да бъдат пренасяни във фокуса на предизборната кампания – и то при положение, че в момента основният въпрос, от който зависи нашето бъдеще, е именно каква геополитическа позиция ще заемем в пренапрегнатия и драматично разделен свят, който обитаваме.

Друг, не по-малко важен от геополитическа гледна точка индикатор за неговото бъдещо поведение е отношението му към фигурата на Виктор Орбан. Разбира се, Радев не стигна до глупостта да се идентифицира с тази повече от спорна фигура, но лансира тезата, че Орбан ни е помогнал във връзка с френското предложение за започване на преговори за членство в ЕС със Северна Македония – защото не бил наложил вето на това предложение, както македонската страна се надявала. И също – че страната ни е приета в Шенген по време на унгарското председателство – от което едва ли не излиза, че Орбан ни е вкарал в Шенгенското пространство…

Радев не отговори и на най-острия възможен въпрос, който можеше да му бъде зададен: за сделката с „Боташ“.  Както е добре известно, България плаща по един милион лева дневно за резервиран пренос, който не използва – и продължителността на този договор е 13 години – като това е вероятно 

най-губещата сделка в цялата история на българския преход,

  сделка, реализирана с прякото съдействие и под егидата на българския президент. В качеството си на политически лидер обаче Радев реагира с учудване: „Вие на това му казвате загуби?“ Тезата му бе, че от тази сделка можело да се печели – въпреки че няма отговор на въпроса как при неговите служебни правителства са регистрирани само загуби. Лансира се идеята, че неговите политически опоненти искали да лансират тази сделка като скандал: „Тези, които говориха, че това е печатница за пари, усетиха, че може да бъде оръжие за политическа атака.“ В случая се визира фигурата на Бойко Борисов, който при сключването на този договор беше изразил мнението, че той към момента е неизгоден за България, но би могъл да стане печеливш – но не е споменавал никаква „печатница за пари“ – това са всъщност думите, с които той определяше собствения си газов проект – този за „Турски поток“.

И няма как да не отбележим: двамата герои на днешна България си приличат, колкото и всеки от тях да се опитва да се представи като алтернатива на другия. И двамата са обременени с тежък корупционен прецедент, свързан с трансфер на руски газ, маскиран най-често като азерски, и следователно с Русия на Путин, която отдавна използва природните си ресурси като инструмент за влияние; и двамата бранят тези си проекти с всички сили и средства. И двамата имат външнополитически позиции, според които трябва да си добре и с Путин, и с ЕС, а вече и с Тръмп, да седиш на два стола и да лавираш според изгодата си, без да се съобразяваш с някакви си морални принципи – в името на ползата всичко е допустимо. И двамата са против всички останали на политическата сцена – и най-вече против тъй наречените „жълтопаветници“, но си оставят вратичката, според която ако „интересите на народа“ го изискват, могат да говорят и да се договорят  с всеки. И двамата са готови да обещаят всякакви благини, но най-вече в бъдеще време и без конкретика как и на каква цена ще бъдат постигнати. И двамата се изживяват като месии, без чиято помощ България е за никъде. И ако трябва да обобщя: и при двамата става дума за популизъм и морално безразличие, умело маскирано като израз на волята на широките народни маси. 

Предстоят избори – и е много вероятно тези „народни маси“ да бъдат излъгани – незнайно за кой пореден път. Което не е чудно: 

популизмът вирее най-успешно в почвата на политическото невежество,

 подмяната на истината и царството на лъжите. Вирее в Огледалния свят, ако трябва да се върнем към метафоричното послание, закодирано в приказката за Алиса. Този свят е абсурден, гротесков и измамен, но неговата непоклатимост е част от измамата – той се разпилява като карти за игра, ако имаме куража и усета да я провидим.