Огнян Минчев

Най-практичният изход от политическата криза е насочването на партийните стратегии по една основна линия на разделение - европейска и атлантическа ориентация срещу русофилство и авторитаризъм. Това разделение в българската политика ще доведе до смекчаване на втората разделителна линия, която в продължение на две години беше и си остава и до днес основна - "партии на промяната" срещу статуквото. Подобна преориентация - макар и постепенна и предпазлива - би била разумния отговор на порочния кръг, в който е зациклила партийната система в България, произвеждаща последователни и все по-дълбоки кризи.
Трудно ще бъде  тази преориентация да се случи. За да се появи функционално партньорство на проевропейски - проатлантически формации, ключовата ос на помирение трябва да бъде ГЕРБ - ПП/ДБ. Ако това помирение поне частично се задвижи, ДПС ще се примири с необходимостта да играе поддържаща роля в едно евроатлантическо мнозинство, защото  друга  роля просто няма да му бъде предложена. Какво пречи на създаването на подобно мнозинство? Накратко - пречат ПП/ДБ и ГЕРБ, всяка една от страните по своему. 

ПП се базира на подкрепата на по-млади, по-радикални и нетърпеливи да  видят нещата "променени до основи" обществени групи. Влизането на партията (по скоро на движението ПП) в разнородната четворна коалиция принуди ръководството й да прави поредица от много трудни, дори безпринципни компромиси, лупинги и "салто мортале", за да оцелее правителството. "Червените линии" на Корнелия Нинова и безграничната простотия в поведението на шоу-партията, прикриваща ролята й на корпоративен политически агент, изчерпваха енергията на коалиционния дебат и поставяха на втори план дори минималното изпълнение на реформисткия план, с който ПП и ДБ дойдоха на власт. 

През тези шест месеца рейтингът на ПП тръгна устойчиво надолу - напускаха ги най-радикалните и нетърпеливи фракции на гражданската им подкрепа, недоволни от зациклянето на обещаната им революция. Затова отзоваването на 70-те служители на руското посолство, отказът да се платят 4 милиарда на пътищарите на Слави и свалянето на Никола Минчев от председателското място в НС доведоха както до правителствена криза, така и до оживление на обществената подккрепа за ПП. Ето, най-после "нашите момчета" взеха да играят твърдо и решително! Затова

нашите момчета решиха да играят твърдо

и безкомпромисно и с мандата за създаване на ново правителство. Вместо да заложат на една формула за по-широко, но по-аморфно и ситуационно мнозинство, което да включва непряко и някои "партии на статуквото" (ГЕРБ), ПП се ориентираха  към илюзорната цел да "дръпнат" депутатите на ИТН в своето ново мнозинство. Разбира се, без успех. Корпоративното задкулисие на шоу-партията има не по-малки ресурси от лидерите на ПП за съблазняване - или плашене, според случая - на случайно попадналите в НС редници на старшина Тошко. 
На ПП им хареса новото вдигане на рейтинга вследствие на твърдата им игра около последната правителствена криза. Те не желаят и няма да се изкушат да се преориентират към стратегия на евроатлантическо сближаване - било с ГЕРБ, още по-малко с  ДПС. Разломът "промяна-статукво" остава тяхното предпочитано политическо разделение, което  подхранва публичната им популярност. Трябва да се изредят още 2-3 провала на поредни Народни събрания, за да се промени тази ориентация  на революционерите по неволя. Само че дотогава - я камилата, я камиларя...

За ГЕРБ основна задача в тази политическа ситуация е да излезе от политическата си изолация, в която я вкара протестът от 2020 г. Избраха да го направят "отвън навътре" - през Европа към България. Бойко Борисов радушно "оглави" подкрепата за "френското предложение" и великодушно даде на ДБ да предложи своето решение за парламентарна декларация по въпроса. Така ББ, чието правителство инициира "Рамковата позиция", стартирала конфликта със Скопие (със щедрото спонсорство на коалиционния партньор ВМРО), сега оглави разрешаването на проблема посредством "френското предложение". Тази евроатлантическа инициатива на ГЕРБ започна да заличава не само следите на свадата със Скопие, започната през 2019 г., но и ключовия стратегически въпрос "Балкански поток" - газопроводът, който правителството на ГЕРБ построи, давайки на Сърбия и Русия геополитическата  иницатива за енергиен контрол върху Западните Балкани.   

За да утвърди своята евроатлантическа инициативност в новата ситуация, ГЕРБ подкрепи и радикалната акция на Кирил Петков за отзоваване на 70-те руснаци - макар, че Борисов ясно и аргументирано показа, че "тези неща не се правят така". Нищо, по-добре да се правят "не така", отколкото изобщо да не се правят. С подкрепата си за "френското предложение" и отзоваването на руснаците ГЕРБ излезе от изолацията, която му бе наложена по геополитически причини. Оттук нататък вече бе възможно да се правят и стъпки към сближаване с "партиите  на промяната" ПП/ДБ и в други области. Само че лидерите на ПП категорично отхвърлят подобна възможност.
Щом я отхвърлят -

за ГЕРБ има и алтернативен, не по-лош вариант

за ре-легитимация в новите условия. Борисов и колегите му бързо минаха  в модус на активна и безкомпромисна критика на "катастрофата", причинена от "промяната" само за шест месеца управление. Тук аргументи има в изобилие, дори и да приемем, че проблемите на управлението в икономика, институции и сигурност са причинени не само от неопитност и авантюризъм, но и от натрупващите се кризи - войната, инфлацията, енергийната криза. От партия, поставена виновно в ъгъла, ГЕРБ все повече заема пространството на легитимна опозиция. При това разчитайки на устойчива обществена подкрепа, за разлика от "играещата" крива на подкрепа за "партиите на промяната". Какъв път на ре-легитимация в политиката ще избере окончателно ГЕРБ, зависи от поведението на ПП/ДБ. Дали ГЕРБ ще върви в посока "евроатлантически партньор", укрепващ прозападните сили в разлома с русофилските партии и президента, или ще играе твърдо като все по-активна опозиция - зависи от неговите опоненти. 

Анализът на възможните и нежеланите пре-конфигурации в българсата политика обикновено включва "тежка" морална - ценностна аргументация за това какво могат и какво не могат да си позволят "реформистките сили". Сътрудничество с партиите на системната корупция и олигархичното завладяване на държавата - с партиите на статуквото, се разглежда като тежък и неоправдан компромис - предателство към целите и доверието, с което разполагат "партиите на промяната". В това има логика, но тази логика е по-скоро на повърхността. Ако в процеса на разпад на партийната система в България, про-евразийските сили на българската политика успеят да овладеят инициативата, въпреки че представляват обществено малцинство, последствията от това ще включват и дългосрочна - може би необратима загуба на възможността за антикорупционно оздравяване и стабилизиране на българската държава и българското общество.

Системният характер на корупцията в България произтича от съхранения контрол на руската корпоративна олигархия и Путиновата "вертикала на властта" върху стопанството и държавните институции на нашата страна. Този контрол от страна на Москва е основния структурен фактор на олигархичната мафиотска обществена и политическа система у нас. Докато не бъде скъсана "пъпната връв" на българския преход с

"великата криминална революция"

на руската трансформация от тоталитарен болшевизъм към авторитарна евразийска сатрапия, демократично оздравяване на България е невъзможно. Докато не бъдат скъсани структурните връзки и зависимости на българския олигархичен елит с корпоративните и политически елити на Русия, реформа на българската държава и възраждане на българското общество са невъзможни. 

Разломът между европейско и атлантическо развитие на България и ориентацията към Евразия е основния политически разлом в днешната българска политика. Той съдържа, вписва в себе си разлома между олигархично статукво и стратегия на промяната. За ГЕРБ и Бойко Борисов ще бъде необходимо не просто да демонстрират "евроатлантически акции", а да доказват скъсване с практиките на олигархично управление от последните 12 години. (Това, по желание, но много по-трудно би могло да се случи и с ДПС.) За "партиите на промяната" ще бъде  необходимо много бързо да съзреят за да правят съдържателна разлика не само между добро и зло, а и между зло и по-зло. Между отговорност за властта, изискваща тежки, самонараняващи решения и употреба на властта във фойерверки на демонстративна популярност и популизъм. Колко и какво от това ще се случи? Дали ще се случи и кога? Нашият навик е да изядем солта, боя и накрая да платим парите... Интересно, на коя от трите фази сме в момента...?