Проф. Вили Лилков

В периода 1918–1920 г. болшевишката държава Съветска Русия организира клубове, училища за възрастни, 19 хиляди колиби за четене и др., в които се изнасят лекции по атеизъм. Населението масово се възпитава в 

омраза към религията

От декември 1922 г. в Москва започва да излиза в-к „Безбожник“, който работи срещу религиозните догми и суеверия, публикува карикатури и заклеймява контрареволюционната дейност на духовенството. 

През 1924 г. е създадено Дружество на приятелите на вестника, чиито членове са „длъжни да се борят за освобождението на трудещите се от духовно робство“. На първия конгрес на дружеството през април 1925 г. е решено да се създаде „Съюз на безбожниците“. Екстазът на безбожниците стига до там, че списанията „Безбожник“ и „Наука и църква“ обявяват ново летоброене с начало Октомврийската революция. Според издания от 1925 г. „вече сме в осмата година от знаменитото събитие, даващо начало на новата безбожна съветска цивилизация“.

На втория конгрес през 1929 г. съюзът е преименуван на „Съюз на войнстващите безбожници“, чиято задача е „да обедини широките маси на трудещите се на СССР за активна систематична и последователна борба срещу религията във всичките ѝ форми, като спирачка за социалистическото строителство и културната революция“[1]. За председател на Централния съвет на съюза е избран Емелян Ярославски[2]. 

През 1931 г. в „Съюза на войнстващите безбожници“ членуват над 5 млн. души, организирани в мрежа от първични структури, изградени в учебни заведения, фабрики, заводи, земеделски кооперативи и по местоживеене. Към 1941 г. броят на първичните структури е около 96 хиляди. Съюзът организира музеи и изложби, провежда научни изследвания в областта на атеизма, поддържа международни връзки и членува в Интернационала на пролетарските свободомислещи. Цялата му дейност се основава на разбирането, че 

„Борбата срещу религията е борба за социализъм!“

Членска карта на Съюза на войнстващите безбожници

В периода 1929–1931 г., когато болшевиките налагат с особена ожесточеност колективизацията в селата, повечето от селските храмове са затворени, защото при създаването на колхоз местната църква се затваря, а свещениците, заедно с от 5 до 15 от най-видните и будни хора в селата, се арестуват с обвинение в „съпротива срещу строителството на колхоза“. Срещу тях се завеждат групови дела и присъдите, почти без изключение, са разстрел или заточаване. 

На 11 март 1931 г. в СССР е забранен вносът и продажбата на Библията, защото е обявена за антисъветска литература. Главният безбожник на СССР Емелян Ярославски призовава: 

„Работническите маси са длъжни да смажат главния класов враг, който се крие зад религиозната обвивка. Време е да приключим с поповете, равните, молите, проповедниците от всякакаъв род, шаманите и други паразити, притаили се в тялото на СССР, а на практика явяващи се като върли контрареволюционери, непопаднали все още в Соловки.“[3]

 Започват факелни шествия и песни на площадите пред църквите по високоговорители и разгонване на свещениците. За по-голяма убедителност в бившите храмове се изнасят антирелигиозни лекции. Забранени са християнските имена и се налагат нови, „комунистически“. Ударени са не само православните църкви, затворени са синагоги, джамии и други храмове. 

Хората, обаче, не следват болшевиките. В отговор на репресиите нараства броят на сектатнтите и вярващите в чудеса. Тогава властта решава да нанесе удар като забранява Коледната елха и посрещането на Нова година. Изменен е календарът – вместо традиционните седмици са въведени петодневки, по които хората не могат да се ориентират за важните религиозни празници. Организирано е работническо движение „Долу Пасхата!“, появяват се антирелигиозни музеи, голям брой клубове на безбожниците атеисти действат в цялата страна[4]. 

Клуб на войнстващите безбожници и антирелигиозен музей

Болшевиките организират работническото движение „Долу Пасхата“ и организират антирелигиозни лекции в църковните храмове.

На 13 юли 1931 г. ВЦИК на СССР взима решение да бъде съборен храмът „Христос Спасител“ в Москва и на мястото да се построи Дом на съветите и на 5 декември с.г. храмът е взривен[5]. 

Вдъхновени от този успех през май 1932 г. безбожниците обявяват началото на „безбожната петилетка“, чиято основна цел е към 1 май 1937 г. на територията на СССР 

„да бъде забравено името на Бога“

 Петилетният план предвижда през първата година да бъдат закрити всички духовни училища; през втората да се извърши масово затваряне на православните храмове и да се забрани издаването на религиозни съчинения и изработване на предмети на култа; през третата година да бъдат заточени в концлагери всички свещенослужители; през четвъртата да се затворят храмовете на другите религии, а през петата година да се утвърдят постигнатите успехи. 

Взривяването на символа на руското православие и намеренията за ударно ликвидиране на църквата говорят за истинско побесняване на болшевиките и на верните им последователи „безбожници“. По този повод Дмитрий Мережковски пише: 

„За религиозното знание побесняването е нещо повече от душевна болест: това е реално въздействие на дявола, пределно въплъщение, реализация на Абсолютното зло в човешката личност, не само в духа, но и в плътта. Човекът наистина става дявол. Могат ли да побесняват не само отделни хора, а цели народи? Виждаме, че могат.“[6] 

Първата година на „безбожната петилетка“ започва с масово закриване и унищожаване на православни храмове. През периода 1929–1933 г. около 40 хиляди свещеници и църковни дейци са вкарани в концлагери и затвори или са избити[7]. 

Взривяване на храм „Христос Спасител“

През 1937 г. настъпва истински „щурм към небесата“, когато антирелигиозната кампания се ръководи от народния комисар по вътрешните работи Николай Ежов. Арестувани и избити са хиляди православни свещеници и църковни дейци. Следствието на арестантите се провежда с един-два разпита и свидетелски показания, които се взимат под натиск или са фалшифицирани (често свидетелите подписват празни страници). Без съдебна процедура тройката от НКВД произнася присъда, най-често разстрел. 

Сред многобройните 

жертви на безбожната петилетка

 е и свещеник Сергий Бондаренко, който служи в храм „Св. Илия“ в родния си град Чернобил, Украйна. През 1933 г. е арестуван по лъжливо обвинение и три години е в затвора. През 1937 г. отново е арестуван, като едно от обвиненията е, че е отправял молитви да не се закриват православните църкви. Условието да бъде пуснат е, ако навръх Великден призове вярващите да не вярват в Бога. На този ден свещеникът се обръща към тях с думите „Христос воскресе!“ и освещава пасхалния хляб. Арестуван, измъчван и разстрелян на 21 август 1937 г.[8]

До 1937 г. броят на религиозните сгради е намален с 58% от техния брой преди революцията. Към края на 1938 г. Руската православна църква, като организация, е разгромена – епархиите като административни единици почти не съществуват и само отделни енории поддържат връзка с патриаршията. На XIV областна партийна конференция на Карелия народният комисар по вътрешните работи Матузенко докладва, че „на територията на Карелия остана само един поп, само затова защото е болен от подагра и не може да ходи. С всички останали работата е приключена.“ Следва смях в залата! Към 1940 г. там са разрушени или затворени всички храмове, а духовенството е унищожено[9]. Положението е практически едно и също в цялата страна. 

Към лятото на 1939 г. са останали само четирима служещи архиереи – патриаршеският местоблюстител митрополит Московски Сергий (Страгородски), митрополитът на Ленинград Алексий, архиепископ Петергофски Николай и управляващият Новгородска и Псковска епархия архиепископ Дмитровски Сергий, който от 1937 г. заема длъжността управляващ Московската патриаршия. Още около 10 оцелели архиереи от патриаршията или не служат, или извършват богослужения като настоятели на храмове. 

Преди началото на Втората световна война в СССР действат 3732 църкви, от които около 3350 са на територията на превзетите от Червената армия западни области, а в останалите, „болшевишки“ части на СССР, са оцелели само 350-400 действащи православни храма[10].

През лятото на 1941 г. „Съюзът на войнстващите безбожници“ практически престава да съществува. Тогава са ликвидирани много организации и издания, които не са свързани с отбраната на страната. 

Още в първия ден на нападението на Германия над СССР митрополит Сергий се обръща с патриотичен призив към народа, а няколко месеца по-късно осъжда сътрудничеството на някои от православните свещеници с германците в окупираните територии. Постепенно държавата отслабва антирелигиозната пропаганда и започва възстановяване на църковната структура, възраждат се старите епархии, назначени са нови архиереи. 

През януари 1943 г. на патриаршията е позволено да открие собствена банкова сметка и да събира волни пожертвования за фронта. С църковни средства е създадена танковата колона „Св. Дмитрий Донски“ и авиационната ескадрила „Св. Александър Невски“. Сталин благодари на Църквата за нейните грижи, свещеници тържествено получават ордени и медали за бойни заслуги. 

На 4 септември 1943 г. митрополитите Сергий Страгородски, Алексий Симански и Николай Ярушевич посещават Сталин в Кремъл, който им разрешва да отворят част от затворените църкви и манастири, да проведат избор на патриарх и започнат издаването на официален църковен вестник на Московската патриаршия. 

На 8 септември 1943 г. е свикан събор на еписопите на Руската православна църква в Москва, в който взимат участие 3 митрополити, 11 архиепископи и 5 епископа. Това е целият състав на висшата йерархия, който е на свобода (някои са освободени в навечерието на събора). 

Интронизацията на митрополит Сергий като патриарх е извършена на 12 септември 1943 г. в Богоявленския събор. Всичко това се случва за много кратко време, но главното условие, което болшевиките поставят, и митрополитите приемат, е църквата да бъде пряко подчинена на Съвета по делата на Руската православна църква при Совнаркома, който всъщност е преобразуваният 5-и отдел на 2-ро управление на НКГБ. Начело на Съвета е полковник (от 1945 г. генерал майор) от Държавна сигурност Георгий Карпов, който запазва и длъжността си на началник отдел в структурата на НКГБ, а новата структура на НКГБ „за по-голяма оперативност“ е разположена недалеч от Патриаршията![11]

Този неочакван завой, както и разпускането на Коминтерна, е демонстративна стъпка на Сталин за успокояване на западните съюзници и насърчаването им да отворят втори фронт във Втората световна война, а също така е 

насочен и към вярващите в СССР

Към края на войната епископатът на Руската православна църква наброява 41 души (някои от тях са освободени от заточение). Откриват се нови храмове под строгия контрол на държавата и на службите за сигурност и в края на 1947 г. общият им брой е 14 092. Патриарх Сергий умира на 15 май 1944 г. 

На 4 февруари 1945 г. за патриарх Московски и на цяла Русия е избран Алексий (1945–1970).  

След края на войната, до смъртта на Сталин, болшевиките не провеждат активна антирелигиозна политика. Функциите на „Съюза на войнстващите безбожници“ са прехвърлени на Обществото на знанието[12].

Никита Хрушчов: „През 1980 г. последният свещеник ще бъде показан по телевизията!“

По време на управлението на Никита Хрушчов антирелигиозната политика на държавата отново се активизира. В края на 50-те и началото на 60-те години СССР извършва скок в научно-техническия прогрес, има превъзходство в Космоса и ядрената физика, подобрява се стандартът на живот. Това са основанията лидерът на СССР да постави задача за изготвяне на програма за изграждане на комунизма, в условията на който няма да има никакво място за църквата. Болшевиките използват срещу религията най-популярния аргумент на времето: „Космонавтите никъде не намериха и най-малката следа от Бог!“ 

На 4 октомври 1958 г. е приета секретна резолюция на ЦК на КПСС „За недостатъците на научната и атеистичната пропаганда“, с която партийните, комсомолските и обществените организации са задължени да започнат атака срещу „религиозните останки“, а на държавните институции е наредено да предприемат административни мерки срещу религиозните общности. Под мотото „за възстановяване на ленинската законност и борба срещу сталинизма“ МС на СССР приема укази „За манастирите в СССР“ и „За увеличаване на данъците върху доходите на епархийските предприятия и манастири“, с които са отнети данъчните облекчения на религиозните организации. През ноември 1958 г. ЦК на КПСС приема резолюция „За мерките за спиране на поклонничеството до така наречените „свети места“. От 1959 г. отново започва затваряне на църкви. 

През април 1960 г. на Всесъюзната конференция на комисарите новият председател на Съвета по делата на Руската православна църква Куроедов критикува ръководството на предишния съвет, че е провеждало „линия не за борба с нарушенията на законодателството за култовете от страна на духовенството, а за защита на църковните интереси“ и болшевиките засилват атаката срещу църквата. 

В периода 1960–1961 г. ЦК на КПСС приема резолюция „За мерките за премахване на нарушенията от страна на духовенството на съветското законодателство за култовете“, а Съветът на министрите на СССР издава постановление, според което отварянето и затварянето на църкви се извършва по преценка на регионалните изпълнителни комитети. Забранено е на свещениците от съседни църкви да служат заедно на празници; забранено е участието на деца и юноши в хорове и църковни служби; забранено е да се строят жилищни сгради за свещеници за сметка на общността; религиозните шествия са ограничени; църковната благотворителност също е забранена; местните власти са упълномощени да ограничават камбанния звън. На духовниците е забранено да се намесват в административната, финансовата и икономическата дейност на религиозните общности. 

При управлението на Леонид Брежнев, наречено „време на застой“, натискът върху Руската православна църква намалява и към края на 80-те години тя постепенно започва да се възстановява. 

Б.Р. Текстът е част от новата книга на проф. Вили Лилков за руското православие и вярвания по времето на болшевиките. Изследването му предстои да бъде издадено тази година. Откъсът се публикува във Faktor.bg с любезното съдействие на автора. Снимки: архив на автора.

[1] Чл. 1 от Устава на „Съюза на войнстващите безбожници“.
[2] Емелян Ярославски (Миней Израилевич Губелман) (1878 - ) – болшевик и професионален революционер, партиен работник, многократно арестуван от царската власт. През 1905 г. е сред лидерите на работническото движение в Ярославл (оттук и псевдонимът Ярославски). От края на 1906 г. участва в първата военно-бойна конференция на РСДРП, която създава „Временно бюро за военни и бойни организации“. През 1907 г. е осъден на 7 години каторга. През юли 1917 г. се завръща в Москва, създава военната организация на партията и е един от ръководителите на болшевишкия вестник „Социалдемократ“, а от есента на 1917 г. редактира вестник „Селска правда“. Един от ръководителите на въоръженото въстание в Москва през 1917 г. През 1918 г. е комисар на Московския военен окръг. Член на ЦК на РКП(б), през 1921 г. работи като секретар на ЦК. От 1923 г. е секретар на партийната колегия на Централната контролна комисия. Член е на Централния изпълнителен комитет на СССР, на редакцията на в-к „Правда“ и сп. „Болшевик“. От 1931 г. е председател на Дружеството на старите болшевики, от 1937 г. е депутат от Върховния съвет на СССР, от 1939 г. е академик и член на ЦК на ВКП(б).
[3] Масленица по-советски. bessmertnybarak.ru, 11 март 2016 г.
[4] Българските комунисти безбожници копират опита на болшевиките. През 1956 г. в НРБ са произведени огромен брой календарчета, които приличат на църковните, но с празници, свързани с историята на българското и световното комунистическо движение и българо-съветската дружба, които се раздават на партийни и отечествено-фронтовски събрания. В тях са включени като бележити датите, свързани с раждането или смъртта на български комунисти и на водачи на световния комунизъм. На 1 януари „новите вярващи“ трябва да си спомнят, че на този ден през 1926 г. е отпечатан първият брой на в-к „Комунистическо знаме“; на 6 януари вместо Богоявление те са длъжни да  почетат деня, в който НРБ и СССР са превърнали легациите си в посолства;  26 януари е свещен, защото на този ден през 1924 г. Сталин произнася клетва пред мумията на Ленин; вместо Петровден безбожниците отбелязват деня, в който през 1948 г. Информбюро заклеймява Югославската компартия, а на 20 юни всеки правоверен комунист трябва да се събуди с мисълта, че на този ден през 1950 г. вестник „Правда“ публикува „епохалния“ труд на Сталин „Относно марксизма в езикознанието“.
[5] От куполите на храма са свалени 413 кг злато Мраморът от храма и мраморните пейки са вложени в станциите на московското метро и в хотел „Москва“. Дворецът на Съветите не е построен. През 1960 г. на мястото се появява открит плувен басейн, който съществува до 90-те години, когато се взима решение за възстановяване на храма. В края на 1999 г. новият храм „Христос Спасител“ е завършен като копие на своя предшественик. В нощта на 6 срещу 7 януари 2000 г. в него е отслужена първата тържествена рождественска литургия.  
[6] Мережковски, Дмитрий. Болшевизмът, Русия и Европа. Царството на антихриста.  Сп. „Християнство и култура“, Изд. Комунитас, бр. 5 (112),  юни, 2016 г., с. 72–80.
[7] Свещеник к.б.н Кирил Краснощеков. Гоненията срещу православната вяра в съветска Русия (1918-1940 г.). Богословска мисъл, 2011 г., кн. 3–4, с. 40–51.
[8] На 26 април 2012 г., в деня на годишнина от аварията в Чернобилската атомна централа, по решение на синода на Украинската православна църква, в храм „Св. пророк Илия“ в Чернобил, в т. нар. „забранена зона“ протойерей Сергий Бондаренко официално е канонизиран за светец. - Във: В Чернобил беше канонизиран прот. Сергий Бондаренко, dveri.bg, 29 април 2012 г.
[9] Чухин И. Карелия-37: идеология и практика террора // Поминальные списки Карелии. 1937–1938. Петрозаводск, 2002 г., с. 36.
[10] Шкаровский, М. В. Русская Православная Церковь при Сталине и Хрущеве, М., 2005 г., с. 117. Данните са по доклад на председателя на Съвета по делата на Руската православна църква генерал Г. Карпов в ЦК на КПСС от 14 февруари 1947 г.

 
[11] Русская православная церквь под руководством Лубянки, bessmertnybarak.ru, 4 септември 2018 г.
[12] След 9 септември 1944 г. в България БКП и ДС прилагат в борбата с религията методите на болшевиките – избити са стотици свещеници, други са пребити, изселени или вкарани в затвора. През 1948 г. ДС разработва план за: 1. Системна изолация на Св. Синод и владиците от обществения живот. 2. Икономическо изтощаване и финансов натиск. 3. Насърчаване на прогресивното свещенство. 4. Реформи, които да доведат до замяна на расото с цивилно облекло, „за да се оголи църквата от авторитета, който мистиката на расото упражнява върху съзнанието на народа. Църковните генерали ще да се видят в каскети.“ 5. Отстраняване на „най-реакционните митрополити“, след което „да се проведе пълна изолация на Екзарха, защото той е най-опасният от всички.“ В много отношения комунистите успяват, дори заменят голяма част от висшия клир с агенти на Държавна сигурност.