София очаква „Стихотворения – порнографска поема 1968“ на политическия емигрант Атанас Славов

През следващите седмици на българския книжен пазар ще се появи       „Стихотворения – порнографска поема 1968“ на покойния политически емигрант Атанас Славов. Книгата вече е под печат. Тя е дело на издателство „Факел“, художественото оформление е на  Любомир Михайлов, а редактор е Васил Славов.

Ето  послеслова на самия Атанас Славов към Мюнхенското издание, от 1981 година:

     „Стихотворения 1962“ и още един документ на софийския литературен „ъндерграунд“: „Порнографска Поема“. Това произведение имаше кратък предговор, който обясняваше заглавието, но за съжаление в момента го нямам на разположение. Работата е в това, че терминът „порнографско“ в случая е употребен както Николай Райнов го употребява в своята „История на Изкуството“, т.е. не става дума за това, че са изобразени сцени, които въздействат на ниски сексуални инстинкти, а по-скоро за това, че действителността е „свалена“ в произведението без да бъде естетически опосредена. Казано просто: описани са събития, хора, вещи, които определен кръг от столичната творческа интелигенция познава добре и към които има носталгично отношение, но които за непознатия читател едва ли имат някаква стойност. Това именно Н. Райнов наричаше „порногрaфия“:  събуждането на емоции, които не са вечни и универсални, а преходни и ограничени; и за него нямаше значение дали това ще са политически, социални или просто сексуални емоции. 

     Точно там беше и патосът на тази поема: да бъде само за един тесен кръг от приятели, които и без това бяха обречени на творческо забвение още преди най-зрелите си години. Исках да създам интимния свят на една малка група творци, които бяха третирани като вътрешни емигранти в собствената си родина; да отразя колкото мога тази бледа светлина, която просветна между нас за няколко само години и потъна завинаги в мрака на забвението, както толкова много угаснали български искрици красота. 

     В поемата се описва вилата на стария земеделски водач Буков край село Герман такава каквато беше през втората половина на 60-те години. Пет декара подивяла градина, тераса, занемарени пет стаи на два етажа и племенникът на покойния собственик – художникът Николай Буков. В продължение на няколко години тук са идвали всички художници, писатели, поети, скулптори, артисти, режисьори от нашето поколение: всички свързани с „размразяването“, които след 1965 г. си лекуваха раните с пиене, хайлазуване и озлобено пропиляване на творческите си въз можности. През есента и зимата на 1968 г. живях там понеже бях останал без квартира. Пишех историческата си повест „Добри Желязков“; нощем мишките ме прескачаха; ловех ги и ги хвърлях на прочутата кучка на вилата – Джилда. Най-близката кръчма бе в село Герман, на два километра от там. Като затрупаше сняг стоях сам с Джилда: като се затоплеше „артистите“ нахълтваха от столицата. След това се спускахме заедно в града и се лутахме с дни; по пътя от вилата до „Бамбука“ през 1968 г. имаше 11 заведения, които работеха до сутринта. По него време на режисьора Рангел Вълчанов не му даваха работа и той правеше кино-реклами на цигарите „Ком“. Буков също беше без работа и сглобяваше на вилата една двуметрова цигарена кутия за рекламата на Вълчанов. От нея трябваше да изскочи някаква красавица по трико, или нещо такова. Една сутрин на разсъмване Вълчанов пристига; бос, по джинси, с една стара щампа на главата – да види дали е готова кутията. И както се разправяха с Буков на терасата, капачките взеха да се отварят и взеха да се показват протестиращите глави: графикът Иван Кожухаров, скулпторът Александър Дяков, скулпторът Галин Малакчиев, моя милост, дизайнерът Георги Дочев, зад тях разбира се – цял рояк приятелки и случайни познати. Вълчанов се хвана за главата и избяга! Както и да е. На пролетта тръгнах да си ходя и за благодарност нарисувах на Буков едни котки, за да плашат мишките, но той каза, че не зная да рисувам и поиска да му напиша поема като наем за престоя си там. Така се роди „Порнографска Поема“ – по поръчка. После тръгна от ръка на ръка; един екземпляр ме намери тук в Щатите. 

     Мина и замина този свят! Пораснаха наследници, и чувам, че сега вилата е ремонтирана; няма мишки, живеят в нея братовчедките и племениците на Буков, които тогава бяха дечица: подивелите дървета са изсечени и е насаден лук и чесън. 

     Това е. Свърши се. Разпиля се даже мъката, която ни събираше тогава. 

     Горе долу това е...

                                                                                                                             Атанас Славов, 1981 г.

  Пред Faktor.bg  редакторът Васил Славов, един от най-впечатляващите съвременни български творци и син на Атанас Славов казва:  „С дълбока благодарност към д-р Любомир Канов, Димитър Бочев, проф. Мирослав Дачев, „Култура“, Христо Карастоянов (където и да си, Христо), Веселина Седларска, Любомир Михайлов, Аспарух Панов, проф. Георги Н. Алтънков – за добрите думи, за отношението. 

  С признателност към Издателство „Факел“ и Румен Леонидов за това, че дадоха дом на „Стихотворения – Порнографска Поема 1968“ на Атанас Славов.

Вместо Предговор към Софийското издание:

     Политически емигрант от България, Атанас Славов, е мой приятел и пишещ събрат. Познавам го от година, когато с него ме запозна, тук в Ню Йорк, господин Ръс Бернард, който тогава бе издател на Harper’s Magazine. Тогава Атанас Славов ми показа и част от книгата си, която пишеше. Тя го представяше като творец, обичащ истината и свободата, отхвърлящ политическото и духовно потисничество. Приех го като силен и талантлив автор, със солидни познания в историята на изкуството... Винаги съм го считал за откровен и честен човек. 

                                                                                                                                             Кърт Вонегът

     Над Сливен се извисяват Сините Скали. Атанас е една от тях – Синеока Скала. Голото кубе на величествения му череп се извисява над хоризонта на времето и леко хриптящият му глас ме придружава и скита из спомените ми заедно с мен още от Софийските пролети, потънали в люляк и вино, чак до Бетезда и Ню Йорк в Америка. 

     „With the precision of bats“. С точността на прилеп, с лазурни очи, ме превежда той из меандрите на своята чудовищна ерудиция, непреклонна ирония и склонност към главозамайващи лупинги на въображението. Няма точно такива хора вече. Струва ми се, завинаги. А той смяташе, че със стария Сливен, със старата София, с нашите и негови прадеди е изчезнала една цивилизация, цяла раса от хора, обитавали някога нашата земя, построили големите красиви домове за своята челяд, изградили занаяти и фабрики, изковали с думите си култура и поезия. Славна раса и Насо Славов беше един от последните ѝ живи синове, пренесли родовата памет през обезлюдената пустиня на комунистическия мор. 

     Занесе словото си заключено и неуязвимо в огледалния си череп на изгнаник чак в Америка, превърна го в радиовълни, за да го сподели с народа си в България, а освен това изящно го преведе, така че равните нему англоезични поети и писатели да го разберат и да му се възхитят. 

     Написа много книги, словото беше негов душевен дълг към народа ни, от който не можеше да се отметне поради това, че хората от неговата порода не познават интелектуалната подлост. За този изпълнен дълг тоталитарната власт го награди със задочна присъда като враг на народа. Такава беше отплатата във времената, когато негови талантливи връстници бяха станали придворни поети и се признаваха в робска любов към неуките си диктатори. 

     Показа ми своите книги, скътани в няколко картонени кутии в своята малка къщичка, недалече от столицата Вашингтон, когато се спрях да му гостувам на път от Тексас към Ню Йорк. Достойно място за книгите на един истински поет. Не в Народната Библиотека, издадени в стохилядни тиражи, а там в кашона, споделени с близък, роден приятел или прочетени части от тях с този така незабравим глас, по радиото през „Гласът на Америка“. Такава е съдбата на онези, които тръгват срещу течението и Against All Winds, Срещу Всички Насрещни Ветрове. 

     Той отказа да бъде конформист дори там, където ние бяхме намерили убежище в търсене на Свободата от тиранията в собствената ни Родина. Не беше възможно да бъде пречупен от бюрократичната дребнавост на чиновници, дори когато са „американци”. Защото с проницателността на ултразвуковата си чувствителност, разпознаваше западния вариант на партийния сикофант, на ревнивия неосъществен „комсомолец“, опиянен от властта да бъде началник над талантливите, а той не можеше да приеме господството на посредствения и да му се подчини. 

     Видях го за последно в дома си в Уудсбърг, Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк. Беше извървял вече пътя на съдбата си. А тази съдба беше да запази у себе си с обич най-дълбокото и най-ценното българско от своите корени и след това да постигне най-високото и най-стойностното в културата на света, като го предаде и преведе през езика на собствената си душа. Времето беше дошло да затвори този кръговрат, да осъществи тази неизбежна парабола на поета, да се завърне на мястото, където е поникнал в началото с майчиното слово и след като е преминал през най-далечните хоризонти, да се посади отново там, под Сините Скали и Вятъра. 

     Попътният вятър от родните планини ще му помага вечно в плаването докато всички, които го обичахме, се срещнем отново някъде там, може би в средата на безбрежния океан на Слово то, което е безсмъртно. 

     Вярвам, че неговите книги тогава ще са станали част от Българските Христоматии и бъдещите деца ще помнят и споменават благодарно името му в деня на Българската Писменост, докато я има България. 

                                                                                                                     Д-р Любомир Канов

     Атанас Славов е автор с невероятен, с космически литературен талант – както в есеистиката, така и в поезията, дори в най-ранните си стихове. В едно слава Богу съхранено в архивите на НБУ и в Държавния архив писмо от миналия век в качеството си на програмен редактор в българоезичната емисия на РСЕ аз предложих на Атанас Славов да сътрудничи във водената от мен културна програма „Контакти“, като му обещах, че моята редакторска намеса в творбите му ще бъде минимална. За моя радост той прие предложението и ми изпрати поредица блестящи мемоарни есета под общото заглавие „С трева обрасли“. Аз излъчих есетата без всякакви корекции, а впоследствие те излязоха в книга и под друго заглавие. 

 

     „... Редакторите, особено ако бяха изявени имена (днес бихме ги окачествили като радиозвезди) от една радиостанция, нямаха право да пишат за друга радиостанция. Двама, само двама автори (при това най-талантливите) от четирите излъчващи за България радиа отказаха да се съобразят с това убого предписание – Георги Марков и Атанас Славов. Като служители, съответно на Би Би Си и на „Гласът на Америка”, в разрез с ведомствените разпореждания, двамата пишеха успоредно и за РСЕ. Това своеволие им донесе куп служебни неприятности, но благодарение на него, до българския слушател стигнаха „Задочните репортажи” на Георги и блестящите мемоари на Славов „С трева обрасли” – и двете творби бяха излъчени в рамките на водената от мен за РСЕ културна програма „Контакти”, като поредицата на Славов носеше тогава заглавието „Пътеки под магистралите”. Впоследствие двамата автори написаха за програмата ми и поредици великолепни морално-политически и литературни есета – нещо нечувано дотогава в дългогодишната история на задграничните българоезични радиостанции. 

      Можете да включите с чиста съвест всичко, което решите в подготвяната книга – и фрагменти от настоящата кореспонденция. 

                                                                                                                            Димитър Бочев

     България. Годината е 1978. Зловеща със своята символика за българската култура. Задочните репортажи на Георги Марков са вече излъчени. България задочно го е дарила с шест години лиша ване от свобода. Но страшното предстои: на 7 септември срещу него е извършено покушение на лондонския мост „Уотърлу“, а на 11 септември лондонската болница, в която лежи, се оказва смъртното му ложе. Тази версия – украсявана, потулвана, забравяна, отричана – може да бъде припомнена и днес, без това да доближава или отдалечава от недостигналата до нас истина. 

     През същата тази 1978 г., през която Георги Марков така и не успява да издаде замисления с Атанас Славов „Нов Златорог“, репортажите са последвани в ефир от мемоарите на Славов. Реакцията от Родината отново не закъснява и напълно се вписва в онова, което Славов нарича Уранова традиция в българската култура: културата обрича на изяждане собствените си деца още в момента на тяхното раждане. Сега обаче крие много по-голяма жестокост: и тук, както в случая с Георги Марков, става фатално разминаване на литературния дискурс с дискурса на властта. Срещу Славов е заведено следствено дело №178/1978, след възобновяването на което, на 16 септември 1981 г., е осъден на девет години лишаване от свобода. 

     „Репресират ме, значи съществувам“ спокойно би могъл да добави авторът към своите мемоари. Но репресията има различни лица. Сред най-страшните за всяка една култура е ликът на нейното доброволно обезличаване. Унищожаването на културната и историческата памет на нацията, присъщо на тоталитарната система, засяга в пълна степен и „Случаят Атанас Славов”. Да се открие името му след 1976 г. е невъзможно – липсва в указателите и библиотечните каталози. Липсва, при това с ретроактивна сила, и в библиографския указател на списание „Литературна мисъл“ за периода 1957-1976 г. Текстовете му сякаш не съществуват, името му е напълно изличено: няма такъв човек след 1976 г., не е имало такъв и преди това! И този срам за българската култура продължи до 1 февруари 1991 година: начало то на реабилитирането. 

                                                                                                                   Проф. Мирослав Дачев

     От Славов бях разбрал, че тримата – той, Костов и Марков – са възнамерявали да организират неформално литературно кафене за емигранти-интелектуалци. След двата инцидента с Марков и Костов инициативата пропадна. Бомбата бе хвърлена по време на конференцията в Охайо, когато по будките се появи брой на едно голямо списание – сега не си спомням със сигурност кое беше то: Тайм, Нюзуик, Лайф, Атлантик, или друго, със снимка на Атанас Славов на корицата и с крещящо заглавие-надпис: The Next? (Следващият?). Това беше и водещият материал на броя. В няколко страници се опис ваха случаите с Костов и Марков, връзките и близостта им със Славов и допустимата вероятност за „СЛЕДВАЩИЯТ“. Логиката водеше към Наско като следваща жертва – може би? Нямаше учен или професор на конференцията в Калъмбъс, който да не схване веднага за какво става дума. А освен нас четиримата имаше и други учени занимаващи се с България и български проблеми. Наско имаше нужда от помощ и най-главното от приятелско внимание и подкрепа. Това можех да му дам и той го получи. Не го оставих сам за повече от пет минути и до края на конференцията той спеше в моята стая в хотела. 

     Бог да прости Наско и Стоил, и Богоев и Кирил Бляк! И Джери! 

                                                                                                          Проф. Никола Г. Алтънков