170 от рождението на строителя, който вярваше и отстояваше докрай българската независимост

Даниела Горчева

На 31 януари 1854 – преди 170 години е роден този голям, този наистина велик български държавник. И колко пострада България, че се допусна той да бъде убит едва на 41 -годишна възраст. 

За разлика от всички български политици на своето време – и културни, и ерудирани, и интелигентни, и образовани, Стефан Стамболов беше единственият, който разбираше, че българската независимост, че държавният суверенитет на България трябва да се брани на всяка цена и с това не може да се правят компромиси. 

А Стефан Стамболов не само разбираше това, но и имаше характера, волята и държавническите качества да брани тази толкова трудно извоювана независимост от нетърпимите и безпардонни руски имперски домогвания. 

Затова и той беше 

най-омразният за Русия българин

 Стамболов беше и най-омразното съчетание за всякога проклета по думите на Раковски Русия – беше либерал и националист. 

Българският либерализъм, който не признаваше еднолично и централизирано, авторитарно управление 
И
 българският демократичен, граждански национализъм, който не признаваше нито дискриминация, нито привилегии, 
влязоха в основата на Търновската конституция.

 Този демократичен национализъм и този либерализъм бяха трън в очите на Русия, те бяха не просто нетърпими, не просто неразбираеми и ненавистни на „матушката“.  Изостаналата нейде в XVIII век руска империя ги възприемаше като пряка заплаха за своите имперски интереси и домогвания. И не без основание.

Затова и големият български държавник бе убит по руска поръчка и 

убийството бе заплатено с руски пари

 И за жалост – с ръката на жестоки и примитивни македонски убийци.

А колко ни е нужен и днес класическият либерализъм ( но не псевдо - либерализмът, който е антилиберален по своята същност), а националният десен либерализъм, е тема за дисертация. 
Дори на Фукуяма му просветна, че либерализма му е нужен демократичен национализъм На либерализма му е нужен национализъм -Faktor.bg. 


Защото всички знаем как свършват империите и защото политиката не бива да е политика на налагане на утопии, детинщини и политкоректни недомислици, а трябва да е политика на ВЗАИМНИЯ ИНТЕРЕС.

Не може да се пренебрегват интересите (разумните, основателните интереси) на хората, понеже на разни активисти им е хрумнала поредната утопия за спасяването на света.
Знаем как свършват всички опити за налагане на някоя утопия - с кръв, насилие, робство, тоталитаризъм. 

Но да се върнем към Стефан Стамболов.

Едно колкото неоспоримо, толкова и необикновено качество на държавника Стамболов е ясното му съзнание за 

връзката между независимост, свобода и просперитет,

за убеждението му – и то в едни времена на ниско национално и държавническо самочувствие, че България не само може, а ще се справи да се справи сама, за разбирането му, че всяко посегателство над нейната държавност трябва да се наказва.

 Политици като Петко Каравелов и Драган Цанков, които не са лишени от патриотизъм и които неведнъж си дават сметка, че руските интереси са антибългарски, нямат нито вяра, нито сили да отстояват българската независимост и държавен суверенитет. 

Такова съзнание и такава воля обаче притежава Стамболов и независимо, че нито като личност, нито като политик, не е безукорен, той успява в тази херкулесова мисия.

Енчо Матеев – един забележителен, но малко известен автор прави интересен паралел между Драган Цанков, Петко Каравелов и Стефан Стамболов. Ще цитирам откъс от това забележително наблюдение:

„В историята се сблъскваме с два вида разум. Парадоксално бих ги нарекъл: «разума на разумните» и «разума на неразумните». От гледна точка на първия Съединението беше авантюра. Срещу него щяха да се обявят турците, срещу него щеше да бъде и Русия. А можеше ли малката българска държава да излезе срещу двете главни сили на Балканите? Очевидно, отговорът можеше да бъде само отрицателен. 

Носителите и изразителите на втория вид «разум» не бяха толкова политически неграмотни, за да не си дават сметка за горните обстоятелства, но у тях надделяваше дълбоката им вяра в България и нейното дело и решителността им да го защитават докрай. 
И не само това — те също имаха своите рационални доводи, знаеха силата на политиката на свършените факти, и че в тоя заплетен възел от интереси на Балканите винаги се откриват възможности за оцеляване. Разбира се, риск имаше. Но коя политика е била без риск? И кой може предварително да определи на чия страна ще се окаже историята? 

И след детронацията, извършена по руско внушение, беше «противоразумно» да се връщат събитията назад. Типичен изразител на тази фаталистична позиция беше Каравелов. Надделя обаче другият разум, който ясно осъзна, че в случая въпросът не се свежда до личността на Батенберг, а до нещо много по-важно — до суверенните права на българския народ и българската държава. 

На думите на Каравелов, че «въпросът за княза трябва да се остави за сетне», и че не е сигурно дали «князът ще се съгласи без никакви условия да се завърне в 22 България», Стамболов отговори рязко и категорично: «Не може да се чака нито минута. Князът ще се съгласи или не, това е негова работа. А докато с него влезем в сношение, трябва да се управлява страната в негово име.» 

За Стамболов е важен не Батенберг, а князът като институция, олицетворяваща суверенността на държавата и законността на властта, които чрез преврата са били потъпкани.

 На смутения Каравелов от заплахите на руския представител Богданов в случай на възвръщане на княза, Стамболов отговаря: «С Богданов няма защо да приказвам, защото той е забравил положението си и е станал главатар на един бунт, колкото незаконен, толкова и подъл. Той, представителят на княза, главатар на размирниците в България! Какъв срам и позор! И с тоя човек вие искате да спасявате отечеството.» 
Ето тук се разкрива пропастта между Каравелов и обкръжението му, от една страна, и голямата част от националистите либерали начело със Стамболов, от друга. 

Не че Каравелов иска да служи на руската политика, не че той дори не би искал да се върне Батенберг. Не, той просто не вярва, че може да се противодейства на волята на Петербург, липсва му волята в решителния момент да каже своето открито и ясно НЕ! 
Не му достигаше нито държавно-националистично убеждение, нито държавно националистично самочувствие.“ 

По-натам Енчо Матеев говори за 

трите социално-психологически пласта

 в тогавашното българско общество, които на практика разцепват Либералната партия. 

Първият, представляван от Драган Цанков, обхваща тези, които смятат, че трябва да се върви с Русия. За тях България е малък поток, който се влива в голямото славянско море, представлявано от Руската империя. Хората от този пласт не вярват в българската държавност, те искат да са част от голяма империя – като не е Османската, нека да е руската. Каква опасна и самоубийствена заблуда.

Към втория пласт, казва ни Енчо Матеев, принадлежат тези, които са достатъчно политически грамотни, за да прозрат истинските намерения на руската царска политика по отношение на България. Те сравнително ясно отделят българските от руските интереси и не смятат българската държава за историческа притурка на руската. 
В същото време, обаче, техният рационализъм ги отвежда до бреговете на неверието във възможностите на «малката и слаба Българийка», лишава ги от истинско българско държавническо самочувствие. 
Лишени от борчески инстинкт, тяхната политика се свежда до максимата «и вълкът сит, и агнето цяло», която при дадените условия неминуемо води до засищането на вълка за сметка на агнето.

 Компромисът, напомня Енчо Матеев, е неизбежен спътник на политиката. Въпросът е «на каква цена». В дадения случай цената е не само висока, но и фатална по своите последици. Залогът е българската държавна и национална независимост. 
Каравелов и хората от неговия тип са изпълнени с добри намерения, но не съзнават, че и «пътят към ада е постлан с добри намерения». 

И накрая, пише Енчо Матеев, идва политически най-дейният и най -динамичен трети пласт. 

Той обхваща така наречените либерал-националисти. Това са тези, които преди всичко вярват в България, с онази полумистична, полумесианистична и полунаивна вяра, толкова необходима в критичните мигове на историята. 

Те са изпълнени с напрегнато държавническо съзнание, което не им позволява компромиси за сметка на върховните права на българския народ. За тях българската държавна самостойност е императив, в защита на който те тръгват против всички «разумни» и «логически» доводи. Така е при Съединението, така е след детронацията, така е при Регентството, така е и след него, при управлението на Стамболов. 

Тази обществена група, в която младостта преобладава, изнесе на плещите си една непосилна битка, тя има заслуги към Третата българска държава, които и до днес остават не напълно осъзнати и признати.

"Така наречената «българска неблагодарност» или «русофобство» не беше предизвикана нито от външна, нито от вътрешна пропаганда.
Тя изникна като спонтанна себезащитна реакция на най-зрялата и най -активната част от българското общество срещу недопустимия и по форма, и по съдържание натиск на руската царска политика.“ - заключва Енчо Матеев в своята великолепна книга „Държавникът Стефан Стамболов“. 

Разбира се, дори в Русия има прозорливи умове и авторът на "Държавникът Стефан Стамболов" цитира откъси от дневника на граф Ламсдорф, един от първите съветници в руското Министерство на външните работи:

«2. 06. 1891 г. Разгледах старите папки с делата и съвършено тайни документи, които ми предаде Зиновиев. 
Последните искат щателно проучване. Между тях се намират писмата на принц Александър Батенбергски, които са почти пророчески, а така също и инструкциите до нашите агенти в България, начиная от 1882 г., които не се отличават нито с достойнство, нито с разум.» 

«3. 06. 1891 г. . . . Право да си кажа, аз не разбирам от какво се опасява Гирс (министър на външните работи— б. м.), ако писмото на Стамболов бъде отправено до него; не разбирам също така и стремежа на Нелидова (руски посланик в Цариград — б.м.) да компрометира тази личност: все таки Стамболов е най-интелигентният, патриотично настроеният деец между българите, които могат в нужния момент да ни помогнат да излезем от задънената улица, той не бива да бъде нито принуждаван, нито отблъскван с компрометирующи изисквания. . . 
На мене ми се струва, че резкият тон на Нелидова е достоен за съжаление и че той не е прав да се поставя в позата на пророк: «България ще бъде принудена да търси нашето покровителство.» 

А защо е нужно това самохвалско многословие? 
По-спокойни, достойни и примирителни изрази биха били за предпочитане. 
Изобщо, при всички глупости, които направиха нашите агенти в България, 
говорейки от името на господаря, често и в съвсем противоположен смисъл, не трябва да се учудваме на недоверието на българите. . . » 

Енчо Матеев цитира и руския учен и правист проф. Борис Чичерин, който в своето тритомно съчинение «Политика», разглежда и 

българският случай: 

«Благодарение на него (Стефан Стамболов — б. м.) България получи траен политически ред, тя стана не оръдие в чужди ръце, а самостойна сила, за която трябва да се държи сметка. 
В това отношение резултатите от войната през 1878 г. се оправдаха, но те никак не излязоха такива, каквито очакваше руското правителство. Собствената наша политика в тая работа може да служи по-скоро за предупреждение, отколкото за пример. Тя показа, че когато подкачваш война, трябва да знаеш каква цел преследваш и с какви материали разполагаш; а когато е повикана на живот нова народност, трябва да умееш да се отнасяш добре с нея, а не да я смяташ просто като покорно оръдие на волята си, разчитайки на нейната благодарност. 
Политиката преди всичко се състои в изкуството да управляваш хората, без да се опираш на техните чувства, а да разбираш техните интереси и да се мъчиш да ги насочваш в своя полза.» 

Ясно е едно, пише накрая Енчо Матеев: „в дъното на българо-руския конфликт стои един-единствен въпрос; въпросът за българския държавен суверенитет. Всичко останало е второстепенно. И всеки, който отминава и премълчава този факт, проявява историческа непочтеност. Винаги, когато кризата е стигала до възможна развръзка, Стамболов е настоявал само за едно — да се гарантира българската независимост.
***

ИЗ ДНЕВНИКА НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ :
6-ий декемврий 1886

„В борбата ни с турците за нас Русия беше свята, на нея ни гледахме с пълно и безпределно доверие, от нея чакахме да ни помогне...
Тогава ние с ненавист и омраза гледахме не само на турците, но на австрийците, на немците, а най-вече на англичаните, които високо викаха, че Русия не иде да ни освободи, а да ни пороби, завладее и погълне… 
Кой българин вярваше на тия немско-английски палаври (*измислици- бел. ред.)?
А между там минаха се 10 години и днес всеки разумен българин, всеки патриот, който милее за българската независимост и народност, като гледа какво вършат русите в България и навън, иде да даде право на немците и ингилизите, да признае, че техните уверения са биле и прави, и уместни. 

Като разбрахме, че Русия иска да унищожи Царството ни, да грабне земята ни, да погуби народността ни и да се намести в къщата ни, ние се сепнахме, събрахме силите си и се почна между Русия и нас една страшна и непримирима дипломатическа война, война между „освободителите“, днес превърнати в грабители и „освободените“, между малкия Давид и исполина Голиата…“
И ясно е за всякиго, че всички желаят да удържат победа българите над русите, безмерно малкия и слабия над безмерно големия и силния. 
С едно постоянство, което учуди всичкия свят, с една неочаквана вещина, с една примерна ревност и бдителност, с една предвидливост и съобразителност българете унищожиха всичките руски интриги, разкъсаха всичките им примки и прескочиха всичките трапове, които им бяха приготвили "освободителите".
Интригата и подкупът, заплашванията и заканванията не подействаха, изкуствено приготвените бунтове умряха преди да се родят, обещанията много малко души прилъгаха, нотите останаха мъртва буква...
...дойде и хладното и отрезвяващо разочарование, което показа на руския пратеник Каулбарса, че неговата мисия няма да сполучи и че българите няма да си продадат Царството за голи обещания и само да чуят едно руско "спасибо". 
Тогава се почна вече откритата война. 
Аз вярвам, че България ще излезе цяла и невредима от днешната криза, мене ми шепне един глас, че скоро държавният ни кораб ще влезе в добро и безопасно пристанище и че покровител на всичките моряци и кораби, българският светец Св. Никола, ще пази нашия кораб...

Да се не закачат с нас русите, защото голямо зло има да им пати главата. 
Русия ще влезе в капана, който отколе й се гласи, ще се почне една общоевропейска война, в която по всяка вероятност Русия ще бъде разбита. 
Затова нашите братушки ще сторят много добре да си понамалят претенциите и ограничат апетитите, а така също и да не бият котката в затворена стая, защото тя може да се хвърли на врата им и тогава не са знае що може да стане - или котката ще бъде пребита, или калугера удушен. "
***

И една, колкото забавна , толкова и поучителна случка.

През януари 1885 г., когато Стамболов лежи тежко болен в София от някаква сериозна пневмония при него идват руският дипломатически агент Кояндер и ген. Кантакузин ( по това време български военен министър). 
Като либерал и привърженик на спазването на Конституцията Стамболов не е в много добри отношения с Батенберг заради въведения от него през 1881- 1882 "режим на пълномощията" . 
Нещо повече, затворен в своята среда от либерали в Търново, Стамболов е твърде отдалечен от интригите на руските генерали и все още е убеден, че добрите руско-български отношения не са пречка за запазване на българската самостоятелност в политиката. 
И тогава споменатите по-горе двамина се появяват при Стамболов с предложение за детронация на княз Александър Батенберг – понеже се канел да се ожени за немската принцеса Виктория и така щял да превърне България в немска провинция.
За целта те предлагат да бъде дискредитиран княз Батенберг, че уж бил получил заем от Народната банка без да плаща лихви. 

Стамболов категорично се противопоставя

Той им заявява, че България не ще стане нито немска, нито руска провинция и че представителите на Русия ще направят по-добре да оставят българите сами да уреждат работите си. 
И понеже в момента, в който тия руски агенти влезли в стаята му, Стамболов точно четял Макиавели и бил стигнал до коментарите му за Ливия, където Макиавели пише, че от всеки 100 революции може да успеят една или две, Стамболов им прочел тези редове и им казал:

"Аз съм повдигал три революции, които всички пропаднаха, така че не желая да подкачам още една. Сбогом, господа!"

Впрочем, това схващане на Стамболов за вредата от революцията и за ползата от еволюцията и постигането на целите чрез просвещение на населението и чрез мирни взаимно изгодни преговори е западно разбиране и заляга в неговата политика с Турция относно Македония.

Което за жалост не бе разбрано от примитивните мозъци на неговите македонски убийци – позорно руско оръдие.  

ВЕЧНА ПАМЕТ НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ – ДЪРЖАВНИК, ОТ КОЙТО И ДНЕС БЪЛГАРИЯ ИМА НУЖДА!