Рано е да се крием в храстите, рано е да обявяваме благосклонен неутралитет към агресора, рано е и да гърмим шампанско

Капитан I ранг о. з. Васил Данов, Атлантически съвет на България

В неделя се навършват 1 000 дни от началото на втората фаза на войната на Русия срещу суверенна Украйна. Наричаме „пълномащабно нахлуване на руския агресор на украинска земя“.
А нима през 2014 г. нашествието беше по-малко по обхват, по резултати и по жертви, дадени от нападнатата страна? Становището, че Украйна воюва, страда, гине и оцелява под безмилостните удари на кръвожаден и безжалостен хищник от 24 февруари 2022 г. може би малко успокоява нечия съвест. Гони мисълта, че сме закъснели с помощта си не с цели десет години, а само с някакви си 1 000 дни. С има-няма, 2  години и 10 месеца.
Както закъсняхме или по-точно не си мръднахме пръста за Грузия и за Молдова.

Въпреки гръмко обявената солидарност, военната помощ, оръжията и боеприпасите от основните съюзници, обещали подкрепа до победен завършек, закъсняват, пристигат в ограничени и недостатъчни количества, принуждават украинските воини с неимоверни усилия да удържат позициите си срещу числено, военно и технически превъзхождащ противник.

Липсата на дългоочакваните изтребители, абсурдните ограничения да не се използват пълният капацитет и пределната далекобойност на модерните американски и западноевропейски ракетни системи водят до един и същ резултат: повече жертви сред украинските защитници, повече избити мирни граждани, жени и деца, повече разрушени градове и села, ценна инфраструктура, важни обекти на енергийната система.

Сега някои

 размахват заплахата „Довалд Тръмп“,

 който уж щял напълно да спре помощта за Украйна.
Почитаеми съевропейци, я се стегнете, ако обичате!
След съкрушителната си победа президентът Тръмп има право да ръководи държавата си както намери за добре. 
В крайна сметка режимът в Москва не заплашва САЩ и цяла Северна Аверика по редица известни нам причини. Кремълският бункерен плъх е далеч по-сериозна опасност за европейците  и  особена за страните от Източна Европа. Според някои наблюдатели, ако сломял украинската съпротива, „могъщият“ Путлер щял да хвърли дивизиите си срещу Европа, да превземе Берлин, Париж и даже Лондон.

Бих попитал вярват ли си „експертите“, които предричат подобни катаклизми? Нима не знаят, че безсмислената агресия на РФ срещу Украйна върна руската нация десетилетия назад, 

деградира я до прокаженика на Европа, 

с когото никой не се ръкува, не сяда на една маса, не му продава секретни тихнологии, не купува кървавите му петролни продукти, газ и др. суровини.

Резултатите от проваления руски блицкриг са убедителни: нито окупациянният руски корпус, нито промишлената и военната продукция на путинисткия режим не разполагат с потенциял в близките дни и месеци да превземат 75-80 % от свободна Украйна, камо ли да прегазят Полша и Румъния, да победят Германия и да нахлуят към Париж.
Заплахата е друга: с поредния геноциден поход срещу Украйна 

Путин гради световна ос на Злото,

 въвлече в конфликта Техеран и Пхенян, кани Китай и други държави да погребат световната цивилизация и да ни върнат във времената на Чингис хан и Иван Грозний, на Николай Втори и на Йосиф Сталин, на Лаврентий Берия и Феликс Дзержински.

Не бива да му подволим. Защото знаем и можем. 
С мощния си икономически, научен, интелектуален и човешки потенциал Европа отдавна трябваше да залее украинските войски с оръжие и боеприпаси, с военно оборудване и провизии, а не да хленчи като малко дете, останало на тъмно и да чака за трети път американски войски да дебаркират нейде в Нормандия и отново с окупационна администрация и с план „Маршал“ да вдигат нашия континент от пепелищата.

Крайно време е Европа, люлката на световна цивилизация, да излезе от непълнолетието, което умишлено си причини през  последните три-четири десетилетия.
На този фон бедната българска действителност изглежда още по-печално, отколкото във воюваща държава. Няма смисъл да се оправдаваме с османското владичество или с болшевишката окупация. Османското владичество приключва преди 146 години, а съветската окупация поне формално бе обявена за прекратена преди 35 години. Въпреки слуховете, нито Бил Гейтс, нито Джордж Сорос не са ни чипирали или пръскали от въздуха с бойни отровни вещества.

Бацилите, които върлуват в умовете и в душите ни,

 са автоимунни заболявания, причинени на местна почва от остатъчния съветизъм и от злокачествената русофилия, от които още боледува част от българското общество.

Само преди седмица пред Народния театър се видя, че ударни групи от театрални и политически лумпени, ползани като наемници от една или друга русофилска партия, могат да въздействат върху нагласите на избирателите, да предизвикат хаос в столицата, да подадат тревожни сигнали към европейските ни съюзници.
Както през 1933 г. подобни щурмоваци са предопределили мирната изборна победа на хитлеристката Национал-социалистическа РАБОТНИЧЕСКА партия.
Патакламата пред Народния театър за сетен път показа, че имунната система на държавата и на обществото ни е понесла сериозни поражения. Че с подобна милиция, с подобно МВР и подобни „министри“ няма как да се справем дори с улични хулигани, камо ли с организирана престъпност, ползваща парламентарна и министерска закрила.
За сетен път разбрахме, че прокуратурата може да започне предварително производство срещу всеки свестен гражданин, но не успява да образува стойностно съдебнно дело срещу най-опасните агенти на руския шпионаж, срещу паравоенни формирования или срещу болшевики-доброволци, които още живеят с воплите на „Гаварит Масква“, с окръжните призиви и директиви на ЦК на БКП за  „всенародна въоръжена борба срещу монархо-фашизма“

Докато 

живеем в колективна лудост и гоним  призраци от миналото,

 експресът на европейската цивилизация с нарастваща скорост ще се отдалечава от провинциалната ни гаричка, чиято чакалня стои все така с опушени немити прозорци, с димяща нафтова печка и с ужасна тоалетна, ремонтирана за последен път малко преди Априлския пленум на Партията през  1956-а.

„Стресни се, племе закъсняло!“,

 бе простенал преди повече от век дядо Вазов.
А практичните германци са се опитали да ни  подсетят с мъдрото си прозрение, че „който закъснее, Животът го наказва“.
Не смятате ли, че се самонаказаме твърде дълго?!