Житието на духовника - през изпитания и мъченичество към Божия слава и утеха

Свещеник Неделчо Тодев, магистър по богословие

Връщайки се назад във времето, в съзнанието ми изплува обаятелната духовно извисена личност на поп Страхил Сотиров Илиев. Бе добър познат и близък приятел на родителите ми, на техния кум и мой кръстник, д-р инж. Асен Иванов Боев, с когото са прекарали мъчителни години в Централния софийски затвор. Били са осъдени незаконно, несправедливо и жестоко от различни състави на „народния съд“.
Историята доказва, че християнските ценности и добродетели векове наред са крепили българския род.  След преврата на 9 септември 1944 год., когато царство България е било окупирано то Червената армия, започва

геноцид спрямо българските държавници, офицерството, духовенството и интелигенцията

 Безмилостният удар върху държавата и църквата стига до сатанинство и заличава човешкото в човека. Мнозина от най-способните и достойни хора са жестоко инквизирани и убити, като някои са обявени за „отсъстващи“. Целта е била да бъдат лишени, съпругите, децата и родителите на жертвите от покрив и от средства за живот. 
Между тези страдалци и мъченици попада и свещеник Страхил Сотиров Илиев, енорийски свещеник от град Брезник. На 8 септември 1944 г. току-що излязъл от затвора брезничанин-комунист, останал жив благодарение на застъпничеството на отеца, го предупреждава да избяга в София и да се укрие от безчинствата. Така дядо поп се укрива от първата си смъртна присъда. 
След кратък престой в столицата е заловен от разпознали го брезничани, задържан и хвърлен в Централния софийски затвор. След време изпратен под силна милиционерска охрана в Брезник, за да бъде съден от състав на Брезнишкия „народен“ съд. Подготвена му е 

смъртна присъда чрез разстрел

 Преди произнасяне на присъдата околийският управител Асен Каракашев категорично се застъпва за него като за ценен уважаван човек. Съдът проявява „милост“ и осъжда свещеника на доживотен строг тъмничен затвор, лишава го от граждански и политически права, конфискува цялото му имущество. 
Така милостивият Бог за втори път спасява своя достоен служител. 
Отец Страхил Илиев е роден на 12 януари 1897 г. в с. ЯРЛОВЦИ, Трънска околия, в многодетното семейство на Сотир Илиев и Стана Стоилова. Още докато е в пелени цялото домочадие се премества да живее в сръбското село Слишовци, близо до българската граница. След кратък престой в Слишовци се преместват в с. Главановци, Трънско. 
Останал без майка на 11-годишна възраст, учи усърдно и през 1907 г. завършва началното си образование, а през 1912 г. – прогимназия в с. Клисура, където живее до 1924 г. Едва 15-годишен участва като войник в Балканската война, попада в гръцки плен, заболява от коремен тиф, след което е освободен и успява да се прибере в България. Така Господ-Бог отново го спасява, за да премине 

през изпитания и мъченичество към Божия слава и утеха

Вече създал семейство с г-ца Стойка Калева от същото село Главановци, баща на две деца, младият Страхил решава да се посвети на Бога. Завършва свещеническото училище в Бачковския манастир през 1923 г. На 22 март 1924 г. е ръкоположен от тогавашния Софийски митрополит и бъдещ екзарх Стефан, като е определен за енорийски свещеник в град Брезник. През същата 1924 г. на младото семейство се ражда трето дете – дъщеря Елена. Малко след раждането на детето презвитера Стойка умира скоропостижно. Погребана е в двора на църквата „Св. Петка“ в Брезник.
За новородената Елена и първородния Васил се грижи семейството на брат му и най-вече неговата съпруга, която прибира и отглежда двете деца в своето семейство, а 2-годишната Станка остава при баща си. 

Отец Страхил със свой колега

Останал вдовец на 27 години, отецът не пожелава да сключи втори брак. За да не се раздели завинаги със свещеническия сан. Публично заявява, че няма да изостави децата си и Църквата. Като първи брезнишки свещеник отецът се грижи за своите енориарши като допълнително обгрижва съседните села Бабица, Гоз, Арзан и Ракита.  
Отец Страхил редовно е избиран за делегат на Брезнишката духовна околия на църковно-народните събори, както и за представител на брезнишката минерална вода на Пловдивското изложение. Той е и главен редактор на издавания седмичен вестник в Брезник.
Отецът откликва на всяка човешка болка и страдание. Многократно се застъпва пред властите, защитава набедени  и заловени комунисти. Често пътува до София, за да защитава подсъдими и винаги успява да намали исканите от прокурорите тежки присъди. 
През 1927 г. с активното участие на отец Страхил са положени основите на бъдещ храм-паметник на загиналите във войните български воини. Освещаването на храмовите основи се извършва от тогавашния Софийски митрополит Стефан в съслужение със свещеници от околията. Председател на Управителния съвет за построяването на храма „Св. Георги“ е отец Страхил. През 1938 г. за главен архитект на църквата е избран известният столичен архитект Кантарджиев. Поп Страхил не само събира дарените средства за храмовия строеж, но дарява и свои лични три хиляди лева за постройката, като води строга отчетност за разноските по строежа. 
Въпреки че е изнесъл на плещите си целия товар около построяването на храма „Св. Георги“, отецът е лишен от възможността да участва в освещаването му през 1948 г., тъй като вече е затворник. 

Като изряден свещенослужител и виден общественик отец Страхил е набелязан и включен в 

таен списък за ликвидиране

 без съд и присъда веднага след преврата на 9 септември 1044 г.  По чудо се разминава с мъченическа смърт, тъй като вече е арестуван и хвърлен в Централния софийски затвор. Съдебният процес срещу свещеника протича доста бурно. Главните обвиняеми са околийският управител Асен Каракашев, командирът на 5-и Конен полк и комендант на гарнизона полковник Петър (Панчо) Атанасов, брат на убития от комунистически терористи през 1943 г. полковник Атанас Пантев (изключителен офицер и виден юрист), и първият свещеник на Брезник отец Страхил Илиев.

През нощта на 14 септември 1944 г. полк. Панчо Атанасов и още 19 офицери, след като са жестоко инквизирани и ограбени, са изправени за разстрел в околностите на Брезник. Преди екзекуцията сами са изкопали гробните си ями. Полк. Панчо Атанасов е строен последен отляво в редицата.  При стрелбата пада между убитите без да е засегнат от куршумите. След като палачите решават, че жертвите са убити, отиват в  местната кръчма да се почерпят и да се върнат после, за да заровят труповете. Полк. Атанасов успява да се измъкне и само по бельо стига до мелницата на братя Момчилови – негови приятели, които му оказват сърдечен прием. Измиват го, обличат го, нахранват го и след като си отпочива рано на следващия ден тръгва за София, като с техни пари си купува билет за влака. Отива във Военното министерство и се представя на своя колега и съвипускник-кавалерист, вече генерал, Крум Лекарски. Генералът е бивш звенар, недолюбван от цар Борис III и генералитета, който веднага извиква охраната и нарежда полк. Панчо Атанасов да бъде арестуван и незабавно откаран в Брезник, за да бъде съден като фашист. 
Едно ратайче, съседче на братя Момчилови, случайно забелязва как братята се сбогуват с полк. Атанасов и ги издава на партизаните. Терористите-шумкари веднага разстрелват братята в двора на мелницата им. Асен Каракашев, полк. Панчо Атанасов и отец Страхил са завързани с белезници един за друг и изведени на път към съда, така че да бъдат хулени, плюти, блъскани и ритани от нарочно събрана озверена тълпа.  

На проведения съдебен процес отец Страхил се държи мъжествено, отхвърля обвиненията на „народния“ обвинител, че е „съдействал на властта, като давал мнения и съвети около заловени нелегални и убийствата на провинени комунисти“. Тъкмо обратното: с цената на изключителния си авторитет всячески е подкрепял, защитавал и спасявал повечето набедени. 
Околийският управител Асен Каракашев настоява да освободят свещеника, който е 

напълно невинен

 Защитникът на отеца адвокат Лолов иска замяна на исканата от прокурора смъртна присъда със затвор и завършва защитната си реч с думите: „Пощадете неговите невръстни деца, оставете неговия духовен сан и при крайно смекчаващи вината обстоятелства да му се наложи само затвор!“. Последните думи на отеца са: „Народната мъдрост гласи: „Глас народен, глас Божий, така да бъде, тъй като вашият глас е народен!“. 
На 22 февруари 1945 г. Брезнишкият народен съд постановява присъдата: „Доживотен строг тъмничен затвор, лишаване от права по чл. 30  от наказателния закон завинаги, като присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на подсъдимия, гдето и да се намира той“.         
Така за втори път смъртта минава край отеца, но всеблагият Бог му запазва живота.  
Отец Страхил носи тежкия кръст на страданието не само в затвора, но споделя и нерадостите на близките си. Дъщеря му Станка си спомня: „Бях учителка и ме местеха от село на село. Не можех да се задържа по-дълго на едно място, защото бях дъщеря на свещеник, осъден от „народния“ съд.“ По време на затворничеството, през 1946 г., умира баща му Сотир Илиев, а синът Васил заболява тежко.  
За могъществото на духа и силата на характера на свещеника свидетелства воденият от него затворнически дневник. В затвора се сближава с големия учен акад. Михаил Арнаудов, осъден на доживотен затвор от първи състав на „народния“ съд в София. Академикът пише в дневника на отеца: „Любезни отче Страхиле, драго ми беше да се запозная в затвора с Вас и да споделям неволи, надежди, общи за толкова наши другари. Вярата ни в Бога и в доброто нека ни въодушевява, за да изтърпим сполетялата ни беда. С най-добри чувства.“

В същия дневник има записка от изтъкнатия юрист проф. д-р Любен Диков, член на БАН, „Уважаеми отец Страхиле, пожелавам ти в най-скоро време на свобода. Като свободен да се молиш и за нас, които оставаме тук! Защото единствената закрила, която чувствам, че имаме, иде от Всевишния. Човеците загубиха едно от най-ценните си качества – човещината. Дано Бог научи хората да бъдат добри човеци.“ – пише юристът. Акад. Диков е осъден от VI състав на „народния съд“ в София.
В дневника пишат още: Димитър Пешев – спасителят на българските евреи, д-р Атанас Попов, д-р Петко Балкански и други народни представители от 25-ото Народно събрание, генерали и офицери, учени, интелигенти и духовници. Пишат с огромна обич, благодарност и възхищение от духовника, превърнал се в техен идол. 
Отец Страхил излиза на свобода на 26 юни 1948 г. и веднага се опитва да започне работа. След дълги митарства и ходатайства е назначен през ноември 1948 г. за енорийски свещеник в църквата „Св. Николай“ в с. Главановци. Духовно обгрижва и други трънски села. Редовно посещава свещенически конференции, където изнася доклади и беседи. Брезничани се отнасят с любов към своя духовен пастир и непрекъснато го търсят, предпочитайки го пред други свещеници. 
На 27 октомври 1958 г. отец Страхил е отличен от тогавашния Знеполски епископ Йосиф, впоследствие Нюйоркски митрополит, с офикията „протойерей“. С владиката са били заедно в затвора, като последният е осъден от III състав на „народния“ съд в София заедно с епископ д-р Николай Макариополски, впоследствие ректор на Духовната академия „св. Климент Охридски“, и с епископ Стефан Главиницки. Последните трима са осъдени по процеса „Катин и Виница“, защото са казали истината, че пленените полски офицери са разстреляни от убийци от КГБ през 1940 г., а не от германците, както твърди съветската пропаганда. Присъдите на тримата владици са отменени с решение на ВКС от 1997 г. и решение на Народното събрание на Република България.

На 24 април 1966 г. отново епископ Йосиф Знеполски отличава отец Страхил с офикията „иконом“. 
Страданията и прекараните години в затвора дават своето отражение. Последните си години, тежко болен от лимфатична левкемия, отецът изживява при дъщеря си Станка Кузева в град Сливница. Умира на 2 юли 1979 г., на 82-годишна възраст. По негово желание е погребан в гробищата на село Главановци. Опелото извършва Левкийският епископ Партений (репресиран от комунистическата власт) заедно със свещеници от Брезник, Трън и околните села.     
За мое огромно огорчение, отец Страхил 

не е съдебно реабилитиран

 През 1994 г. дъщеря му Елена подаде молба до главния прокурор на Република България „чрез преглед по реда на надзора“ присъдата на баща ѝ да бъде преразгледана и допусната за отмяна от Върховния касационен съд на Република България, но молбата ѝ остана без уважение.
Печална действителност! Нека Бог успокои в своите селения лъчезарната душа на своя свещенослужител и мъченик отец СТРАХИЛ СОТИРОВ ИЛИЕВ!