Нася Кралевска, специално за Faktor.bg

Шестият върховен състав на „народния съд“ е пример за целенасочено унищожаване на интелектуалния елит на една държава. На него бяха привлечени като обвиняеми 104 издатели, юристи, редактори, уредници, публицисти, писатели, учени, журналисти, художници. Обвиненията срещу тях бяха скалъпени и скандални: въвличане на България във Втората световна война, пропагандиране на великобългарски шовинизъм, проповядване на фашистка идеология, подпомагане на германската политика. 
Шестнадесет личности – сред които убити по време на „стихийната чистка“ изтъкнати и достойни българи - бяха осъдени на смърт. Дванадесет – на строг тъмничен доживотен затвор, 69 – на строг тъмничен затвор от 1 до 15 години. И то единствено заради убежденията им – умъртвените и репресираните люде бяха 

родолюбци и противници на болшевишкия терор

 С влиянието си сред народа те представляваха сериозна заплаха за червената диктаторска власт. Затова имената им бяха обречени на забрава, а творбите им - иззети от библиотеките и унищожени. 
Някои българи ги изгориха от страх от властниците и в собствените си домове. 
Хвърлените от антинародния съд в затвор интелектуалци и учени бяха все хора с име и авторитет: главният редактор на в. „Утро“ Стефан Танев, редакторът на в. „Зора“ Матей Бончев – Бръшлян, любимите писатели на няколко поколения българи Фани Попова-Мутафова и Змей Горянин, художникът-карикатурист Александър Божинов, колегата му по професия Александър Добринов, юристите професор Любен Диков, професор Георги П. Генов, професор д-р Любомир Владикин, юристът и публицист Енчо Матеев, биологът професор д-р Стефан Консулов, юристът общественик Светослав Нелчинов... 

Страница от списанието на Българския младежки съюз „Отец Паисий“

** *
Последният главен челник на Българския младежки съюз „Отец Паисий“ Светослав Нелчинов получи възможно най-леката присъда от Шестия върховен състав на Народния съд – строг тъмничен затвор за една година и три години лишаване от права по член 30 от Наказателния закон. Друг е въпросът, че животът в комунистическа България на родения през 1914 г. във Видинско високо ерудиран юрист и публицист бе опропастен. Както щеше да се изрази самият той през 1999 година: 

Останах в сянката на 20 век

Тъжната констатация на виделия края на червената диктатура Нелчинов не е преувеличена. Той излиза от затвора на тридесет и една години с отнети граждански и адвокатски права. За цели 18 години е изселен извън София. Остава без жилище и без професия. Животът му преминава в трудности и безправие. Семейството му е обречено на дискриминация и несгоди. 
Син на изтъкнат българин от Охрид, принуден да се пресели с фамилията си в свободната част на отечеството, Светослав от малък е възпитаван в идеалите на Възраждането. Оттам идва и силната му любов към родината, която още като ученик го подтиква да стане един от основателите на Българския младежки съюз „Отец Паисий“. 
Какво всъщност представлява тази организация - обявена от комунистите за фашистка - и в какво се състои дейността й? 
Младежкият съюз към Всебългарския съюз „Отец Паисий“ е създаден в началото на 1932 г. от група ентусиазирани млади патриоти. Той е просветна организация с националистически характер и с идея да обедини духовно българите, независимо в пределите на коя държава се намират. Оглавявана е от челници и главен челник, тъй като учредителите й са против водаческия принцип, за който смятат, че противоречи на традициите на демократично настроения народ. Лозунгът на съюза е: „Чрез българщината за България“. В устава му е записано: „Българският младежки съюз „Отец Паисий“ съществува и работи в името на възмогването, благоденствието и величието на България“. Членовете му – около 10 000 души, са млади интелигенти, принадлежащи към различни политически течения. Сред тях има либерали, земеделци, социалисти, безпартийни. Но с връстниците си комунисти паисиевците са в постоянен конфликт поради непримирими идеологически и тактически различия. 
Основното сред тях е - дейността на Българския младежки съюз „Отец Паисий“ не се изразява в борба за власт чрез нелегални и терористични акции, ръководени от болшевишкия Съветски съюз. Тя се състои в мирни протести срещу Ньойския договор; усилия за гарантиране на независимостта на родината; трудова и просветна дейност в селата; поддържане на връзки с работничеството; инициативи за подобряване положението на българите, принудени да живеят в границите на съседни балкански страни; издаване на брошури и демографски карти. 
Следите от тези благородни деятелности сякаш бяха изписани на лицето на Светослав Нелчинов. На осемдесет и четири годишна възраст той изглеждаше поне с двадесет години по-млад. Запазил бе стройната си фигура и пламъка на доброта и светли добродетели в очите си. Ненавиждаше комунистите, унищожили цвета на нацията и довели България до печалната комунистическа и посткомунистическа реалност. Но както е характерно за издигнатите и силните духом люде, у Нелчинов не се забелязваше и 

следа от злоба или жажда за мъст

 На многобройните беди в живота си той гледаше с тъга, но се опитваше да открие в тях и нещо положително. Не бе забравил хората, които му бяха помагали в годините на преследвания и изселничество, нито бе загубил чувството си за хумор. 
Останал по време на масовия комунистически терор жив благодарение на щастлива случайност, Нелчинов бе извор на интересни спомени и факти от миналото. Той помнеше и хубавото, и лошото: 

„За председател на Шестия върховен състав, който трябваше да ни съди, бе назначен д-р Любен Дюкмеджиев. Той беше комунист и един от най-добрите адвокати в страната. Като студенти и стажанти по право отивахме да слушаме негови пледоарии. 
На 5 март, когато трябваше да започне процесът, той не се яви в Съдебната палата и нас ни върнаха обратно в затвора. Още следобед на същия ден разбрахме причината – Дюкмеджиев подал оставката си, защото, преди да почне съдебното заседание, го повикали в Централния комитет на комунистическата партия и му дали предварителни писмени указания как да протече процесът и на кого какво наказание да присъди. Юристът заявил на ръководството на партията си, че правната му съвест не му позволява да се поддаде на подобен натиск и че той подписва само присъди, мотивите за които и след сто години не могат да бъдат оспорени. 
Д-р Дюкмеджиев бе предвидил бъдещето – поради липса на доказателства за вина през 1996 г. присъдите ни бяха отменени. 
Заради доблестната си постъпка обаче Любен Дюкмеджиев, който беше комунистически депутат в няколко народни събрания на Царството, остана до края на дните си адвокат. Не му дадоха никакъв партиен или държавен пост в комунистическа България. 

На 12 март бяхме отново въведени в същата зала на Съдебната палата, където този път в 9 часа сутринта се яви съставът на съда с нов председател на име Димитър Димитров – безлична личност, съдия от кариерата. Все пак той беше юрист, докато останалите членове на състава бяха подбрани от новите управници поради политически съображения. Те бяха: писателят Димитър Полянов, майорът-партизанин Веселин Андреев, театралът Георги Костов, журналистът Славчо Васев, Бернард Мунтян и Димитър Георгиев. Народните обвинители в нашия процес – срещу дейците на идеологическия фронт - бяха също близки до властта: Никола Ланков, Никола Бронзов, Стефан Величков, Богомил Тодоров и Калин Цаков. 
Въпросите към подсъдимите се задаваха предимно от обвинителите. Мен ме разпита и обвинява Богомил Тодоров, който слабо познаваше живота на младежката организация „Отец Паисий“. По време на разпита ми не се установи нищо, което да ме уличи в престъпление. Заявих, че не се признавам за виновен.

Макар и да бях посочил свидетели в отговора си до съда, такива не ми бяха допуснати. Впрочем формално бяха допуснали един – Негово Блаженство екзарх Стефан. Но съобразно тогавашното Наказателно-процесуално производство екзархът и митрополитите, както и министрите, не се призоваваха в съда, а отиваше член съдя от състава, който да ги разпита в кабинетите им. Дядо Стефан беше казал на брат ми, че дал прекрасни показания за мен, но в съдебното заседание те не се прочетоха. А преди четири години, когато Върховният съд по реда на прегледа насрочи делото и имах възможност да го прегледам и проуча, не намерих съставения протокол за разпит на Негово Блаженство, който беше и почетен председател на Всебългарския съюз „Отец Паисий“. 

Видният професор по наказателно право Никола Долапчиев като свидетел на обвинението отказа да отговаря на въпроси, зададени му от мен като обвиняем. И то въпреки че добре ме познаваше и че синът му – още ученик, беше член на съюза ни. Съпругата му също бе ангажирана с „Отец Паисий“. Тя развиваше полезна дейност в Дамския комитет на организацията с почетна председателка г-жа Екатерина Каравелова. Постъпката на д-р Долапчиев ме изненада и огорчи. Едва по-късно разбрах на какво се е дължала – през 1947 г. професорът бе назначен за пълномощен министър в Лондон. Явно по време на „народния съд“ се е пазил да не раздразни властта с погрешна стъпка. Друг е въпросът, че впоследствие се обяви за политически емигрант. Но след като се измъкна на Запад.

Писателят и учител по физика Георги Томалевски зае в съда коренно различна позиция. С тон, нетърпящ възражение, той заяви на т. нар. народни обвинители, че оглавяваната от мен организация 

не е фашистка, а родолюбива и просветна

 И че аз не съм никакъв „ретроград“, както те ме представят, а родолюбец и възторжен идеалист, който трябва да служи за пример на връстниците си. Пламенната му защита беше най-солидната ми подкрепа по време на процеса. Главно благодарение на Томалевски получих едногодишна присъда, а не петнадесетгодишна, както искаше обвинителят ми.

Обвинителят ми Богомил Тодоров - без да се позовава на доказателства - поиска да бъда осъден на „доживотен затвор или най-малко 15 год.“ И лишаване от правата по чл. 30 НЗ завинаги. Защитникът ми адв. Варадинов, ангажиран от братята ми, поиска да бъде назначен от съда за мой служебен защитник. Пледоарията му беше слаба и аз бях недоволен. Направи, обаче, добро впечатление на всички достойната постъпка на адвоката Любен Живков. Ние с него сме съученици още от първо отделение във Видин, после във Втора мъжка гимназия и в юридическия факултет. Той има нравствената смелост да бъде доброволен защитник и мой, и на моите приятели в процеса като Енчо Матеев, Иван Манов, Борис Стефанов, Борис Недков и Петър Баев. И каза в пледоарията си хубави думи за нашето родолюбие, и идеализъм, и безкористност. Разбира се, това бе добре запомнено от комунистите и две години след това, когато влезе в сила новият закон за адвокатите, Живков бе съкратен и бе принуден да стане хорист в Оперния театър.    

Христо Баев до 1940 г. не го познавах. Той около това време бе назначен за управител на Българската земеделска и кооперативна банка. Научил от пресата и радиото за нашите трудови ядра от ученици и студенти, които изпращахме в помощ на мобилизираните селяни по жътва, той ме покани на разговор в кабинета си. Впечатлен от това, което му разказах, той ми даде някои напътствия, отпусна ни една помощ парична от банката и се обади на министъра на железниците г-н Горанов с молба да ме приеме и да уважи и искането ни за безплатни билети по железниците за трудовите ни ядра, което и се постигна. Баев прие да свидетелства, но обвинителите така се нахвърлиха срещу него, че той се обърка и нема ефект от думите му.    

Писателят земеделец Трифон Кунев, който след преврата на 9 септември стана председател на Съюза на българските писатели и директор на Народния театър, има доблестта да свидетелства пред съда положително за всички ни. Не случайно още през пролетта на 1945 г. той загуби и двата си поста и не след дълго попадна в затвора. 

Най-голямото ми разочарование 

дойде от Николай Райнов, когото боготворях като писател, художник, изследовател и учен. Видях го за първи път, когато той, жълт-зелен, се появи в съда като свидетел на обвинението. Не каза нищо добро за нито един от подсъдимите. Отрече поетичния талант на известния детски писател Йордан Стубел. Обвини Фани Попова-Мутафова, че превръща разказите му в романи, твърдейки, че тя изобщо не е писателка. За съдените в процеса карикатуристи заяви, че не са никакви художници и че карикатурата не е изкуство. 

Силно впечатление направиха лаконичните показания на друг свидетел на обвинението – художника писател Илия Бешков. Разпитът му водеше Никола Ланков. На повечето от въпросите Бешков отвръщаше с мълчане. Ядосан, Ланков го запита: „Господин Бешков, като родоначалник на българската карикатура, какво ще кажете за подсъдимите карикатуристи?“. На този въпрос Илия Бешков отговори: „Родоначалникът на българската карикатура е подсъдимият Александър Божинов“. И не опетни съвестта си с лоша дума нито за него, нито за талантливия му колега Александър Добринов. 

Не мога да си спомня дали останахме в ареста на Съдебната палата до произнасяне на присъдата – 4 април 1945 г. Спомням си, обаче, че пак се изкачихме по тясната арестантска стълба до втория етаж. Че ни въведоха в една зала откъм северната страна на хола, където ни накараха да извадим всичко от дрехите си на пейките в залата включително коланите. След това ни изведоха от там и ни вкараха в отсрещната зала от страната на ул. „Алабинска“. В нея имаше оставени пейки само от едната страна. На опразненото място ни подредиха нас подсъдимите един до друг. Обкръжени бяхме от униформени милиционери, въоръжени със шмайзери. От страната на пейките имаше и цивилни граждани – може би журналисти. Близки не бяха допуснати. От към страната на публиката милиционерите с насочени шмайзери бяха обърнати едни към нас, едни към гражданите. Цареше тягостно мълчание. По едно време влезе състава на съда и обвинителите. Всичко утихна. Председателствуващият започна да чете присъдата…   

За съподсъдимите: Те всички бяха достойни българи и аз съм горд, че съм бил техен съподсъдим и съм могъл да общувам с тях и съм споделил за известно време тяхната участ. Ако имам сили и дни, ще се върна на тях един ден или по-право на тези, с които бях по-близък.”

Житейският път на Светослав Нелчинов приключи през 2003 година.
________________________________________________________________________
Б.Р. Текстът е съставен от части от книгата „България под комунизъм“ (ИК „Рива“, 2016 г., 2018 г.) на Нася Кралевска, допълнен с откъси от писмените спомени на Светослав Нелчинов и моменти от разговорите помежду него и авторката на книгата, проведени през месец август 1999 г. в София.