„Вярвам в силата, която ни държи, която ни е предизвикала и по някакъв начин ни напътства. В Христос вярвам.“ - заяви пред бТВ Теди Москов - един от най-обичаните български режисьори. 

Един от най-драматичните моменти в живота му е тежък инцидент в Германия: „Мен ме блъсна кола на Никулден и се събудих напълно парализиран след 45 дни кома“, разказва той.

Споменът за случилото се е почти изтрит, но думите на лекарите остават: „Господ го е спасил, не ние.“

Самият Москов свързва това събитие и с вярата на своето семейство: „Баба ми имаше иконка на Св. Николай Чудотворец и цял живот се молеше.“

След комата той остава същият човек, но преминава през тежки психически състояния: „Нямах страх, че ще остана парализиран, но имах страхова психоза… не смеех сам да оставам.“

И въпреки това, хуморът – неговият отличителен белег – не го напуска: „Шегувах се… не знам, то е по-силно от мен.“

Хуморът за него не е просто средство за забавление, а начин на оцеляване. „Зависи какъв вид хумор… има сто вида хумор. Има автоирония, има злобен хумор… Мене ме е спасявал.“ - казва режисьорът.

Същевременно признава, че понякога именно той го е поставял в трудни ситуации: „Е, разбира се.“

Още през 1988 г., по времето на авторитарния комунистически режим, той пише пиеса с остра алегория за обществото: „За един народ, който всичките му грозоти и ужасяващи постъпки се възприемат като величествени и красиви.“

В нея звучи и една от характерните му метафори: „Тези, които не могат да четат и пишат, стават метачи. Метачите, както метат, превръщат метенето в метеж.“

Творческият му път е неразривно свързан с театъра и телевизията. Създаването на „Улицата“ и театър „Ла Страда“ бележи цяла епоха в българската култура.
„Няма творчество, което да не е импровизация… това не е просто импровизация, това е създаване на нова реалност“, казва той за своя метод на работа - радикално различен от метода на Станиславски, издиган като норма по време на сервилния към Кремъл комунистически режим.

Животът му е белязан и от семейна история, свързана с репресии по време на този режим.
„Дядо ми го арестуват… после получават картичка от Белене. Майка ми я обявяват за класов враг…“ – спомени, които също оформят неговия мироглед и чувствителност към несправедливостта.