Теодора Димова, портал "Култура"

Парижкото метро има много линии. Прекачването от една на друга става по дълги криволичещи тунели, нагоре-надолу, по стъпала и елеватори. Изморително и изнервящо е. Неизбежно е – огромен град. Щастлив си, когато най-накрая съзреш светлината на изхода.

Вървях по един дълъг, красив тунел, извеждащ пред Лувъра. Всъщност Лувърът започва още от метростанцията, украсена с експонати от уникалния музей. Загледана в тях, до ушите ми достигнаха звуци на песен. Често се срещат там добри музиканти, застанали в някой ъгъл, така че да не пречат на забързания поток от хора, поставили пред себе си обърната шапка или кутия, отдадени на изпълнението си. Колкото повече вървях, толкова по-ясни ставаха звуците и да, истина беше, не ми се причуваше – етно мелодия. В първия момент ми заприлича на руска частушка. Как е възможно това в парижкото метро, когато Русия води мръсна война! Възмущението ми избухна спонтанно – човек няма къде да избяга от тях и как смеят точно тук, в Париж, където от сградите на кметствата висят украински знамена. Но не беше така, вече можех да долавям мелодията, беше прекрасна и тъжна, певците бяха повече от един, пеенето им беше многогласово, като че ли бяха цял хор с оркестър, безкрайният коридор беше изпълнен с тази непривична, нестандартна музика, след един завой изникнаха пред очите ми – около петнайсетина мъже, всеки със свой инструмент, свиреха и пееха тъжна украинска песен. Първо видях очите им – будни, тревожни, светещи, пеещи, вживени в това, което пресъздаваха. После видях  табелката пред тях „Aide pour l’Ukraine” и малката, срамежливо сложена кутийка за помощи. Пееха украинска народна песен и горяха. И заразяваха минувачите със своя плач.

Въпреки че всички бързаха, мнозина се поспираха. Поспрях се и аз и забелязах, че не само в моите очи имаше сълзи. Музикантите не пееха, за да събират пари за себе си, а за каузата на страната си. Минувачите – парижани и гости като мен, го усещаха и разбираха. Сърцата им трепваха. И кутийката се пълнеше. От сърцето – в кутийката.

Упрекнах се, че в първия момент обърках мелодията и лоша мисъл раздразни съзнанието ми. Сякаш бях обидила тези момчета. Сякаш се бях вляла в хора озлобените хулители на Украйна, които я упрекват, че тя е виновна за войната, че тя я е започнала, че бомбардира градовете си и избива народа си, че са фашисти, че бягат от страната си, която руската армия денацифицира, че карат скъпи коли, че напъплят Европа, за да ги храним безплатно. И ето ги тези сърцати момчета, дошли да пеят в парижкото метро, за да помагат на страната си с пари, събирани в една малка кутийка. Какъв колосален символ беше тази малка кутийка!

Колко пари можеше да събере тя? Несъизмеримо малко в сравнение с парите, които текат към Русия по газовите тръбопроводи.

В този момент усетих, че стоя пред украинските музиканти, както Иисус е стоял пред църковната съкровищница, в която мнозина пускали големи суми, но Той дал за пример на учениците Си една бедна вдовица, която пуснала само две лепти. От тогава „лептата на вдовицата” е станал нарицателен израз, който ние използваме, когато искаме да кажем, че Бог не е банкер, който според парите оценява човека, а според неговото сърце, според неговата отдаденост, според каузата, на която то е отдадено.

Тези момчета имаха сърца, имаха и кауза. С песента си печелеха сърца. Виждаше се по сълзите в очите на хората, които пускаха своите лепти в тяхната малка кутийка. Това се случи доста отдавна, но аз не преставам да мисля за украинската кутийка. Тя се превърна в метафора на една кауза. Една малка кутийка за една голяма кауза.

Русия нападна Украйна на 24 февруари. Пет месеца оттогава. Пет месеца ракети, снаряди и куршуми срещу един народ, който не иска да се предаде. След нападението всички предричаха, че Украйна ще капитулира за няколко дни. Слабата Украйна не може да се мери с могъщата Русия. Не само ще капитулира, а ще посреща руската армия с цветя и прегръдки, защото украинският народ страда от тормоза на своето фашистко правителство и копнее да бъде освободен от руската армия. Подобни предсказания през първите дни след нападението бяха масови. Изказваха ги най-авторитетните политически анализатори. Внушаваха ни ги, натрапваха ни ги, набиваха ни ги в главите. Повтаряха, че няма такава държава, няма такъв народ – украинците са руснаци, които фашисткото им правителство насилствено украинизира.

Украинският народ не посрещна руската армия с цветя, а с горда съпротива. Много украински момчета, които говорят руски език, облякоха украинската униформа със синьо-жълтия флаг на ръкава и воюват срещу нашествевиците. На много от тях руският език е матерен, но те жертвоготовно бранят родната си Украйна. Ето и аз обърках песента в парижкото метро – отначало ми се стори, че е руска. Защото двата народа и техните култури, езици, традиции са близки. Но нима тази близост може да бъде повод за война! Нима такава подла агресия може да бъде с нещо оправдана! Агресорът се надяваше, че ще се разправи бързо, че ще бъде кратка „военна операция”, блицкриг. Превърна се в продължителна и жестока война. Превърна се в отмъстително изтребление, задето украинският народ грабна не букетите, а автоматите. Войната продължава вече пет месеца, но същите мастити политически анализатори продължават да повтарят, че виновни за кръвопролитието са украинците, задето не се предават. Как може да се съпротивляват на своите освободители! Не си ли дават сметка, че победата на Русия е неизбежна? Напротив, каузата на украинската съпротива, каузата на украинските музиканти от парижкото метро показват, че победата на Русия е невъзможна.

Никой не оспорва, че в Украйна живеят граждани с руско самосъзнание. Дори в страна като Латвия, която е коренно различна от Русия по история, език и култура, живеят стотици хиляди граждани с руско самосъзнание. В Румъния живеят унгарци, в България турци. Всички те са пълноправни граждани. В Русия живеят милиони граждани с неруско самосъзнание. Никой не започва война, за да ги освобождава. Всички държави в Европа са конгломерат от етноси. Така се е развила историята в Европа. След като Русия започна коварната война срещу Украйна, в европейските страни вече живеят милиони украинци, които предпочетоха да бъдат емигранти, вместо да бъдат освободени от руската армия.

Музикантите в парижкото метро бяха една частица от тях. „Отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик”. Нищо, че тези думи са казани за арменските бежанци. Злощастната съдба, сполетяла техните народи, ги сродява. Съдбата сродява музикантите от парижкото метро и с онзи баща, който два часа държи ръката на убития си син, докато чете молитва над него. Петнайсетгодишното момче вече вероятно е погребано в някоя алея или градинка. Десетки алеи, градинки и паркове в украинските градове се превърнаха в гробища през изминалите пет месеца война. В гробовете, покрити с цветя, вече лежат хиляди украинци, които не посрещнаха руските си освободители с цветя.

Не се съмнявам, че каузата на украинските музиканти от парижкото метро ще победи, но те още дълго ще трябва да пеят там, за да събират лепти в помощ на хилядите си сънародници, които войната остави без дом.