Димитър Попов

Победата на Прогресивна България е факт и промяната на политическото статукво в тези избори беше безапелационна. 

Такова мнозинство в парламента, каквото получава Радев, за последно имаше СДС през 1997 година. Тогава победата се дължеше на икономическата и финансова катастрофа, която България преживя под управлението на БСП. Да припомня пак – заплатите бяха по 2-3 долара, в страната нямаше зърно за хляб, пред магазините имаше опашки за мляко, а банките масово фалираха и изядоха спестяванията на хората. По онова време имаше условия за гладни бунтове и за саморазправа, тъй като съдебната система не работеше изобщо. Наказателният вот тогава беше рационален и доведе на власт правителството на Костов и валутен борд. Тъкмо това правителство насочи страната към НАТО и ЕС, с желанието, формулирано тогава от един бизнес политик доста стегнато и разбираемо за всички: 

ЕС да ни храни, и НАТО да ни пази!

Очевидно е, че ситуацията днес няма нищо общо с катастрофата, която преживяхме тогава, и причините за мащабната победа на Радев и неговата формация не са нито икономически, нито финансови. Напротив, днес България е икономически и финансово стабилна, намира се в еврозоната, има защита от НАТО, има незапомнено висок стандарт на живота и гладни хора на практика няма. В по-добро състояние българската държава не е била в цялата си история досега, и това е равносметка, подкрепена и от статистиките, и от усещането на самите граждани. За пръв път например над 50 процента от българите –/по традиция ние винаги сме оглавявали класациите за най-нещастните хора в света/ - казват, че са щастливи!

Каква е тогава причината за това неистово желание на българската нация за промяна на статуквото. Какво искат хората да се промени всъщност?

Според мен мнозинството от избирателите даде мандат на Радев за две неща – да останем европейска страна, но с 

нелиберално, авторитарно управление с твърда ръка;

 България да се сближи повече с Русия. Тази избирателска поръчка е възможна по една проста причина – България прилича на човек, чието тяло вече е в Европа, но душата му е още в Русия! 

Желанието за власт с твърда ръка не е ново у българите. Отдавна се знае, че у нас има негативно отношение към демокрацията. Политическите партии се смятат за вредни и са мразени тъкмо по тази причина – те са основните носители на демокрацията, която мнозина схващат като слободия. 

Последното изследване, което съм гледал по този въпрос, беше направено от Евробарометър през 2019 година във всички държави на Европа. Въпросът беше: „Какво управление харесвате повече – многопартийна демокрация или авторитарно управление с твърда ръка?“ Във всички европейски държави, включително и в Румъния, превес имаха хората, които искат демокрация. Единствено в България съотношението беше обратно – 45% искаха диктатура и само 35% искаха демокрация. Това ни доближаваше силно до обществените нагласи в Русия и Беларус, където диктатурите вече бяха факт. 

В следващите години български социолози не са правили подобно изследване, поне аз не съм засичал такова, но съм сигурен, че политическото безвремие разпада на институциите след 2021 година са усилили желанията на хората за управление с твърда ръка. Причината е и в самия Румен Радев, който много ефективно използваше президентството за да компрометира политическите партии и техните възможности за демократично управление. Само месец или два след съставяне на редовно правителство, Радев вече се обявяваше за негова опозиция и работеше за свалянето му от власт. В самия парламент партиите, създадени от него, използваха не само езика на омразата, но и всички средства с които може да бъде компрометирана самата парламентарна демокрация. 

В същото време Радев се позиционира като авторитарен лидер, който обещава да оправи нещата еднолично през своите служебни правителства или през бъдеща  президентска република.

Тази тактика струва ми се проработи на тези избори. Радев напусна президентството с ореола на човек, който отговаря на българската мечта за нов тип управление и за разправа с омразните политически партии. Тъкмо желанието за твърда ръка стана най-малкото общо кратно, което събра в „Прогресивна България“ толкова разнороден електорат, който трудно диша и един въздух заедно. 

Оттук нататък, за да запази огромната подкрепа, Радев ще трябва да демонстрира затягане на властта, 

пълен контрол върху институциите, 

ограничаване на партийните и демократични свободи, потискане на опозицията и овладяване на медиите. Само такъв подход може да му запази целия електорат заедно за по-дълго време. 

Разбира се, налагането на такъв тип авторитарно управление ще бъде посрещнато с някакви протести, но мнозинството от гражданите са готови да го приемат. Сигурен съм в това, защото типа държавност, който българите си представят по правило, е близък до руския и неизменно включва диктатурата като най-удобната власт както за българската душевност, така и за негативния начин, по който българите мислят за властта изобщо. Смятам че във вътрешно политически план, вероятно и заради компромисния национален характер, Радев няма да срещне сериозна съпротива в налагането на авторитарен модел на управление, както и в опитите си да сближи страната с Русия. 

Без друго над 51% от българите и сега, днес, държат на близки връзки с Русия, над 40% се възхищават на Путин, 53% още смятат, че руската армия е най-великата в света. А въпреки заявеното от социолозите категорично одобрение на членството ни в ЕС, половината от българите са против Еврозоната и еврото, докато една трета направо искат напускане на съюза. При такива обществени нагласи един завой към Русия ще се възприеме като завръщане към носталгичното минало и няма да притесни никого.

Проблемите обаче ще дойдат отвън. За Радев са опасни твърде близките му връзки с Кремъл и Путин, а те силно ще влошат отношенията с нашите съюзници. Първите коментари след изборите в Ройтерс, Асошиейтед прес, Франс прес, Политико и Вашингтон пост веднага очертаха негативното отношение към неговата победа. 

В Брюксел са на тръни 

заради възможно българско вето върху помощта за Украйна, а американците се притесняват, че новият български премиер има връзки с руското разузнаване, и че неговата партия е пълна с проруски настроени военни. Единодушният негативизъм на Брюксел и на Тръмп означава, че всеки опит за позициониране на България като посредник с Русия ще бъде провал и ще доведе до международна изолация на страната. 

България е твърде зависима от съюзниците си във всяко отношение – и икономически, и военно-политически. Българската власт трудно може да си позволи противопоставяне на Брюксел и на Вашингтон. Ние нямаме карти, както казва Тръмп. Ако бъдем изолирани и ако ЕС ни спре парите по програмите, както направиха с Унгария, България ще фалира за броени месеци. Без външно финансиране ние няма да имаме никакъв икономически растеж. Да не говорим как ще погледнат САЩ на българските опити за сближаване със Сърбия и Русия например! Вероятно публикациите в международните агенции вече са подсилени и по дипломатически канали, така че за Радев ще е много трудно да провежда замислената нова политика към Русия. Вероятно ще се опита да го направи повече на думи, отколкото с действия, и ще бъде много компромисен към забележките на нашите съюзници, които остро ще реагират на всеки опит за установяване на мека диктатура по примера на Орбан, или за сближаване с Путин. И като президент Радев действаше внимателно, мисля че ще го прави и като премиер.

Проблема ще е в задкулисните му действия и тъкмо тях трябва да следим под лупа, защото Радев вече доказа, че е склонен на сделки „под масата“ като договора с Боташ, а тази негова коварна привичка е реална заплаха за близкото ни бъдеще в ЕС.