Вигилантизмът при убийството на Георги Кузев от Кричим - поредният провал на институциите

д-р н.  Ирина Шуликова – Костадинов

Съдбата на Георги Кузев би могла да заинтригува всеки любител на гротеската, черния хумор и парадоксалното арт съдържание. В ранното си детство той губи майка си, баща си и леля си, поразени от мълния. Остава сирак заедно със сестра си, а тридесет години по-късно самият той е убит при престъпление, извършено от деца с такава невиждана за територията на България жестокост, че можем да го сравним с малшанса да бъдеш убит от мълния.

Смъртта на "главния герой" обаче е истинска. Това не е арт форма, изследваща границите на човешката жестокост в условия на безнаказаност. 

Такъв тип развръзки следвало да намират място в изкуството, но не и в реалният живот. 

В реалният живот има реална жертва. Обвинени са 5 деца, които са убили 37-годишния мъж чрез жесток побой, мъчили са го и са го унижавали. Вместо тези деца да вихрят въображението си и да творят например криминални постановки или провокативни арт пърформанси, те си играя на граждански отряд в реални обстоятелства.  Тази статия обаче изобщо не е атака към дупките на образователната система и класовете по изобразително изкуство. Тя е предложение за произволен сравнителен анализ между художествения експеримент на Марина Абрамович в „Rhythm0“, случая с убийството на Георги Кузев в Кричим, явлението на саморазправата и гражданските отряди, историческата роля на Сицилианската мафия и дейността на Ку-Клукс-Клан, както и движението на така наречените „ловци на педофили“ във Франция и България. Тези явления, които нямат нищо общо помежду си като концепция обаче ясно показват как отслабването на институционалните граници може да доведе до радикално различни прояви на насилие, вместо протест, търсене на справедливост или друга форма за защита на справедливостта. 

Какво се случва с човешкото поведение, когато изчезнат границите, контролът и усещането за последствия?

Експериментът на Марина Абрамович

През 1974 г. Марина Абрамович създава Rhythm 0 — един от най-радикалните пърформанси в историята на съвременното изкуство. В продължение на шест часа тя стои неподвижно пред публиката и ѝ позволява да прави с нея каквото пожелае. Пред зрителите са поставени 72 предмета — от роза и перо до нож и пистолет.

В началото действията са почти невинни. Постепенно обаче границите се размиват. Дрехите ѝ са разрязани, тялото ѝ е наранявано и унижавано, а част от публиката стига до действия, които при нормални обстоятелства вероятно никога не би извършила.

Абрамович не създава експеримент за престъпността. Но перформансът ѝ поставя въпрос, който е болезнено актуален и извън галерията:

Какво прави човек, когато вярва, че няма да има последствия?

Тук се появява и класическата криминологична идея за възпиращата сила на наказанието. Чезаре Бекария формулира основен принцип на класическата школа: престъпленията трябва да бъдат предотвратявани, а не просто наказвани. В тази логика не само моралната забрана, но и сигурността на санкцията възпира част от хората да преминат от криминалната мисъл към реалното престъпление.

При Rhythm 0 този механизъм сякаш е изключен. Няма наказание. Няма контрол. Няма последствия.

И тогава започва експериментът с човека.

Когато гражданите започнат да бъдат държавата

Същият въпрос може да бъде пренесен от художествената галерия в реалния живот.

Какво се случва, когато обществото престане да вярва, че държавата може да го защити? Когато полицията е бавна, съдът е далечен, а наказанието изглежда несигурно?

Тогава се появява вигилантизмът — практиката частни лица или групи да преследват и наказват хора, които самите те са определили като престъпници, без да имат законово правомощие да го правят.

Това не е ново явление.

Историята е пълна с примери, в които гражданската защита постепенно се превръща в самостоятелна власт.

Франция и „ловците на педофили“

Франция е особено интересен пример, защото там паралелно с тежкия проблем със сексуалното насилие над деца се развива и видимо движение от граждани, които сами се опитват да издирват предполагаеми педокриминалисти.

По данни, публикувани от UNICEF France, на всеки три минути във Франция едно дете става жертва на кръвосмешение, изнасилване или сексуално посегателство. Към зряла възраст 5,4 милиона души заявяват, че са преживели сексуално насилие преди 18-годишна възраст. Сред жертвите осем от десет са жени, а две от десет — мъже.

На този фон във Франция се появяват групи като Team Moore, 211 Organisation и WantedPedo, които създават фалшиви профили на непълнолетни, влизат в контакт с предполагаеми извършители и предават събраната информация на полицията.

Проблемът започва там, където гражданското разследване преминава в публично разобличаване, заплахи, физическо насилие или саморазправа.

Френските власти вече са се сблъсквали и с крайни форми на това явление. През 2024 г. т.нар. „Антипедофилска лига“ е разпусната, а разследвания описват множество случаи на засади и нападения срещу набелязани лица.

В същото време във Франция съществува и дебат дали определени граждански инициативи, които събират информация за педокриминалност, могат да бъдат поставени в законова рамка.

Така се появява парадоксът: когато държавата не успява да отговори на обществения страх, обществото започва да произвежда собствена полиция.

А в България?

И тук трябва да направим важно разграничение.

По случая с Георги Кузев МВР — Пловдив посочва, че няма доказателства той да е имал педофилни наклонности. Близките му също категорично отхвърлят подобна теза.

Съществува и друг безспорен факт: той е приел среща с 15-годишно момиче на хълм.

Определено дебатът е готов да избухне веднага щом се постави въпросът редно ли е един 37 годишен мъж да приеме идеята за среща с 15 годишно момиче. Всяка майка на детенце, станало жертва на сексуално насилие, моментално пламва в жестоки фантазии за наказание над насилника на детето си, а един човек на близо 40 години готов за среща на хълм с дете, може спокойно да олицетвори насилник. Родител на пострадало дете дори тайно може да изпита удовлетворение от изтезанията, на които е бил подложен Георги Кузев. От друга страна, разбира се защитниците на правовия ред, които са длъжни да игнорират размерите на личната болка, са длъжни да се придържат към силата на закона. А законът забранява саморазправата или така нареченият вигилантизъм.

От „свинските опашки“ до „ловците“

България има собствена история на граждански бдители.

По време на мигрантската криза през 2015–2016 г. Динко Вълев от Ямбол се превърна в публично лице на т.нар. „ловци на мигранти“. Той и други доброволци организираха патрули по границата, задържаха мигранти и публикуваха видеозаписи от акциите си.

Друг известен случай е този на Петър Нисамов – „Перата“, който заснема задържани мигранти, вързани с пластмасови кабелни връзки, известни като „свински опашки“.

Тук вече виждаме познатия механизъм: човек определя друг човек като заплаха, присвоява си правото да го спре и започва да приема собственото си действие като форма на справедливост.

Ку Клукс Клан и сицилианската мафия

Историята дава още по-мрачни примери.

Ку Клукс Клан е създаден през 1865 г. в Пуласки, Тенеси, първоначално като социален клуб на бивши конфедерати. Много бързо организацията се превръща в терористична структура, използваща насилие за налагане на расово господство.

Сицилианската мафия предлага друг вариант на същия парадокс. В условията на слаба държавна защита въоръжени пазачи започват да предлагат „сигурност“ на земевладелците. Постепенно защитата се превръща в услуга, услугата — във власт, а властта — в изнудване.

С други думи: плащаш ми, за да те защитавам — включително от мен самия.

Къде свършва гражданската инициатива?

Разбира се, тези явления не са едно и също. Не можем да поставим художествения експеримент на Абрамович, Ку Клукс Клан, сицилианската мафия, ловците на мигранти и ловците на педофили под един морален знаменател.

Но между тях може да се търси общ механизъм.

Първо идва страхът.

След това — усещането, че държавата не върши достатъчно.

После идва гражданската мобилизация.

След нея — оправданието: „целта ни е добра“.

И накрая се появява най-опасната крачка — убеждението, че щом целта е справедлива, средствата вече нямат значение.

Историята показва достатъчно примери, в които групи, възникнали като реакция срещу престъпността или безредието, постепенно започват да възпроизвеждат същите механизми на насилие, които твърдят, че искат да спрат.

И може би именно тук се срещат Марина Абрамович и Георги Кузев.

Едната поставя човека в ситуация без граници и наблюдава какво ще направи той.

Другият реално се оказва в свят, в който група хора решават, че имат право да определят неговата вина и неговото наказание.

В крайна сметка остава актуална една проста и неприятна теза: всяка гражданска инициатива, която започва с намерението да възстанови справедливостта, носи в себе си риска да се превърне точно в това, срещу което първоначално се е борила. А когато държавата отстъпи място на личната преценка, границата между „граждански отряди" и престъпна група се оказва несъщесвуваща. В случая с Кузев, всички са губещи. Обществото, което е позволило банализирането 15-годишни деца да бъдат преследвани от сексуални маниаци, Георги Кузев - живота си, 5-те обвинени деца - свободата и детската си душа, а ние безмълвната публиката, за пореден път - малкото ни останала вяра в институциите.