Бруталното убийство в Пловдив – къде сбъркахме?

Стефан Иванов*

Провокиран от редица безумни коментари от невежи и доста отдалечени от реалната ситуация хора, реших да изложа своето становище относно бруталното убийство, извършено в Пловдив от група малолетни и непълнолетни лица. Предимство ми дават две обстоятелства. Първото е, че съм директор на голямо софийско средно училище и вече десет години се срещам и общувам ежедневно с много родители, учители и ученици. А второто е, че в чисто професионален план в продължение на почти четири години правих подробно историческо изследване на криминалната престъпност в България за определен период, което беше издадено в книга, продадена в хиляди екземпляри. 

В началото ми се иска да споделя убеждението си, че проблемът никак не е личен, семеен или свързан с мястото на „случването“ на събитието. Това е 

проблем на цялото ни общество

 Въпреки това, причините се коренят в три основни посоки.

1. Обществото. Процесът на галопираща глобализация и меркантилизъм намалява все повече възможността на младите хора да формират и отстояват свои ценности в реалния живот. Както във всеки друг случай в днешната консуматорска ера, те правят най-лесното – приемат наготово доказали се като „успешни“ модели. Те решават, че това са неписаните правила на играта. Само погледнете кои хора днес се водят за „успешни“ и кои за „лузъри“ и ще ви стане ясно, че тази обърната пирамида прави обществото 

бременно с морални и емоционални кризи

Днес измерителите на успеха са само количествени, материални. Между другото именно затова лично аз никога не съм бил съгласен с тезата, че на българските ученици им е малко математиката и природните науки. Точно обратното – малко са им гражданските умения и хуманитарната подготовка, защото те формират ценности и гражданска активност. Уважават разделението на институциите и не допускат саморазправата като форма на въздаване на „справедливост“.

2. Образователната система. Напук на очакваното, в годините, в които посещава училище, българският ученик получава достатъчно информация, че дори и начини да я обработва и да извлича необходимото. Тук обаче е мястото да припомня, че има едно триединство, което е в основата на успеха в образователния процес – образование, обучение и възпитание. Ние като общество и образователната система в частност, дали от страх, дали от обикновена глупост, постепенно се отказахме от елемента на възпитанието. А всъщност именно той формира ценности и дава аргументи на личността вътрешно да прецени кое е правилно и кое – не. Кое е добро и кое – зло. Какво може да направи, за да отстоява правата и интересите си, но и какво е напълно недопустимо. Кога можеш да проявиш солидарност с приятелите и съучениците си, но и кога трябва да спреш – ако не можеш тях, поне себе си. Зее вакуум, който поглъща душите на тези деца, които на пръв поглед са само убийци, но всъщност те са и жертви, защото това, което са направили, ще промени в негативен план живота им завинаги. Училище без възпитание, особено в общество, в което родителите нямат пълноценна комуникация с децата си, е обречено. Като казах липса на пълноценна комуникация между много родители и техните деца имам предвид, че пребиваването на няколко часа заедно на едно място не означава, че родителите познават наистина своите деца. И всеки, който е сигурен в обратното, рискува да се окаже в ситуацията на шокираните родители на убийци в съдебната зала, дегизирани с бейзболни шапки и тъмни очила.  

3. Младежките субкултури и митовете за престъпността. От изследването ми по темата разбрах няколко неща. Групирането на младите хора далеч не е само по интереси или с позитивна насоченост. В тези групи обикновено лидерската роля заемат не най-стойностните, а напротив – най-проблемните индивиди. А в желанието си да се докажат пред тях, добрите деца извършват далеч по-големи пакости, защото това им помага да се изкачат по-нагоре в невидимата йерархия на групата. Митове за престъпността има много, но тук ще спомена само най-относимите към случая. Напълно безспорно е доказано, че строгостта на наказателната норма не води до намаляване на противозаконните действия. Другояче казано ако си мислите, че като има по-тежки присъди и повече ефективни наказания това ще стресне извършителите, грешите, защото те никога не мислят, че ще ги хванат. Понякога даже 

самогероизират постъпките си

 Нищо чудно в своите собствени очи убийците от Пловдив да са някакви морални защитници на обществото. Друг мит е, че престъпления извършват най-вече децата от „проблемни“ семейства или от по-маргинални социални групи. Обикновено най-големите престъпления са дело на деца от нормална семейна среда, с добро финансово положение и без никакви реални проблеми. А родителите им до края на живота си ще се питат „Ама аз какво сгреших, какво не им осигурих?“ Сгрешили сте, че им създавате илюзията, че винаги са прави и каквото и да стане, винаги ще ги подкрепяте. Дори и когато в училище детето ви е получило двойка, а вие обвинявате за това учителя, правите крачка в тази посока. Та бихте ли подкрепили детето си, ако пред вас извърши умишлено убийство?

В заключение – сигурен съм, че на българското общество му е нужен дълбок и същностен дебат за всичко онова, което според мен се корени в основата на убийството в Пловдив:

 – ценностите, които се толерират;

- отношенията родители-деца;

- възпитателната функция на образователната система и в крайна сметка – липсата на умения на младите хора да правят осъзнат избор в полза на доброто. 

Признавам си, че съм скептичен доколко българското общество в сегашния му вид, многократно доказало липсата на достатъчен потенциал да води подобни разговори, ще е готово да ги започне, но ако не го направим,  ще се превърнем просто в статистици, отбелязващи поредното убийство. Ще мрънкаме лицемерно на масата пред телевизора и ще се молим следващия път да не покажат нас и нашите деца с белезници по новините.

* Стефан Т. Иванов е роден през 1975 г. в София. Доктор по история и директор на 149 СУ "Иван Хаджийски". Автор на няколко книги, една от които е "От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989)".