Военновъздушните сили на България: Гордо минало, тревожно настояще, (не)ясно бъдеще

Полк. Владимир Миленски

Вместо увод

Българската армия навлиза в 2026 г. с рекорден исторически бюджет за национална отбрана. В рамките на това безпрецедентно финансиране, само за нуждите на Военновъздушните сили (ВВС) се отделя огромен годишен дял – близо 1 милиард евро. Когато обаче съпоставим тези колосални суми с крайния резултат – могат ли ВВС да воюват, реалността става 

шокираща за обществото

Настоящата поредица в три части няма за цел да атакува българския войнски етос. Целта ѝ е да образова политическата класа и обществото, като посочи болезнените, но икономически рационални стъпки, чрез които родната авиация може да се възроди от пепелта на контролирания институционален упадък.

Адресат на този анализ не е дългогодишно отглежданата ведомствена – цивилна и военна номенклатура. Тя не е част от решението, тя е част от проблема.

Адресат е българското общество, което има своите дълбоки сантименти към авиацията и точно заради това заслужава да знае как се управлява и поддържа неговата сигурност и се харчат неговите милиарди – как се пилеят парите, отделени от залъка на неговите деца.

Настоящата дисекция, диагноза и предложена реформа са изградени изцяло на базата на явни и официално достъпни източници на информация, пречупени през фискалната, политическата и военната логика, по която функционират успешните армии в съвременните демократични държави от западната цивилизация.

Анализът няма за цел да навлизаме в тясната професионална ниша на военната авиация, нито да дава напътствия как се изпълняват сложни фигури от висшия пилотаж в небето.

Гражданската и мениджърска грижа за добро управление на обществения ресурс, е насочена единствено към крайния продукт - бойната ефективност на военната авиация. Нямаме достъп до вътрешна, нито до класифицирана информация, но ако Министерството на отбраната и командването на ВВС разполагат с по-точни или различни данни, които биха могли да коригират тази диагноза, изводи и предписано „лечение“,  ще се радваме да ги чуем в рамките на открит, държавнически диалог. Във всеки случай, официалните факти са безмилостни и изискват незабавни, макар и болезнени стъпки за спешно необходима промяна.

Първа част
Анатомия на фалшивата боеспособност: Милионите, които изгарят в писти без бъдеще

 В историята на българската национална сигурност няма по-емоционална и скъпоструваща тема от състоянието на Военновъздушните сили. През последните години обществото ни бе заливано от вълни от политически ПР, официални декларации за „надежден черноморски щит“ и тържествени обещания, че с пристигането на новите американски изтребители F-16 Block 70 България най-накрая ще стъпи в ерата на модерната авиация. Политическото и военното ръководство разполагат с безпрецедентен оперативен комфорт – пълна централизация на властта, абсолютен контрол върху всяко ведомствено решение и рекордно високи бюджети за отбрана. За настоящата година финансовата рамка за армията е изстреляна във висините на историческите 2,71 милиарда евро (2,25% от БВП). В рамките на вътрешното разпределение, заделената за ВВС сума възлиза на колосалните 750 милиона, до един милиард евро.

Защо тогава, въпреки тази концентрация на парични ресурси и управленска власт в ръцете на върховното командване, реалната бойна готовност в българското небе продължава да съществува предимно като хартиена илюзия?

Отговорът се крие в системното 

икономическо късогледство

 Когато една от големите световни одиторски фирми, като KPMG например, анализира голям икономически субект, тя не се вълнува от сантиментални лозунги или патетични спомени, защото пазарът е безмилостен и не робува на емоции. Одиторите боравят със строго прагматични показатели: управление на жизнения цикъл, възвращаемост на инвестицията и реален разход за постигнат реален резултат.

За армията ролята на пазара се играе от войната – далеч по-брутална, безмилостна, кървава и смъртоносна и едва ли има по-силен аргумент защо трябва да приложим същата хладна бизнес логика и към българските ВВС.

В една свободна демократична държава тази логика почива на железен и ясен принцип: ние, гражданите, разбираме от добро управление на пари, ресурси и постигнати крайни резултати; сега вие ни покажете постигнатите с нашите милиарди ваши резултати – според както ги изисква Конституцията. Този принцип изисква хирургически чисто разделение на ролите в отбраната. За да го разбере всеки, е достатъчно да си представи структурата на една голяма корпорация. В нея има Надзорен съвет (или Борд на директорите), който защитава интересите на акционерите (в нашия случай – на гражданите) и представлява политическото ниво (Министър и Народно събрание). Тяхната функция е да дефинират заплахите, да намират съюзници, да осигуряват ресурсите и да задават крайната стратегическа цел, изразена в измерими показатели за ефективност. Под тях стои Управителният съвет начело с Главен изпълнителен директор (CEO), който съответства на експертното, изпълнителско ниво (за отбраната това са генералите). Тяхната единствена функция е с предоставените им ресурси да произведат максимална бойна ефективност на армията в условията, които Бордът им е осигурил.

Всяка взаимна намеса е пагубна, защото вкарва същностен конфликт на интереси. В България обаче тези две нива съществуват в силно опорочена и на практика слята форма. Политиците от Борда, спазвайки точно буквата на закона (който самите те са написали), избират, назначават и упълномощават генералите така, че те да бъдат политически послушни, в замяна на което им е гарантирана безнаказаност при отсъствие на нужните реални бойни способности в армията. Същевременно — отново по закон — политическото ниво не носи отговорност за реалната боеспособност на армията – това по подразбиране се очаква от генералите. Получава се

 перфектна доходоносна сделка,

 осигуряваща ресурсно изобилие за двете страни при пълна безотговорност за резултатите: генералите в „Управителния съвет“ получават лукса на високия обществен статус, уважение и сериозни финансови облаги, без „Бордът“ – нито министерският съвет, нито народното събрани, да им търси сметка за некомпетентността на войските – в нашия случай, на бойната ни авиация. В замяна генералите се „отблагодаряват“ на политиците с доклади, пълни с показна загриженост, заблуждаващи обществото („акционерите“) анализи и „експертни“ препоръки, които свалят отговорността от политическото ръководство за конкретни политически решения, с което му осигуряват политически комфорт и възможности за гигантска корупция... Например, генералите ще се заклеват и подписват многократно под лъжливи твърдения, че единствено Русия може да ремонтира двигателите на МиГ-29, за да дадат на конкретно правителството и на конкретно мнозинство в народното събрание оправдание пред избирателя за разрешаване (от народното събрание) и подписване (от правителството) на вече уговорен с руски доставчици, или с техни посредници, договор за ремонт за десетки и стотици милиони евро, независимо че това не увеличава бойните способности на авиацията, а напротив, загробва я в блатото на миналото. Но както посочихме по-горе, имайки гаранцията от политиците за запазване на генералския им престиж, заплата и военна кариера, а за мнозина и перспектива за привлекателна политическа кариера.

Разменяните от време на време между политици и генерали публични критики са внимателно калибриран театър, колкото да създадат илюзия за критичност (“checks and balances”), но всъщност целящи да циментират тази симбиоза за безотговорно и безнаказано изсмукване и пропиляване на обществения ресурс, тъй като той не произвежда реална бойна мощ във ВВС. Тази порочна традиция, съществуваща вече повече от три десетилетия, е създала култура и убеждение и сред политиците, и сред офицерите, че това е нормалното положение на нещата. Тази тематика съзнателно не се преподава във Военната академия, защото би подложила на съмнения добре функциониращата симбиоза между висшето политическо и висшето военно ниво на управление на отбраната.

Защото тогава ще лъсне стряскащата истина: българската авиационна система е съзнателно проектирана и управлявана така, че 

да не произвежда ефективна отбрана,

 а да поддържа раздута щабна бюрокрация, личен финансов комфорт на военната номенклатура и финансово пагубна за мащаба на страната инфраструктура. Любителите на конспиративни теории биха казали, че това сигурно е планирано в столицата на държава, която счита България за враг. Ние няма да се впускаме в подобни спекулации. Вместо това ще посочим корена на проблема, на базата на фактите, числата и съвременната българска законова реалност.

За да разберем истинския мащаб на днешното разхищение, трябва да направим нещо, което Министерството на отбраната старателно избягва в годишните си доклади за състоянието на въоръжените сили: ще направим един 15-годишен ретроспективен одит на ресурсите за ВВС, защото авиация не се гради година за година, а е дългосрочно усилие за цялото общество.

През последните 15 години – периода 2011–2025 г. – общата сума, изразходвана от българския данъкоплатец за отбрана, възлиза на приблизително 16,5 милиарда евро. От този общ бюджет за ВВС са заделени близо 32%, което представлява сума от порядъка на

астрономическите 5,28 милиарда евро

(включително авансовите милиардни плащания за F-16 от 2019 г. насам). За обикновения данъкоплатец това число е просто абстрактна и трудноразбираема суха статистика. Но ако го превърнем в човешки труд, това са десетки милиони изработени работни смени, милиарди часове тежък труд на българските шивачки, строители, учители и инженери, които всеки месец отделят от залъка на своите деца под формата на ДДС и осигуровки, за да захранят тази машина. Гражданите дават своя брутален ежедневен принос, вярвайки на обещанието на авиационното командване, че срещу тези пари получават денонощна и сигурна защита на българското небе.

На практика обаче, срещу тези милиарди от потта на нашите семейства, вместо защита в небето, върховното ръководство ни предлага предимно

 „небесно упование“ – илюзия за отбрана, 

крепяща се на хартиени доклади, докато реалният продукт липсва. В XXI век, когато модерните армии оперират в дигиталното пространство, на българския данъкоплатец перфидно се предлага пищен декор от църковни водосвети, строежи на параклиси в базите и казармите и редовни тържествени молебени. Връх на този институционален кич стана гротескното посрещане на първия изтребител F-16 на пистата на трета авиобаза – най-високотехнологичната авиационна платформа бе пръскана със светена вода под дима на кадилници, сякаш бойната готовност на един софтуерен звяр зависи от силата на молебена, а не от часовете летеж на пилотите. Това е съзнателна и умишлена манипулативна игра с религиозния и патриотичен сантимент на българина.

 Когато една управленска система е провалена, тя с готовност подменя хладните факти, черните кутии и техническата изправност с тамян. Внушава ни се, че сигурността на небето ни е въпрос на мистично чудо, а не на управленски мениджмънт. Този параван вече не може да скрие истината – националната сигурност не се гради с ритуали за замазване на очите, а с разкриване на причините за провала, безмилостна дисекция на дефектите и незабавна структурна корекция.

Какво на практика „произведоха“ ВВС срещу тези инвестирани над 5 милиарда евро за тези 15 години? Отговорът на одиторите е безмилостен:

нулева бойна ефективност, флот в състояние на перманентна техническа агония и катастрофален срив в подготовката на пилотите.

Командването на военновъздушните сили, под благосклонния поглед на политическото ръководство, поддържа в състояние на летателна годност едва 12 до 15 летателни платформи от всички типове (МиГ-29, Су-25, C-27J Spartan, Cougar, Bell-206, учебни L-39). И за управлението на тези петнадесетина изправни машини ние, като „акционери“ плащаме издръжка на 5 до 6 активни генерали само в авиацията. Това означава, че България оперира с 

10 пъти повече генерали 

на една изправна бойна машина в сравнение със средния стандарт на Алианса.

Нещо повече, докато по-развити съюзници от НАТО отдавна се отказаха от илюзията на „суверенната самодостатъчност“, поделяйки си бойното дежурство и закривайки излишните или обединявайки неефективните структури, в България се случва точно обратното. Военното ръководство упорито разпределя дефицитния ресурс на принципа „да има за всички, по малко на всеки, да няма сърдити“. Експертните икономически разчети показват, че от неефективна структура държавата ни пилее между 75 и 100 милиона евро всяка година. Парите изтичат в три основни, съзнателно поддържани дефекта:

Първо - пробитата каца на ведомственото образование
През 2020 г., под натиска на военното лоби и с цел евтин местен политически популизъм, у нас бе възстановен самостоятелния статут на висшето военновъздушно училище „Георги Бенковски“ в Долна Митрополия край Плевен. Издръжката на сграден фонд, администрация и заплати на преподаватели, за да могат да обучават едва 10 до 15 нови пилоти годишно, е финансова катастрофа. Себестойността на подготовката на един „реактивен“ пилот в тази структура възлиза на над 2,5 милиона евро – сума, в пъти по-висока от международните пазарни стандарти. За сравнение, Белгия отдавна затвори ведомствените си училища и изпраща пилотите си във Франция и САЩ по програмата ENJJPT. Цената на единица подготовка там е фиксирана на около 1,2 милиона евро за „НАТО“ сертифициран пилот на изтребител, тъй като фиксираните разходи са разпределени върху стотици кадети. България обаче избира да плаща двойно повече за по-ниско качество, само за да има ведомствен университет.

Второ - инфраструктурният разкош
България поддържа три отделни действащи “бойни” авиобази – Трета авиобаза (край село Граф Игнатиево, северно от Пловдив) за изтребители, 24-та авиобаза край с. Крумово, южно от Пловдив, за вертолети и 22-ра авиобаза край с. Безмер, до Ямбол, за щурмова авиация. Всяка база изисква самостоятелен щаб, отделни системи за сигурност, дублиращи се логистични вериги и скъпа поддръжка на писти. База Безмер се поддържа изкуствено в състояние на полуспящ обект за милиони евро годишно, без реална военновременна целесъобразност, само за запазване на полковнически и генералски позиции. Ремонтът на пистата на трета авиобаза пък се превърна в многогодишна сага, символ на мениджърска некомпетентност, военна безнаказаност и политическа безотговорност. За сравнение, Полша и Румъния изграждат изцяло нови съюзнически бази с хангари за изтребители от пето поколение за по-малко време, отколкото на нашето командване му отнема да „преасфалтира“ една съществуваща писта.

Този инфраструктурен разкош обаче има и своята невидима, силно доходна „имотна“ страна, за която в обществото цари пълно информационно затъмнение. Въпреки драстичното съкращаване на броя на самолетите след 1989 г., ВВС запазиха собствеността върху огромен „флот“ от пустеещи наземни съоръжения – бивши военни летища (като Равнец, Чешнегирово, Узунджово, Добрич, Габровница, Балчик, Каменец), резервни полоси по републиканската пътна мрежа, подземни командни бункери и бивши радарни постове. Тази масивна държавна собственост буквално „трупа прах“, без да е поне дадена на концесия за нуждите на цивилната авиационна карго индустрия и съпътстваща логистика. Това би бил значителен икономически катализатор, а и важен допълващ елемент в националната мрежа на военновъздушната ни сигурност. Вместо това, обаче, тя функционира като бездънна каца за източване на авиационен ресурс. За нейното данъчно облагане, минимална поддръжка на периметъра и най-вече – за денонощна охрана от частни фирми (често свързани с управляващите политически кръгове – с други думи, хранителна среда за едра корупция), ежегодно от бюджета на ВВС изтичат милиони евро. Милиони евро източвани за пазачи на пустеещ, разлагащ се бетон, докато бойните пилоти вместо часове летеж под рева на реактивните двигатели в небето, трупат часове „седеж“ сред тишината и скуката на авиобазите.

Трето - логистичната агония на съветското наследство
Години наред милиони евро се изливаха в поддръжката на морално остарелите съветски МиГ-29 и Су-25. Тези пари буквално изгаряха в самолети без оперативно бъдеще, които нямат съвременна дигитална интеграция за данни (Link 16) и са напълно несъвместими с архитектурата на НАТО. Един час полет на МиГ-29 излиза между 15 000 и 20 000 долара заради двата „лакоми“ двигателя, които изискват чести и брутално скъпи ремонти. Само за справка: ремонтът на само 6 броя двигатели РД-33 в Полша струваше на държавата ни над 10 милиона евро без ДДС! Това са по 3.5 милиона евро на самолет за едва 200 часа оставащ „живец“.

Всеки цент, даден за поддръжка на старата съветска техника, е директно откраднат от инфраструктурата за новите F-16 и от часовете летеж за подготовка на бойните ни пилоти.

За непредубедения поглед е видно, че политическата класа и висшият генералитет се намират в перфектна симбиоза на мълчалива, а когато трябва и гласовита взаимна поддръжка. За политиците поддържането на макар и неефективни структури е инструмент за популизъм пред избирателите (например, да се подпомага местната икономика и т.н.) и за поддържане на илюзорното национално авиационно самочувствие. За генералите това пък е начин да запазват мащаба на организацията си и да умножават генералските звезди върху пагоните си (а и перспективите си за политическа кариера, както виждаме в реалността).

Този модел е дълбоко порочен, защото на практика държи военното ръководство в капан: от него – на думи – се очакват бойни резултати, но без да му се дава реална управленска свобода да реже излишните разходи и неефективните и безперспективни структури, за да насочва дефицитните ресурси там, където са най-необходими. Когато един командир няма автономно право да закрие неоперативна структура, за да пренасочи парите за керосин, където военната логика го изисква, неговата мотивация естествено умира и се заменя от чиновническо-политически конформизъм и слугинаж. Системата не работи, защото е лишена от икономическа логика, която да балансира строгите изисквания с адекватни организационни права.

И докато цялото общество живее с илюзията, че пристигането на новите изтребители автоматично ще реши кризата, в сенките на авиационните щабове се крие още един, много по-циничен дефект. Оказва се, че дори малкото възможни полетни часове не отиват изцяло за младите пилоти от бойните ескадрили, които утре трябва да ни бранят във война. Огромен процент от този дефицитен ресурс се източва тихомълком вътре в самата система за цели, които нямат нищо общо с националната сигурност.

 Как десетки високопоставени щабни офицери, полковници и генерали зад удобните бюра в София успяват легално да изядат авиационния ресурс на държавата за личен комфорт? Какви са тайните механизми на т.нар. „туристически полети“ за вдигане на заплати и пенсии, които буквално приковават младите бойни пилоти към земята?

Четете Втора час в сряда: Ловци на надбавки – как щабната бюрокрация приземи българските изтребители.