Огнян Минчев, Портал Култура

„Време е крадците да си ходят…”, каза ми мой приятел, който не одобрява предпазливата ми позиция към един нов служебен кабинет на президента като разрешение на кризата. „Време е”, отговарям му, „от десетилетия е време…”.

Време беше крадците да си ходят в онези далечни времена, когато на мястото на нашата надежда за един свободен и справедлив свят се намърдаха муцуните от „Мултигруп”, Г-13 и кабинета Беров – и сложиха основите на посткомунистическата мафия… Време беше крадците да си ходят след 1997 г., когато хората стояха с дни навън в зимните дни и нощи, за да дадат шанс на едно правителство на надеждата. Но крадците не си отидоха и тогава. Затова споровете за кабинета на СДС-ОДС начело с Иван Костов вървят и до днес. Управление, създало новата българска държава – доколкото бе възможно да се създаде държава за няколко години, но и управление, през което на сините апаратчици от всички нива бе закачено прозвището „талибани”. Време беше крадците да си ходят и след като царят си дойде – нали? Цар, все пак… Е, отидоха ли си? По това време ДПС влезе в открито управлението на националните институции като коалиционен партньор на царската партия. Влезе и не излезе – до ден днешен… Тези как грабят – да ти падне шапката! Крадците не си тръгнаха и по време на Тройната коалиция – да припомняме ли кой и как делеше „порциите”…

Тогава излезе Бойко – един такъв ядосан, напърчен, щеше да ги вкарва в затвора. Ама потръгна ортаклъка с онзи, дето определяше порциите. Политическият елит се подреди около хранилката на ка-те-бе, а библиотекарите на Сарая сложиха окончателно ръка върху ключовите позиции в правосъдната система и службите за сигурност.

Посткомунистическата мафия затвори кръга: пари – институции – пари прим…

Време беше ненужните ортаци да бъдат изритани от софрата – затова по едно време едно момче го избраха за шеф на ДАНС. За малко, за ден – ден и половина. Но това, което не стана през ръчно управление на ДАНС, стана чрез сдобряването на ортаците след 2014 г…. И така – до вчера: въртят едни пари, изцеждат безмилостно държавата, играят си на политици, преструват се на бизнесмени, държат хляба, държат ножа… А ние – търпим. И изведнъж – о-о-п-п-а-а, крадците да си ходят! Пак да си ходят, за пореден път… И как мислите, ще си отидат ли?  

Съвременният свят се управлява от олигархии. Многообразни са политическите режими, чрез които шепа хора на върха на съвременните общества „завъртат” стопанството и държавата в затворен кръг – симбиоза, която грижливо заобикаля възможностите на обикновените хора да упражняват съдържателен контрол върху условията на съвместния си живот. Опитът показва, че както демокрацията, така и популистките режими или откритите авторитарни диктатури могат да бъдат приспособени към упражняването на ефективна олигархична власт. Но олигархиите също биват различни. Най-ефективната форма на олигархично управление

е т.нар. финансова олигархия

Финансовият елит на водещите западни общества през последния половин век трансформира националните икономики в глобална финансова, технологична и комуникационна мрежа, която създаде несметни нови богатства и породи съвършено нова планетарна реалност. Резултатите на глобализацията са твърде противоречиви и генерират нарастващи и трудно примирими конфликти между бедност и богатство, традиция и радикализъм, племенен национализъм и космополитизъм. Но финансовата олигархия е както брутално репресивна, така и творческа сила, която засега е в състояние да преодолява препятствия и да печели ключови битки. Има опасност да спечели и многоликата война за бъдещето на човечеството.

Военният режим е друг тип олигархично управление. Ефективно действащата хунта понякога е добро средство за настигаща модернизация – Япония след революцията Мейджи, Турция на Ататюрк, дори Чили на Пиночет. Но ефективна или не, военната хунта е политически режим на диктатура, репресия, несправедливост. Армейският елит в много страни е целенасочено социализиран като резерв на политическото управление. В България от първата половина на ХХ век висши офицери правят три преврата – очевидно със самочувствието на елит, който ще се справи по-добре от „политическите партизани”. Комунистите също образоват своя армейски елит като крепител на режима. В България тази практика прекъсва след 1966 г., когато бившият партизанин и генерал Горуня замисля преврат срещу Тодор Живков. Хитрецът от Правец слага начело на армията най-посредствения висш офицер, с когото разполага – Добри Джуров и превръща армията в непретенциозен изпълнител на партийната воля. Така българското офицерство и досега е твърде неизкушено от политиката. Тези, които се изкушават, издават неопитност и неувереност. След бунта на Горуня българският комунистически режим се уповава преди всичко на службите за сигурност. Основанията на българската комунистическа и посткомунистическа олигархия са милиционерски.

Полицейската олигархия

е най-стерилната, неефективна и цинична форма на олигархично управление

Нейната съзидателна сила е равна или близка до нулата. Нейните представители могат да преразпределят, да мамят, да интригантстват, да изнудват държавата и обществото, но не са в състояние да произвеждат. Полицейските олигархии без изключение управляват по-бедни или по-неразвити общества и държави. „Мухабарат” в арабския свят, сбъднатата милиционерска утопия за „вертикала на властта” в Русия на Путин, постюгославските олигархии, посткомунистическата олигархия в България. Като властови елит милиционерската/полицейската олигархия е в състояние да организира изгодна за себе си непублична симбиоза между държавните институции и стопанските структури за да преразпределя общественото богатство в своя полза. Полицейската олигархия е по необходимост свързана със системното практикуване на мащабна корупция на всички нива на обществената пирамида поради две основни причини. Първо, представителите на този тип олигария са принципно неспособни да постигат икономически успех на пазарна основа. Конкуренция, съзидателност, производствени идеи – това не са ценности и умения, култивирани в полицейските школи. Схемите, „операциите”, упражняването на груба сила са методи, които са по-близки до този тип култура на силовите ведомства, които излъчват основните представители на този тип олигархия. Второ, необходимото имитиране на правова държава по повърхността на посткомунистическите институции – за да се членува в ЕС, НАТО, да се получават европейски фондове и т.н. – предполага разполагането на реалните властови отношения и инструменти на финансов контрол под повърхността на легитимните институции като полуприкрити инструменти за грабеж.

Но дори и оскъдна като съзидателна сила и стимулираща мащабна-системна корупция, полицейската олигархия може да бъде относително ефективна в защитата на ключови национални интереси, ако е социализирана в един по-успешен процес на държавно строителство и национален суверенитет. За съжаление, българската олигархия произтича от специалните служби на един политически режим, който през почти полувековното си съществуване начело на България играеше ролята по-скоро на колониална администрация на Съветския съюз, отколкото роля на национален елит. Интересен е въпросът защо съветският колониализъм успя да денационализира българския обществен елит доста по-успешно, отколкото където и да е другаде в Източния блок. Но в резултат на тази денационализация ние не успяхме да възстановим пълноценна българска държавност през последните три десетелития, когато бившите ни братя по съдба изградиха амбициозни национални държави на мястото на съветските протекторати от времената на Студената война. Тези държави също се управляват от местни олигархии, но те притежават определен интегритет и разбиране за общността на своите интереси в една по-дългосрочна перспектива.

Българската посткомунистическа олигархия остана на примитивното компрадорско ниво на младши партньор в далаверите на нововъзникналите руски олигархични групи – очевидно по линия на старите агентурни мрежи. Българските олигархични групировки останаха

на примитивното равнище на мутренски котерии,

в борба за текущата плячка на разкъсваните в хаоса ресурси на българската държава и българското общество. Доколкото в българската политика се появяваше визия за по-значима перспектива – независимо дали в елита на бившата комунистическа партия или сред опозиционната коалиция, котериите на посткомунистическата мафия се обединяваха за да осуетят осъществяването на подобна визия за национално развитие или за по-ефективна държава, която би попречила на грабежа да стане структурен., постоянен, неотменим. Е, тази заветна цел бе постигната след 2001 г. – през първото десетилетие на новия век цикълът бе затворен – по-могъщите корпоративни кръгове на мафията осъществиха система на по-цялостен контрол върху институциите на държавата – и на трите ѝ власти, чрез което си гарантираха непрекъснато обогатяване чрез източването ѝ. Реалността на „завладяната държава” описва изцяло отношенията между икономика и политика, институции и задкулисие поне от десетилетие и половина насам.

Българската олигархия постигна пълен успех в подчиняването на обществото и държавата, но не успя да надхвърли равнището на собствения си примитивизъм в ролята си на квазинационален елит. Вижте ги как от 30 години се провалят в относително елементарната задача да създадат нормални канали за българско влияние в Македония. Правят глупост след глупост, докато съседите ни продължават да доминират стопанството, политиката и културната сцена на тази малка страна, чиито исторически корени предполагат да бъде най-близка с България. Десетилетия наред се обогатяват, събирайки подкупи на стойност паница леща, предвид реалната цена и загуба на България за милиарди. Хора със слугински манталитет, раболепни към по-силните на деня и безмилостни към по-слабите около себе си.

Пленяването на държавата и картелирането на контрола върху ресурсите ѝ безмилостно изтласква обществото от възможността дори частично, чрез формалните процедури на демократичен избор да оказва въздействие върху начина, по който се управляват обществените дела и институциите.

България потъна в меланхолията на търпението и примирението,

които – разбира се – се понасят по-лесно в условия на добра икономическа конюнктура. В този контекст е важно да разберем ролята и смисъла на периодичните бунтове – от типа на протестите през 2013-14 г. и днес – които поставят радикални искания за смяна на „модела”, „на системата”, „изгонване на мафията”, но които не достигат до критичната фаза – до червената линия да генерират ново гражданско и политическо движение. Някои смятат, че не това е ролята на един протест – да създава алтернатива. Той просто изпуска нагнетената пара на недоволството. Но ако гражданският бунт има смисъл сам по себе си, един национален елит няма смисъл сам по себе си – неговият смисъл е да изгражда визия и посока на развитие за държавата и обществото.

В България се счита за много важно да се определиш като „ляв” и „десен” – всеки политически хермафродитизъм отвъд това разделение се счита за непочтен и манипулативен. Друг е въпросът, че нито лявото е ляво, нито дясното е дясно, а наопаки. Истинското българско „дясно” носи тежката вина, че се примирява с безграничната свинщина на грабежа, като се опитва да го впише в някакви по-универсални и конвертируеми определения – пазарни, либертариански… Важен е икономическият растеж, важни са икономическите показатели… Останалото е неприятно, но не първостепенно по значение… Така истинското „дясно” играе ролята на идеологическа-пазарна фасада на системния и дълбоко непазарен грабеж, на който олигархията подлага държавата и обществото.

Истинското „ляво” в България също носи трудно простима вина поне за две неща. Първо, за това, че с нарцистично удоволствие обслужва собствената си визия за идейна и политическа чистота – битие на истински европейци, на борци с корупцията, на радетели за прозрачност, справедливост, почтеност. Чудесно, но къде е политиката – необходимостта да накараш колкото се може повече хора да тръгнат с теб и след теб? Да направиш минималните компромиси, но с максимален ефект. Второ, за това, че всеки път, когато хората излязат масово в протест на улицата, тази прогресистка левица не си дава труда да ги води, да структурира гражданската им енергия, да превърне тяхното недоволство в гориво за по-дългосрочна трансформация. За да отдадем справедливо дължимото – този път с акциите в Росенец, ТЕЦ Варна и т.н., политическото лидерство на либералния прогресизъм има доста по-силно и очертано влияние от това преди седем години. Но ще се окаже ли това влияние достатъчно, за да насочи протеста в прагматична и успешна посока…?

Днес от площада гърмят мегафоните на многообразна група от „организатори”, кандидат-лидери, субективно почтени радикали и умели търговци-манипулатори. Лозунгите са ясни: Борисов и Гешев – вън, Радев – вътре. И после? Избори, на които ще се явят … същите, които се явиха и след протестите през 2013-14 г. (с малки разлики). Какво друго? Накъде ще тръгнем? Към жадуваната от ДПС „програмна коалиция”? Към мечтан мандат за радикална промяна, водена от либералите прогресисти? Кой ще участва, с колко и доколко…? Тези въпроси са скучни, защото са задавани многократно през последните три десетилетия. Трябва „да извадим нова гънка” (мозъчна) – да видим какви възможности има и за кого.

България ще продължава да се върти в порочния кръг на своята безпомощност, безскрупулно ограбвана от собствените си негодници, докато не успее да излъчи обществен елит, способен да намери опорна точка. Тази опорна точка, в която ще се опре лостът на необходимата промяна, способна да създаде една прилична правова държава, една разумна визия и стратегия за национално развитие и една приемлива за всички основа за обществено партньорство. Моето поколение не успя да излъчи такъв обществен елит. Струва ми се, че и следващите след нас не успяват. Не сме осъдени на успех – може и да се провалим. Но ще бъде жалко. Време е крадците да си ходят – докато не са откраднали цялото ни бъдеще. Но те няма да си тръгнат току така. Някой трябва да ги замени. Те не са кадърни да създадат нов национален проект за България. Но са доста талантливи да я яздят. Те успешно направиха прехода между системата на комунизма и епохата след него. А ние все още стоим разкрачени на оградата.