Нека всички участници в настоящия фарс пред Народния театър помислят дали са готови да участват в трагедията, която се мъчат да предизвикат

Александър Михайлов

През 1894 г. Британският драматург Бърнард Шоу постига първия си комерсиален успех с пиесата си “Оръжията и човека”. Първоначално целта на Шоу е била да създаде пиеса, която да покаже безсмислието на войната и двуличността на човека. Първоначалното намерение на драматурга е героите да бъдат абстрактни образи, но е преосмислено в хода на работата му. 

Българският пласт на пиесата

се появява сравнително късно – когато тя е почти завършена. Сръбско-българската война насочва автора към уплътняване на метафорите. Бащата, Дъщерята, Непознатия и т.н. имат първоначално сръбски имена, а след като Шоу решава действието да протече в българско семейство, персонажите приемат български – Петков, Райна и пр.

Националната принадлежност е приета в младата българска държава с раздразнение, тъй като в героите е разчетено осмиване на българите и събитията около битката при Сливница. 

Драматургът,  който никога не е посещавал страната ни, схваща българската реакция на комедията като 

изграждане на автентичен български портрет,

теза, от която не се отказва до края на живота си и дори подозира българите в културна незрялост.

Дали наистина авторът е имал право, оставям да реши всеки, който ще дръзне да прочете и осмисли следващите редове…

Слабоизвестна е историята, че писателката Ана Каменова, автор на романа „Хартиеният грях“ пише на Шоу по повод на пиесата. По това време драматургът се намира на почивка на остров Мадейра, без пишеща машина и секретарката му.

Оригиналното писмо се съхранява и до днес в Националния литературен музей сред архива на Каменова. В отговора си Шоу между другото описва, че идеята да постави сюжета в контекста на „най-близката война в която е използвана картечница„ освен Сидни Уеб (член на „Фабианското общество) му дава и неговия приятел Степняк, руски писател и емигрант, който го запознал с адмирал Серебряков, който командва българската Дунавска флота по време на войната… 

„Аз прочетох пиесата си на адмирала, тъй както беше написана и той ми каза, че съм описал английска ситуация, къща, провинция и хора. Животът в България е много по–първобитен. Аз бях произвел моите български офицери в чин генерал. Той ми каза, че това също е невъзможно, тъй като войната всъщност бе австро-руска, но със сръбски и австрийски войници...Тъй като адм. Серебряков не ми е дал официално разрешение да споменавам името му, Ви моля да не го споменавате публично. Достатъчно е да се спомене официалното му положение - когато го видях последния път той се занимаваше със земеделие в Девъншир...Освен това съм ирландец, роден и отрасъл в една сравнително нецивилизована и неразвита страна, чието население цени много националният героизъм…Ваш верен Дж.Бърнард Шоу,  21 януари 1921г. “. 

Дали е случайност намесата на Степняк, адм. Серебряков и Уеб ще оставим на въображението на съвременните тълкуватели на конспиративните теории…

А историята помни, че през 1921 г. български студенти предизвикват във Виена събития, идентични с днешните в София, но при премиерата на пиесата.

На 7.11.1885 г. (стар стил) приключва епичната битка при Сливница, която дава своя дан в утвърждаването на младата ни държава, замесена в тази „братоубийствена война“ (любим израз на голяма част от подкрепящите Путин у нас за събитията в Украйна, б.а.) от сръбските шовинисти, подтикнати от „Освободителката„ Русия и Австро-Унгария, като „наказание за своеволието“ на българите да извършат Съединението.

На 27.11.1919 г. е подписан най-мразеният и определян като най-унизителен договор в историята ни -  Ньоският. Само споменаването му е в състояние да предизвика и в най-либерално настроения български патриот, най-крайни бабаитски пориви на патриотизъм.

Унизителен договор,

сложил край на серията кръвопролития на Балканите, преминали в Голямата Европейска Война (така съвременниците й наричат Първата световна война, б.а.), но и на стремежът  ни и надеждите за национално обединение, следвайки пътя на „националния идеал Санстефанска България“,  който демонстративно е размахван и поставян по стените в кабинетите на предводителите на днешните патриоти и протестъри пред Народния театър. Едва ли някой от тях се е замислил над историческите факти около този „идеал“, целенасочено и фалшиво създаден от „Освободителката“ и повел народът ни в  мрачна 

посока, довела до всичките ни национални катастрофи, 

преследвайки цел, която по думите на руският дипломатически представител в Цариград „мъртвородена и Бог да я прости, отче“.  Тези думи са изречени преди битката при Чаталджа и са описани от Екзарх  Йосиф в спомените му. Това е път, постлан с костите на хиляди български синове и залят със сълзите на майки, сестри, дъщери и съпруги, по който героите са водени в битки от славни генерали като Иван Колев, роден в рамките на руската империя, бесарабски българин, русофил, но патриот, защитил Отечеството в битките за Добруджа с руския агресор. Но и от генерал Радко Димитриев, който има честа  да умре  като руски слуга, след като е предал Отечеството неколкократно и се е отрекъл от него, възмутен от Брест-Литовския мирен договор от 03.03.1918 г. Това е път, по който народът ни тръгва със „съюзници“, избрани от  политици, които „не правят политика с Русия“, като Гешов и Данов, и предвождан от монарха Фердинанд, който полага златни венци на гроба на българофоба Александър Трети и малко преди да подпише т.нар. „Балкански съюзи“ взема „личен заем в размер на 3 млн. златни франка от руския император Николай Втори.

Тази история едва ли е позната на режисьора Джон Малкович, който постави в София пиесата на Шоу. Той е с хърватски произход, но някои от протестиращите миналата вечер го наричаха сърбин и убеждаваха тълпата, че доказателство за това е фамилията му. Може би щеше да е интересно да поговорим за сърбо-хърватската „любов“….

Убеден съм, че и датите 7 и 27 ноември не са за  Малкович нищо повече от дни обикновенни в календара, а и се съмнявам да е избрал сам датата на премиерата си.

Подкрепям министъра на културата в „предположението за политическо вмешателство“ и си позволявам да го подкрепя с малко информация и осветяване на „нашите“ участници в скандалните събития в родната  култура:

1.  Васил Стоянов Василев - български театрален режисьор, директор от 2022 г. на Народен театър „Иван Вазов“, политик от БСП, заместник-министър в правителството на Пламен Орешарски,  а по-късно член на ръководството на партия „Българска прогресивна линия“.

2.  Нешка Робева - бивш треньор на  националния отбор  по  художествена гимнастика, „дисидент“, пазител на пророчествата на Ванга, но и  политик, подкрепящ Цензурата на Николай Бареков през 2014 г.

3.  Красимир Дончев Каракачанов, историк, председател на ВМРО, агент на ДС, 06 у-ние.

4.  Васил Василев, бизнесмен, бивш журналист, пратеник в Бейрут и кореспондент в Париж, създател за по- малко от година, през 2014 на близо 90-100 клуба „Млади Възрожденци“.  Обявен като агент на ДС „Паскал“. Баща на Слави Василев „политолога на Радев“.

5.  Ръководството на ПП „Възраждане“ – антибългарските им прояви нямат нужда от разказване.

Оставям на читателят и органите, опазващи националната сигурност (надявам се успешно), да преценят за 

случайностите, съвпаденията и моралните подбуди

на водачите и замесените в протеста в миналата вечер, в контекста на политическата ситуация в страната, международната обстановка и изявлението на госпожа Робева по БТВ, завършило с призива:“ако това нещо е антивоенна пиеса……дайте да направим една подписка веднага да спрем войната в Украйна… .каква цензура…Те ще ни плюят, а ние ще викаме дъжд вали“.

Кои са „ТЕ“ и кои сме ние, които ще спрем войната с подписка, а тя до Путин ли ще е адресирана и подписана от президента Радев, или  ще бъде изпратена до жертвите на войната в Украйна и роднините им, живеещи като бежанци, или пък до бъдещия президент Тръмп.

Ще си позволя да цитирам Хенри Кисинджър, който в заключението си на „За Китай“, прави изводи, че съвременният свят изключително много прилича на Европа преди Първата световна война, като ще добавя, че съвременна България много прилича на онази преди националните катастрофи, с политическия клиентелизъм, корупция, нестабилност в политиката и проникналото на всички нива зловредно руско влияние.

Както казва Шимон Перес :“Най-голямата заплаха за съвременните политици и общества е цинизмът, който обсебва бързо не само отделни прослойки, а цели народи“.

130 години по-късно, след първата премиера на пиесата Шоу, режисирана днес от Малкович у нас, да не забравяме думите на класика на комунизма Карл Маркс: “Историята се повтаря първо като фарс, а след това като трагедия“. Нека всички участници в настоящия фарс помислят дали са готови да участват в трагедията, която се мъчат да предизвикат. Неслучайно Густав Льобон в „Психология на тълпите“ пише: „Тълпата създадена макар и от разсъждаващи и умни индивиди не притежава колективен разсъдък, а само колективни чувства. Достатъчно е да овладеете чувствата, за да я насочите в желаната посока“. Доста привлекателно за съвременните политици, които не са се поучили от историческите примери за рязката смяна на чувствата на тълпата и апокалиптичните последици от играта с  „Оръжията и човека“.

P.S.: И браво на полицаите от СДВР, че не допуснаха да бъдат въвлечени в прекалена ескалация и упражняване на полицейско насилие!