Вили Лилков

До Освобождението на мястото на бъдещата Княжеска градина в София има ливада, заблатявана от водите на „Градската вада“ (Крива река). Тази река е идвала откъм ул. „Солунска“, наводнявала е блатата около Народния театър и се e вливала в Перловската река. През зимата тя замръзвала и за изумление на местните шопи някои дипломати и по-първите софиянци организирали музикални увеселения и пързаляне с кънки. 

По идея на княз Батенберг градският градинар Карл Бетц създава там първата зеленчукова и овощна градина и построява четири павилиона за цветя, по-късно оформена като Ботаническа градина. С пристигането на княз Фердинанд градината става център за култивиране на нови растителни видове и блестящи градинари и ботаници като Люсиен Шевалас, Жул Лошо, Йосиф Фрай, Жан Моризе, Антон Краус, Йосиф Цоликофер и Йохан Келерер я развиват и създават първия алпинеум с няколко хиляди редки видове. 
От 1891 г. със средства на княза в градината е организиран зоопарк. Две години по-късно арх. Фр. Грюнангер добавя цветни оранжерии, а арх. Г. Фингов построява ограда от лети чугунени решетки и каменни стълбове в стил сецесион. Проектът на великолепния български архитект Н. Лазаров за изграждане на царски дворец в градината и доосмисляне на нейното пространство не е реализиран, поради избухването на Първата световна война. През 1936 г. със средства на царското семейство арх. Л. Нейков и арх. Т. Горанов изграждат „царска детска градина“ с лабиринт, басейн, летен и детски театър за 600 деца, малък медицински пункт, с алпинеум и цветен кът с цветя от Мала Азия, Кавказ, Пирин, Рила и Родопите. Две великолепни къщи (на Яблански и Сармаджиев – понастоящем сграда на турското посолство), увенчават осите на основните алеи на Княжеската градина.

Както се вижда тази градина има друга история и всяко поколение е внасяло по нещо ново, ценно, европейско по смисъл. С много труд и фантазия е оформено уникално градско преддверие, „зелен” подиум, който снема Витошката панорама в центъра на София. 

Сривът в паметта и историята започва със съветската зенитна батарея, разположена в градината, откъдето с халосни залпове са отбелязвани победите на Червената армия. Разрушена е и оградата, за да се появи по-късно като ограда на резиденцията в Лозенец. Когато е обявен конкурс за паметник, идеята е да се изгради арка на победата и спечелилият проект (който познавам) е изцяло в европейски стил и дух, но отново нещата са подменени, конкурсът е анулиран, за да се възложи изграждането на настоящия паметник. Подменено е и името на градината, която дори в карти на София се отбелязва като Градина на паметника на съветската армия, а нейните входове и алейното разположение са изцяло подчинени на него. С огромните си плочници и размери той е смачкал всичко наоколо и ако се вгледате по-внимателно, ще видите, че днес в градината нищо не се случва, хората само преминават през нея, бързайки да излязат от тежката сянка на паметника, а животът кипи извън тази градина. В крайна сметка паметникът не само превзе и ограби градината, но раздели и обществото ни, а обществените пространства по замисъл събират и привличат хората, а не ги разделят и подчиняват. Затова е необходим разговор за съдбата на Княжеската градина, а тази на паметника ще се определи от това, как искаме да изглежда тя, защото тя е много по-ценна от него като паметен израз на градската модерност, на който Европа години наред отговаря със симпатия. Явно е, че пространството все още диша, защото в него има растителни видове и следи от минало великолепие. То продължава да се съпротивлява, като с надежда за ново начало е „повикало“ скейтърите, които се пързалят, без да забелязват паметника натрапник.

Авторът припомня, че вече е внесено предложение в Столична голяма община паметникът натрапник да бъде демонтиран от парка -някогашната Княжеска градина, което получи одобрение и голяма обществена подкрепа от българските граждани.