Огнян Минчев

Това е поредният - седми или осми - подкаст на тема България(виж видеото в края на текста, б.р.), публикуван през последните два месеца от неизвестни досега сайтове в Русия. В тези подкасти цари радостно оживление - България се променя, тя вече не е "периферна балканска страна", а предстои да заеме "ключова роля" в геополитическата промяна на Балканите. От България се очаква да напусне своята роля на лоялен член на НАТО и ЕС (въпреки че тази лоялност бе и си остава твърде пасивна, ако наистина я считаме за лоялност) и да се превърне в "балансьор" между "неизбежните" връзки и зависимости към Брюксел и "националния интерес", който - кой знае защо - винаги е наклонен към "сътрудничество с Русия". И какво сътрудничество?

Преди всичко енергийно - България трябва да се завърне към "евтините енергоизточници", за които непрекъснато се говори в българските медии, но аз нямам спомен да съм ги виждал. Когато договореният дългосрочен договор между Газпром и София през 1998 г. се оказа неочаквано изгоден на фона на цените от 2005 г., под натиска на Москва енргийният министър на "тройната коалиция" Румен Овчаров спешно го денонсира и подписа нов договор за десетилетия напред с актуализирани цени. България всъщност никога не е преставала да бъде

 колония на Кремъл

 "Евтиният бензин", който ползваме от десетилетия действително е с по-ниска цена от по-голямата част на Европа благодарение на ниските държавни акцизи, а не на цените на Лукоил-Нефтохим. Лукоил през тези десетилетия не е плащал нито стотинка данък на българската държава, защото бил ... на загуба. Как не се сети някой да ги впише в книгата на Гинес като уникален случай - рафинерия на системна, десетилетна "загуба"... През това време се водеше истинска война за поставяне на измервателни уреди на Росенец - за измерване на продукта, който влиза и на дериватите му, които се изнасят. Танкерите "въртяха" курсове между Варна и Бургас за да замитат следите на арогантната контрабанда.

Но в подкаста има доста по-интересни неща от доставките на енергоносители. Набелязва се нова динамика в една стара инфраструктура - интензивен обмен между Крим и остров Змеиный и пристанищата на Варна и Бургас. Целта? 

Осуетяване на военната логистика на НАТО 

около и в Черно море чрез извеждане на България в добре познатата "неутралистка" позиция. Българското правителство - знаем кой ще го оглави - трябвало да защитава гъвкаво националния интерес, предоставяйки достъп на масирана търговска, но и на военна(!) логистика на Русия към Балканите. Какво общо има това с българския национален интерес не се уточнява в повече детайли. Целта обаче е очевидна - и няма особено старание тя да бъде прикрита.

Като център на Балканите България е пресечна точка на две основни посоки на стратегическо взаимодействие. Едната от тях е преимуществено по оста Север-Юг и представлява инфраструктура на отбранителното сътрудничество в югоизточния фланг на НАТО. Между Егейския бряг на Гърция, Черномрския бряг на България и Румъния, и на север към Молдова и Украйна трябва да се развива инфраструктура - пътища, ЖП линии, които да се свързват по коридор № 8 и с Адриатическия бряг на Албания през РС Македония и България към Черно море. Тази логистика на отбраната очевидно дразни полуанонимните аналитици на московския Център и те "прогнозират", че при новото правителство на България приоритет могат да придобият друг тип инфраструктури - от контролираните пристанища на Варна и Бургас към Ниш(!)-Белград-Баня Лука. Това трябва да бъдат инфраструктурите на завръщащото се руско геополитическо влияние и 

контрол върху Балканите

 По този тип руска "аналитика" често можете да чуете оплакването, че съюзникът на Москва - Сърбия е "изолирана" от Русия, защото последната няма надежден достъп до територията й. Дори приятелят Орбан не можеше да компенсира изцяло тази "изолация", защото и той зависеше от енергийната и пътна инфраструктура, преминаваща през България, Украйна, Словакия. 

Нека не оставаме с впечатление, че досегашните правителства на България са били последователни и активни в изграждането на евроатлантическата структура на българската национална сигурност. Първите 15-16 години от членството ни в НАТО преминаха без София да купи и един нов "патрон" за преориентиралата се към Атлантическия съюз своя отбрана. (Ако не броим "връткането" на едни пари за многократен "ремонт" на старите съветски бараки Миг-29...) По Черно море някои сънуваха платноходки, въпреки, че все по-близо до нас се оказваха руски крайцери. Правителствата на ГЕРБ често бяха неохотни да изпълняват всички желания на Москва - особено когато върху тях имаше натиск и от Запад. Натискът от двете посоки беше внимателно измерван и калкулиран. Понякога балансът на натиска произвеждаше отказ от АЕЦ Белене, от нефтопровода Бургас-Александруполис и активираше инициативи за търсене на газ в българския черноморски шелф (омразен проект за Москва, която държеше - и държи да запази енергийния си монопол върху България). Друг път балансът се накланяше в полза на Москва - и произвеждаше продължение на Турски поток (наречено Балкански поток), построено с изцяло български пари но без дори една едничка възможност за потребление на този газ от България. Все пак, когато започна кремълската агресия срещу Украйна, всички български правителства (без служебните) 

издържаха теста за лоялност 

към общоевропейската и атлантическа позиция за подкрепа на Украйна. Е, с малко скърцане и смутолевяне на "резервираност" тук там. 

Служебните правителства на Радев бяха откровено антиукраински. С изключение на ... тихомълком продажбата на оръжие на различни европейски фирми, които като посредници го доставяха акуратно на Киев. Сега обаче навлизаме в нов период на напълно легитимна концентрация на цялата власт в ръцете на Радев - законодателна, изпълнителна, скоро и съдебна. Няма кой да му попречи да промени основните позиции на българската държава в областта на отбраната, външната политика и международните съюзи на страната. Единственото, което може да му попречи са реалните дългосрочни ангажименти, поети от България като страна член на ЕС и НАТО. Между формалното спазване на ангажименти и реалното "приплъзване" на държавните приоритети в произточна геополитическа посока обаче лежи едно недобре дефинирано и комфортно полускрито пространство, което Москва очевидно се готви да използва пълноценно за своето стратегическо завръщане в България и на Балканите. (Като казваме "завръщане" - даваме си сметка, че Русия реално никога не си е тръгвала реално оттук.) В нашия регион за Кремъл се отваря едно благоприятно пространство за частичен реванш срещу унизителното поражение в агресията срещу Украйна и срещу неблагоприятното за Русия бързо разширяване на НАТО с нови хиляди километри граница - с Финландия и - през Балтийско море - с Швеция. 

За да се разбере на съвсем практична основа какви последствия ще има за България едно подобно

 "полуобръщане" на кабинета Радев на Изток,

 нека се върнем към основанията на националната сигурност на модерната българска държава след 1878 г. Българската национална независимост винаги е била пряка функция от способността на държавата да се еманципира - поне отчасти - от двете регионални империи, които никога не са се отказвали да я преподчинят - Руската империя, Османската империя и техните наследници. Балансът между Москва и Анкара (между Петербург и Високата порта) е това крехко, динамично равновесие, в което трябва да се помести българският интерес за независимост и суверенитет. Много трудна кауза! За да се облекчи тази кауза има само един път - въвличане на трети фактор в уравнението на българската национална сигурност. Стамболов въвлича Хабсбургската империя в ролята на този трети фактор. По-късно известна роля в това направление играе Франция, но след подялбата на Европа между Централните сили и Антантата, България все по-категорично се самоопределя в посока Австрия-Германия. Днес е лесно да съдим - колко са били "глупави" предшествениците ни, че са избрали губещата страна. Но на тях също не им е било лесно. Да не забравяме, че Париж и Лондон обещават на Петербург "неограничено разширяване" на империята към Централна Европа, Босфора и Балканите, ако победата бъде на страната на Антантата. Болшевишката революция наистина ни избавя от доста големи неприятности. Но не за дълго! През 1944 г. идва "историческата необходимост" (по думите на любими мои кандидатстуденти) и всякакво геополитическо балансиране на България става напълно илюзорно.

След 1989 г. България отново се връща към същото това "упражнение" по геополитически баланс, което започва със Стефан Стамболов. От една страна е постсъветска Русия, изпаднала в криза, но пазеща строго остатъка от своя монопол върху България - енергетика, корупция, пропаганда. От другата страна е Турция, която при Йозал бе разгърнала амбициозни планове за нарастващо влияние (публикувани са и архиви за т.нар. "операция "Ятаган"). Бяхме им дали достатъчно мощен повод за това - т.нар. "възродителен процес". България имаше едно единствено решение за дългосрочно независимо развитие - за въвличане на 

"трети фактор"

 в уравнението на българската национална сигурност и развитие - членство в ЕС и НАТО. Постигнахме и двете. Въпреки олигархичния саботаж. Въпреки истеричната пропагандна война от североизток. Въпреки огромната кохорта на руската пета колона - посткомунистическия елит, хранените хора на специалните служби, партийния слугинаж на вечните копейки, прикупените легиони журналисти и анализатори... Стигнахме и до членството в еврозоната - за което водихме битка с подреждащите своите редици за предстояща победа "прогресивни българи". Дотук - горе долу устояхме.

Това, което ни заплашва сега е релативиране на тези постижения и обръщането им в полза на претенциите от страна на вечните две регионални империи. Руската - която се намира може би в стадий на финални гърчове, но ние не знаем колко десетилетия занапред ще се гърчи. И неоосманската, която вече четвърт век релативира своята принадлежност към Запада и заема доста по-многообразна и гъвкава позиция на сила, проектираща амбиция и върху Близкия изток, и върху Кавказ и Средна Азия, и върху Балканите (засега с напълно легитимни средства - култура, образование, търговия, религия). В подкаста отдолу ще чуете, че освен Москва, към разширяването на стратегическите взаимодействия от изток на запад на Балканите интерес има и Анкара, която не харесва "прекалено силно" чуждо (чети - американско и европейско) присъствие в региона. Как да харесва - то пречи на пълноценното турско присъствие... Напоследък засиленото американско военно присъствие в Гърция особено силно дразни Турция - по лесно обясними причини. Но ето, сега имаме една нова "по-динамична", Радева България. Която вече е подписала договор с Боташ, която обръща лице на изток, която ще бъде "миротворец" спрямо Украйна (чети - ще подкрепя дипломатическото изнудване на Москва над Киев). България отново влиза под дебелата сянка на двете регионални империи, които в своите многообразни комбинации на отношения - вражда, сътрудничество, съперничество - имат сравними стратегически цели и те не са в посока на българската национална независимост. 

"Третият фактор" на българския суверенитет - Европа и Атлантическият свят продължават и ще продължават да бъдат българските институционални партньори и съюзници. Но дали Радева София ще пълни това партньорство със съдържание, укрепващо националния ни интерес? Или ще удовлетвори оптимистичните очаквания на кремълските YouTube сайтове като "Пульс войны" за едно българско "приплъзване" в източна посока...?