Георги Лозанов, Дойче веле

При участието си в предаването "Панорама" по БНТ Христо Иванов каза поне две неща с поглед към времето след протестите. Първото беше: "Големият риск е Борисов да си отиде, а Пеевски да остане." И за да не случи така: "Искаме за ДБ мандат за управление, чрез което радикално да модернизираме страната." С други думи: за да се промени моделът на управление, трябва да се вземе властта. За първи път сякаш някой от името на ДБ заяви подобна воля.

Трите нива на волята за власт

Изглежда, че най-после започна да се преодолява популисткото противопоставяне на властта, която произтича и принадлежи на народа, срещу властта, която е проява на персонална воля. А едното без другото е неосъществимо, остава си кух лозунг. В личните отношения властолюбието може и да говори за подценяването на другите, но в публичните отношения е израз на готовността да поемеш отговорност за тях. В този смисъл волята за власт е висше човешко качество и според Фридрих Ницше се проявява на три нива: при лишените от власт - като воля за свобода, при падналите от власт - като воля за справедливост и при най-независимите и най-смелите - като любов към народа. На това трето ниво, твърди философът, тя изисква отдаване, скъсване със себе си, саможертва, герои…

Протестите засега "покриват" първите две нива, доколкото на улицата излязоха хора, които не се чувстват свободни (в бизнеса, в медиите, в правораздаването, въобще в държавата) и искат справедливост (основно като възмездие за тези във властта, отнели свободата им). Но новите герои още ги няма. Подобно очакване може да звучи пресилено в модерния свят, където властта се взема по процедура и се упражнява като услуга. Това обаче е валидно за състоялите се демокрации, а на българската евентуално ѝ предстои да стане такава - това Христо Иванов нарича "модернизиране". Дотогава съдбата на общността зависи от личности с воля за власт от третото ниво - например като тези, които навремето извоюват независимостта на България. Тук няма място за патетика - въпросът е просто да се стремиш към властта не за да получиш облаги, а за да останеш в историята.

Дефицитите на волята за власт в този смисъл са причина нашата демокрация все да не намира своите бащи и да не може да се състои. Разбира се, дефицитите са и персонални - много ключови фигури на прехода сякаш бяха "оперирани" от воля за власт, като най-характерния пример вероятно е д-р Желю Желев. Но далеч по-съществено е, че и да имаш воля за власт, тя трудно може да се реализира, защото властта ти вече е открадната (при това обикновено с твое съгласие). В годините на прехода битката за нея не е толкова с публични опоненти, колкото с невидимите ѝ дилъри, назовавани според ситуацията с името на различни кръгове и групировки - на Кремъл, Доган, Пеевски, Божков…

От Луканов до Сакскобургготски

Моделът на тази "дълбока власт" се конструира още в бившия режим с участието на избраници от комунистическата номенклатура, ДС, КГБ, спортни школи, фирми в чужбина и пр. Първият министър-председател след 1989-а - Андрей Луканов, представител на въпросната номенклатура, с наивизма на началото си въобразява, че ще може с публичната си власт да държи в подчинение дълбоката власт, и е убит. Първото опозиционно правителство пък просъществува само една година, след като Филип Димитров до голяма степен сам се отказва от властта - в израз на историческо малодушие, но не и без двойствената роля на ДПС. Така движението се заявява като балансьор на публичната и покровител на дълбоката власт и получава мандат да състави свой кабинет.

Следващият министър-председател на БСП, ако остава с нещо в аналите, то е, че не се облагодетелства от поста си, но пък позволява на приближените до партията му кръгове от дълбоката власт да разграбят държавата до фалит.

Министър-председателят с най-изразена воля за власт през целия преход е Иван Костов, който получава прозвището Командира. Тя му помага да ограничи заварената дълбока власт, което не значи, че не е обвиняван във внедряването в нея на свои хора. Но така или иначе Костов със здрава ръка осъществява най-голямата модернизационна вълна през прехода и подготвя страната за евроатлантическата ѝ интеграция.

Волята за власт на Симеон Сакскобургготски, доколкото я има, е в полза на реванша на монархическата му фамилия, а като републикански министър-председател играе по-скоро витринна роля. Впрочем тази роля не е за подценяване, особено в очите на Запада, но борбата с дълбоката власт никога не става негова тема. А когато влиза в коалиция с БСП - наследница на комунистите, убили роднините му и прогонили го от страната, авторитетът на публичната власт в България рязко пада и се превръща в удобен декор на дълбоката власт. Отново със специалното участие на ДПС.

Бих могъл да назова конкретни имена
Бойко Борисов демонстрира воля за власт още като главен секретар на МВР, а старите му връзки с фигури от дълбоката власт създаваха очакването, че именно защото я познава, може да се справи с нея, като влезе в ролята на политически Робин Худ. Разочарованието стана осезаемо, когато след предишните протести не изпълни заявлението си, че ще се освободи от влиянието на Делян Пеевски. Така се стигна до днешните събития. Днес протестите срещу дълбоката власт са протести срещу ГЕРБ.

Могат ли настоящите протести да предизвикат раждането на герои, които да влязат в публичната власт, за да спрат най-после дълбоката? Те естествено няма как да са емблеми на политическия компромис като Мая Манолова или Александър Томов, нито граждански ритори, чиято функция свършва заедно с протестите. Убеден съм обаче, че има такива, усеща се някак през тези месеци в политическия въздух на София. Бих могъл дори да назова конкретни имена, но няма да го направя, защото героическата им роля трябва да е техен, а не мой избор. Ще дам обаче един джокер - приличат ми на Кристиан Таков, светла му памет.