След заграбването на Крим от руските войски, на конференция на Съюз „Атлантик”, посветена на европейската и регионалната сигурност, президентът Петър Стоянов припомни скритата съпротива срещу членството ни в НАТО. „Няма смисъл да се бърза. Нека първо да си оправим държавата, да влезем в ЕС и тогава ще мислим за НАТО“, казваха политиканстващи йезуити. „Сега стана ли ясно защо трябваше да направим всичко възможно, за да бъдем приети в Алианса?! Затова!“, отсече президентът Стоянов, визирайки драматичните събития в Украйна.

На 4 април 1949 г. във Вашингтон е подписан Северноатлантическият договор, влязъл в сила на 24 август същата година. Алиансът е създаден в резултат на инициативи, предприети от двете страни на Атлантическия океан. Общата загриженост за сигурността на Западна Европа в условията на постоянно влошаващ се политически климат довежда до подписване в Брюксел (март 1948 г.) на 15-годишен Договор за икономическо, социално и културно сътрудничество и колективна отбрана между Белгия, Франция, Люксембург, Холандия и Великобритания. 
През април следващата година канадският държавен секретар предлага Западният съюз да бъде заменен от атлантическа система за отбрана, включваща и държавите от Северна Америка.

Блокадата на Берлин от СССР и други тревожни събития на Европейския континент подтикват американския Сенат на 11 юни 1948 г. да приеме т. нар. резолюция „Ванденбърг”, която призовава за “прогресивно развитие на регионалните и други колективни договорености за индивидуална и колективна отбрана” в съответствие с Устава на ООН и препоръчва “присъединяването на САЩ към подобни регионални и други колективни договорености”. 
На 25-26 октомври 1948 г. Консултативният съвет на страните от Брюкселския договор обявява “пълно единодушие по принципите на отбранителен пакт за района на Северния Атлантически океан и по следващите стъпки, които трябва да бъдат предприети”. На 10 декември във Вашингтон се откриват преговори по изготвяне на проекта за Северноатлантически договор с участието на страните по Брюкселския договор, САЩ и Канада. Дания, Исландия, Италия, Норвегия и Португалия приемат поканата да се присъединят към Атлантическия съюз. 

На 4 април 1949 г. министрите на външните работи на Белгия, Канада, Дания, Франция, Исландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Португалия, Великобритания и САЩ подписват договора, с който се създава съюз за отбрана на Западна Европа и Северна Америка. 

Гърция и Турция се присъединяват към договора през  1952 г., последвани от Федерална република Германия през 1955 г. Присъединяването на Испания е одобрено през 1981 г. През март 1999 г. в Пакта се включват Република Чехия, Унгария и Полша, а през март 2004 г. – България, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения. Албания и Хърватия бяха приети през 2009 г., а на 29 март 2017-а Сенатът на САЩ одобри приемането на Черна гора, която е 29-ят член на организацията, официално приета в Алианса на 5 юни 2017 година.

Други страни, изявили желание да станат членки на НАТО, са Македония, Босна и Херцеговина и Грузия.

Съюзът играе ключова роля за консолидиране и запазване на настъпилите досега положителни промени и за посрещане на бъдещите предизвикателства към сигурността: политика на потисничество, междуетнически конфликти, икономическа нищета, разпадане на политическия ред и разпространение на оръжията за масово унищожаване.

Основна задача на НАТО, несвързана с Вашингтонския договор, е предотвратяването на кризи и урегулиране на конфликти, в това число и посредством военни операции.

Освен за възпиране и отблъскване на агресия НАТО прибягва до употреба на сила и при други заплахи за сигурността, свързани с локална или регионална нестабилност, терористични актове, прекъсване на доставките на ресурси, враждебни информационни операции, саботаж и кибератаки.