И след Освобождението, и след демократичните промени Левски ни вдъхновява и става все по-жив и актуален вече повече от век и половина. 

Левски е единственият национален герой, който не е бил оспорван и никога отричан. Това е неговата универсалност - защото намери място за всички в своето сърце: „В нашата България не ще бъде така, както е сега в Турско. В нея всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони...и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е...“

Той е и молитвеник, и войн, и обединител - в него е всичко най-добро и съвършено, с което националният дух ни е дарил.

Идеите му за свобода надрастват границите на България и стават наднационални, защото той каза, че след като освободи Отечеството си, ще отиде да помага на други народи да се освободят. 

Само той в световната история получава прозвището Апостол - ето колко точно е характеризирал душевноста му народът. Левски сваля дрехата на дякона, но не за да я хвърли, а да я остави и се обрече на друг, безграничен храм – на свободата. Вътре в себе си той остава свещенослужител и заедно с поборниците си се кълне пред библията и меча.

Това дава основание на богослова Ваклуш Толев да го нарече Икона на свободата и включи в поредицата от 13-те безсмъртни българи. Но икона, която не може да бъде вписана само в един храм. Левски е не може да бъде обявен за светец и изографисан само в една църква, дори това да е православната, където той служи и пее своето „Достойно есть“. Защото той е и за православния, и за католика и за всички други, за които той се бори и остави свойте кости, макар и да не знаем гроба му.