Както и да се развият събитията през 2024 г. обаче, можем да разчитаме на подкрепата на европейските институции, ако следваме неотклонно цивилизационния си избор

Илиана Славова

Годината, която изпратихме, макар и плахо, внесе доза оптимизъм в изтерзаното от кризи българско общество. При това позитивните оценки за страната са двойно повече от тези за света, което се случва за първи път през последните 25 години според данни на „Алфа рисърч“.     
В политически план най-после се появи шанс за излизане от управленския колапс, последвал протестите от 2020 г.  
Кои са събитията и битките, белязали политическия живот?    

Парламентарният вот

Избирателите за пореден път отказаха да овластят една политическа сила. Отредиха първото място на ГЕРБ с 26.49% , с малка преднина пред ПП-ДБ, които събраха 24.56% от гласовете.  
Предпочитаната от руската посланичка партия „Възраждане“ постигна най-високия си резултат – 14.16%, и за първи път стана трета политическа сила.  Би било логично това да отрезви любителите на изборни експерименти, довели страната до пет парламентарни вота за по-малко от три години. ДПС спечели 13.75%, БСП – 8.93%,  ИТН този път успя да прескочи изборния праг с 4.11%. 
Освен предупредителния сигнал с възхода на „Възраждане“, партиите получиха (отново!) две ключови послания: налице е евроатлантическо мнозинство, достатъчно широко, за да се приемат промени в Конституцията; избирателите не дават мандат за „изчегъртване“. 

Сформирането на кабинета „Денков-Габриел"

Най-трудно сформираното правителство след възстановяването на демокрацията у нас. 
Изборните резултати не оставиха на първите две политически сили друг шанс освен да започнат (най-после) да разговарят – на фона на нарастващата несигурност в света заради войната в Украйна, влошения образ на България вследствие на политиката на Румен Радев и (не на последно място) ерозията на политическата система, която въоръжаваше с аргументи радетелите за президентска република. Отказът на „Продължаваме промяната“ да приеме тази реалност заплашваше да хвърли страната в ново еднолично управление на Радев, компрометиране на демократичните механизми и риск в обществото да се породи желание за „силна ръка“. Номинирането на Мария Габриел за премиер от страна на ГЕРБ беше очевиден опит да се надскочат вътрешните противоречия чрез фигура с европейски авторитет. И явно тази стъпка е била съгласувана с партньори от ЕС, ако се съди по бързината, с която Габриел беше освободена от поста ѝ на еврокомисар. Когато се разбра, че и това не е достатъчно лекарство срещу политическия инат, ГЕРБ се отказаха от своя мандат и предоставиха на ПП възможността да състави правителство. Избирателите на ГЕРБ трудно приеха този жест, но към момента това беше единствената възможност да се защити държавността. 
Бяха нужни два месеца, за да се сформира кабинетът „Денков-Габриел" и – да, с екзотична ротационна формула, но без реална алтернатива при създадените обстоятелства. Каквито и резерви да има към това правителство, то сложи край на властовия произвол на Радев и нормализира отношенията със съюзниците и партньорите ни, отвори възможности България да осъществи стратегическите си цели. 
Трябва да се отбележи, че патосът на разговорите за „президентска република“ рязко секна,  след като редовното правителство стана факт.                 

Конституционното мнозинство и промените в Конституцията 

Като аритметичен сбор мнозинството, способно да взема евроатлантически решения и да приеме конституционни промени беше налице във всеки от последните три парламента, беше въпрос на политическа воля то да заработи. Пред това имаше две пречки – заканата за „изчегъртване“ на ГЕРБ, която доведе ПП във властта, и остро негативното отношение към ДПС. ПП и ДБ трябваше да направят крачка назад от партийните си лозунги или да оставят държавата да катастрофира. Конституционните промени се оказаха достатъчно висок залог, за да обосноват пред избирателите си формирането на мнозинство с ГЕРБ-СДС и ДПС.            
Темата за Конституцията предполага отделен разговор, а и процедурите не приключват с изтичането на 2023 г. 
Със сигурност обаче може да се посочи най-позитивното от конституционните промени – това, че НС няма да се разпуска докато не бъде избран нов парламент и ще продължи да работи при назначаване на служебно правителство.  
Най-рисковата промяна е възможността хора с двойно гражданство да бъдат депутати и министри. Тя с основание предизвика оживени дискусии за допустимостта на „двойна лоялност“ при политиците – възможността да служат и на друга държава, и друга конституция.  Разделянето на ВСС на две колегии, при което в Прокурорския съвет от общо 10 членове шестима ще са политическа квота, избирана от НС, също породи основателни възражения. 
За съжаление при работата по промените не бяха чути гласовете на авторитетни конституционалисти, които отправиха предупреждения за произтичащите рискове.           

Помощта за Украйна

Решението за предоставяне на помощ на Украйна беше взето от предходния парламент през есента на миналата година, но беше практически обезсилено от президента Радев и служебното му правителство. 
В началото на тази година стана ясно, че заводът на „Терем“ в Костенец възобновява производството на 122-милиметрови артилерийски снаряди след 35-годишно прекъсване и че продукцията е предназначена за Украйна. И макар че става дума за продажба на боеприпаси, а не за безвъзмездна помощ, правителството на Гълъб Донев толкова се стараеше да не разсърди проруските среди, че на българските медии не беше съобщено нищо по темата и новината достигна до българското общество чрез в. „Ню Йорк таймс“. 
Ситуацията се промени значително със сформирането на кабинета „Денков-Габриел“ и поемането на военното министерство от Тодор Тагарев.   
В края на септември НС гласува предоставянето на ракети за зенитни системи С-300 на украинската армия при агресивен отпор от страна на „Възраждане“ и БСП. Към тяхната позиция срещу изпращането на такава помощ се присъедини и ИТН.
Месец по-късно парламентът гласува да дарим на Украйна 100 бронетранспортьора с отпаднала необходимост от складовете на МВР. И макар че това с нищо не ощетява армията ни,  БСП и „Възраждане“ отново се противопоставиха яростно на решението, а Радев наложи вето. След шумни скандали в парламента и дори опити за физически сблъсъци, провокирани от „Възраждане“, на 8 декември ветото все пак беше отхвърлено.  Вътрешните обструкции обаче забавиха изпращането на помощта. Първоначално се очакваше тя да бъде предоставена през септември.     

Местният вот и легитимирането на ДС във властта

Местните избори се очакваха с повишен интерес доколкото можеха да пренаредят политическия пъзел и да променят съотношението на силите, което от своя страна да се отрази при ротацията на кабинета с оглед на промени в състава на правителството.  
До пренареждане обаче не се стигна.  Въпреки че ГЕРБ загуби някои свои позиции, включително  в София и Варна, остана най-силно представената партия в местната власт. ПП и ДБ от своя страна се представиха под очакванията си, но спечелиха битката в София и във Варна.     
Изборната кампания в столицата де факто започна през юни с официалното номиниране на Васил Терзиев за кметския пост от коалицията ПП-ДБ-СС. Тръгна с почти мистичното очакване, че победа в София ще предопредели бъдеща доминация в национален мащаб. През 1990-те години наистина се оформи тенденция вотът в столицата да очертава посоката на политическите процеси, но София отдавна не е същата и е доста несигурен лакмус в това отношение. 

Като цяло кампанията на Терзиев тръгна с прекомерна амбиция  – за абсолютно мнозинство в СОС – и погрешна прогноза за хода на изборната битка. Щабът му разчиташе на балотаж срещу кандидата на ГЕРБ и подкрепа от БСП, което по естествен път да проправи пътя към коалиция с червената партия в СОС. Силното представяне на Ваня Григорова обаче не само провали предварителните сметки, но и можеше да постави Терзиев в ролята на губещ, ако не беше подкрепен от избиратели на „Синя София“ и ГЕРБ. Не на последно място от ПП-ДБ подцениха възмущението на избирателите си от факта, че номинираха представител на влиятелен ДС-клан, с което легитимираха властовите претенции на бившия репресивен апарат и поругаха основополагаща кауза на общността, която претендират да представляват. Каквото и да направи Терзиев оттук нататък, лансирането на кандидат, възползвал се от закрилата на бившата ДС, чрез гласовете на нейните жертви ще остане в историята като пример за политически цинизъм.  В бъдеще всеки глас за историческа справедливост, идващ от традиционното дясно, ще бъде обезсилван от избирането на Терзиев.     

   Два месеца след вота победилата коалиция така и не успява да излезе от коловоза но погрешните си разчети, което доведе до блокаж в управлението на София. Нароченият за председател на СОС Борис Бонев продължава да повтаря заклинанието „никога с ГЕРБ“ и да саботира намирането на изход от кризата. Кандидатурата на Грети Стефанова за председател на столичната управа можеше да бъде одобрена, ако бяха проведени предварителни разговори за нея, но вместо това беше хвърлена с императивен тон от самия Бонев на принципа „не ме искате за шеф, но и друг няма да може да излъчите“. 
Зад всичко това се  прокрадна информацията, че ПП-ДБ-СС са договорили коалиция с БСП и единствено демонтирането на МОЧА е провалило сделката. Не е чудно, ДС-генезисът е универсално лепило за всякакви кремълоугодни конструкции, но не и ако са засегнати интересите на самия Кремъл. Остава отворен въпросът дали разглобяването на монумента случайно съвпадна по време с тези събития или е тактически ход.  

Демонтирането на Мемориала на окупаторската червена армия

След 30-годишна битка за премахване на монумента, символизиращ съветската окупация, най-после се стигна до действия. Областната управа тръгна страхливо – с аргумента, че по фигурите има големи пукнатини, поради което са опасни за преминаващите хора. И с идеята за „реставрация“, а не за демонтаж. Така вратата остава открехната и при промяна на обстоятелствата не е съвсем изключено мракобесният символ да бъде върнат в центъра на София. 
А можеше областната администрация да вземе „назаем“ аргумента на скулптура Любомир Далчев – един от ваятелите на монумента – че „никой народ няма да позволи и да приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители“. По думите на неговия син, МОЧА не е свързан с борците против фашизма, нито с Втората световна война – той е построен като пропаганден инструмент, обслужващ намеренията за превръщането на България в 16-а съветска република. Дори идейните проекти и скиците на скулптурните композиции са изготвяни в Москва.
За подобна битка обаче е нужна доста смелост. Към Вяра Тодева вече бяха отправени заплахи и се наложи да ѝ бъде назначена охрана.  
Проблем представлява и съдебното решение (по иск на „Възраждане“) за спиране на демонтажа на МОЧА. То е обосновано с непълнота в документите и не дава окончателен отговор за законосъобразността на демонтажа. В този смисъл битката тепърва предстои, но остава въпросът защо преди да се предприемат действия въпросът не е изчистен юридически, при това беше ясно, че прокситата на Кремъл ще направят всичко възможно, за да осуетят преместването на монумента. 
С оглед на станалото еуфорията от демонтажа на МОЧА е разбираема, но преждевременна. Оптимистичният вариант е София най-после да бъде освободена от този символ на мракобесието и да последват демонтажи на подобни монументи в други градове. Но има и песимистичен: процесът може да зацикли и еуфорията да премине в агония - въпрос на управленска воля е това да бъде предотвратено.            

Отнетите привилегии на „Лукойл“

През август държавата предприе действия по заличаване на "Лукойл Нефтохим България" като оператор на пристанище "Росенец" и вписване на негово място на държавното предприятие "Пристанищна инфраструктура". Мярката далеч не е само икономическа. Възможността руската компания да управлява обект, разположен на морската на граница, е въпрос, засягащ пряко националната ни сигурност, затова беше наложително българската държава да си върне контрола върху пристанището.       
Междувременно друга важна привилегия на „Лукойл“ – дерогацията върху вноса на руски петрол – доведе до колизия в управлението. Поначало удължаването ѝ с година на фона на милиардните печалби от бургаската рафинерия, захранващи военния потенциал на Русия за агресията ѝ срещу Украйна, породи недоумение. След това отпорът на „Продължаваме промяната“ срещу нееднократните предложения на ГЕРБ за нейното прекратяване събуди подозрения за договорка между ПП и управата на руската компания. Думите на Делян Добрев, че Николай Денков е изразил намерение да подаде оставка при отмяна на дерогацията, не бяха потвърдени, но и не бяха опровергани от премиера. 
В крайна сметка се стигна до компромис –  от 1 януари да бъдат спрени квотите за износ на продукти от руски суров петрол, а от 1 март да спре и вносът на такъв петрол. 

Влизането в Шенген

Европейските институции многократно напомняха, че България и Румъния са изпълнили критериите са Шенген и призоваваха  да бъдем приети в зоната за свободно пътуване.   
„Не мога да повярвам, че сме тук през декември 2023 г., а все още продължаваме преговорите за присъединяването на българските и румънските граждани към Шенген”, каза наскоро председателката на Европейския парламент Роберта Мецола. 

Още с приемането ни в ЕС през 2007 правителството на Тройната коалиция се надяваше на скорошно приемане в Шенген – тогавашният вътрешен министър Румен Петков обяви 2009 г. за реалистичен срок. При последвалите три правителства на ГЕРБ темата не слизаше от дневния ред. През 2018 г. премиерът Борисов загуби търпение и заяви на конференция в Брюксел, че „не е справедливо да си измислят мотиви, за да не бъде България приета в Шенген“. Политическата нестабилност  и поредицата от служебни управления на Радев през 2021-2023 г. дадоха още едно основание на противниците на членството ни в свободната зона да втвърдят позицията си.  
Само преди четири месеца „Политико“ прогнозира, че Нидерландия няма да свали ветото си през тази година. През октомври  премиерът Марк Рюте констатира, че българското правителство работи много усърдно и намекна, че все пак страната му може да промени позицията си, ако през декември ЕК даде положителна оценка за готовността на България. Броени дни преди Коледа служебният кабинет на Нидерландия вдигна ветото. 
Австрийските власти обаче не се вписаха в коледния дух. На 27 декември в румънския „Адевърул“ изтече информация, че Австрия е склонна България и Румъния да бъдат приети в Шенген по въздух и вода – последва ледена реакция от Виена в духа, че преговорите продължават и всичко казано е преждевременно.  В крайна сметка в предпоследния ден на годината Австрия потвърди споразумението с България и Румъния за влизането на двете страни в Шенген с въздушните и морските им граници. Очаква се това да стане през март 2024 г.

Реакциите са нееднозначни – от усещане за пробив до опасения, че решението на Австрия може да се окаже утешителна награда, след която да последва блокиране на присъединяването ни към Шенген със сухопътните граници. Други гласове предупреждават, че следващото австрийско правителство може да е още по-резервирано от сегашното и ако пропуснем момента, положението може да се влоши. Още повече, че за португалското и за унгарското председателство на ЕС темата Шенген няма да е приоритет. Същевременно не се оправдаха опасенията за допълнителни ангажименти по отношение на приемането на бежанци. 
При всички случаи обаче  това е още една стъпка към пълната ни интеграция в европейските структури и лоша новина за режима в Кремъл, лелеещ връщането на България в руската орбита.

От своя страна Европейската комисия приветства постигането на единодушие в Европейския съвет за приемането ни по въздух и море, а председателката ѝ Урсула фон дер Лайен заяви, че това е исторически момент, повод за голяма гордост за румънските и българските граждани. 
Както и да се развият събитията обаче, можем да разчитаме на  подкрепата на европейските институции, ако следваме неотклонно цивилизационния си избор.