80 години от терористичното убийство на генерал Христо Луков

Даниела Горчева

На 13 февруари преди 80 години един баща е убит пред очите на дъщеря си от двойка въоръжени терористи. Убийците успяват да избягат. Това убийство на един български офицер, бивш военен министър потриса не само цяла тогавашна София, но и цяла България.

Ето думите на Никола Мушанов, написани в дневника му, думите на един безспорен демократ, който в българския парламент винаги отстоява демократичната правова държава:
"Луков бе честен човек, въпреки всички клюки по негов адрес. Като влизах в къщата му, обзе ме едно тежко чувство! Български генерал, български политик! Една къщурка на един етаж, с три стаички, скромна мебелировка. В чужбина един работник живее в по-добра обстановка... 
Но човекът, който я обитаваше, бе голям. А у нас за нещастие имат право на живот, които са малки, нищожни, лакоми за живот в разкошни жилища и са надути величия. Бедна България, не са ли свършили нещастниците, не са ли достатъчни опасностите, когато идват отвън, та и ние сами трябва да си ги причиняваме!"

Генерал Христо Луков е доблестен български офицер, сражавал се бойните полета на Първата световна война, намразил войната, но разбрал, че

мирът не се защитава с голи ръце

Ето защо като военен министър Луков извършва запомняща се реформа в българската войска. Поел поста министър на войната (1935-1938) в един критичен момент, когато в Европа се усеща заплахата от бъдеща война, а България е военно безпомощна поради абсурдните военни клаузи на Ньойския договор и армията й е сведена буквално до рехава охрана на границите й, ген. Луков започва мащабна реформа. Целта е да се укрепи отбраната на България при евентуално въоръжено нахлуване от страна на нейните съседи, доказали че нямат скрупули относно морала и международното право. 

Българската армия е модернизирана в учудващо кратки срокове. Подготовката й, демонстрирана на военните маневри край Попово през есента на 1937 с участието на 35 хиляди войници и офицери, предизвиква възхищение у поканените на парада дипломатически представители на Великите сили и Балканите.

На тези учения, известни като Царски маневри, присъстват Цар Борис III като държавен глава и главнокомандващ, всички бивши министри и стари генерали, както и военните аташета на 14 страни, сред които Германия, САЩ, СССР, Франция, Югославия, Гърция, Турция...
Резултатите от така нар. Големи царски маневри повдигат духа на българската войска и на българския народ и по този повод Стефан Попов пише в своите "Безсъници":
"Ген. Луков бе до думите на неговите противници звенарите не само блестящ артилерист, но и човек , който знае точно какво иска и какво трябва да направи от армията. Луков доказа тази преценка с маневрите при Шабаница, които напомниха на българския народ забравени добродетели. Даже интелектуалци като Сирак Скитник бяха изпаднали отново в „боен делирииум“ и с дни наред след привършване на маневрите, не искаха да свалят наново надянатата униформа, която им придаваше с години забравен ранг."

Друга безспорна заслуга на ген. Луков е, че той

слага край на политиканстването в армията,

станала заложник на амбициите на превратаджиите от Военния съюз и от кръга „Звено“. Нека да напомним, че на 19 май 1934 година те извършват държавен преврат като свалят демократичното правителство на Никола Мушанов, отменят Търновската конституция, разпускат Народното събрание, забраняват политическите партии и организации и конфискуват имуществото им. 

Режимът на превратаджиите има типична тоталитарна насоченост – изпълнителната власт ще се осъществява посредством декрети на правителството със законова сила.

Както пише българският историк Боби Бобев: 

„В новата политическа история на България се създава прецедент. Никога до този момент партийният живот в България не е бивал забранен. Княз Александър I елиминира конституцията и парламента за известно време, но не посяга на съществуващите партии; управленията на Стефан Стамболов и Александър Стамболийски потискат политическите си противници, но не ги забраняват; при своя личен режим цар Фердинанд владее основните постове на властта, но не винаги се налага над партийните лидери и организациите им. 
С наредба- закон от 13 юни 1934 г. правителството на Кимон Георгиев прави и тази крачка. Всъщност примери в тази насока съществуват — корпоративното устройство в  Италия, „фюрерството“ в Германия, диктатурата на пролетариата в Съветския съюз.“

Да напомним, че същите тези хора (Кимон Георгиев, Дамян Велчев и пр.) неслучайно осъществиха и държавния преврат в условията на съветска окупация на 9 септември 1944 г., с който се сложи начало на тоталитаризма в България. 

Ето защо на 3 март 1936 г. военният министър, генерал Христо Луков, свиква началниците на всички гарнизони и прочита две свои заповеди. С първата се разпуска Военният съюз, а с втората се забранява на офицерския състав да се занимава с политическа дейност от всякакъв характер. Два месеца по-късно започва да действа съответен закон. 
Казано на тогавашен език военният министър генерал Луков „връща войската в казармите“ и забранява не само на българските офицери, на военните, но и на всички ученици във Военната гимназия да членуват, в каквито и да било организации, включително в легионерската. Идеята е, че войската е призвана да служи не на нечии партийни интереси, а на националните интереси и не трябва да е политизирана. 

Това е точно обратното на тоталитарната държава, където армията се контролира от политически комисари. Както е известно, и Сталин, и Хитлер подчиняват армията на своята партия. 
Така че е повече от очевидно е, че генерал Луков не споделя тоталитарни идеи.

Ето истината за генерал Луков, за да няма шанс клеветата на убийците

и папагалското повтаряне на лъжи от хора, които не си задават елементарни въпроси  и не са научени да разсъждават логично.

 1. Генерал Луков никога, по никакъв начин не е одобрявал идеологията на тоталитарна Германия. Няма нито едно негово изказване в този дух. Напротив!
 Има публикувани приживе негови речи, в които той съвсем недвусмислено се обявява срещу политическото насилие - патент и на комунисти, и на национал-социалисти, и на фашисти.
Ето думите му, казани пред българската патриотична младеж малко преди да го убият:

"С борба и със сила ще градим държавата си, но не с насилие!
Ние няма да повторим печалния опит на бивша Югославия. Като не можа да опре изграждането на своята скърпена империя върху плещите на едно здраво национално съзнание, Югославия възприе насилието, разврата и денационализацията, като единствени средства за притъпяване на националните различия и копнежи на народите, които я населяваха в името на една нескопосана идея за създаване чрез насилие на унитарна държава с унитарен народ.
 И СЕ ПРОВАЛИ.
…
Една държава могъща, силна с правото и с морала и един народ с борчески дух и със стремеж да твори история, ето новият идеал, за който всеки българин трябва да бъде готов да се жертвува. Аз твърдо вярвам, че така и ще бъде !"

 Както е известно и комунистите, и фашистите, и национал-социалистите приемаха и практикуваха политическо насилие. Ген. Луков напротив - отрича насилието, презира насилието и казва, че с насилието си към останалите народи и етнически групи Югославия се е провалила. Днес сме свидетели, че точно това насилие доведе Югославия до гражданска война и разпад.

2. Генерал Луков е този военен министър, който деполитизира българската армия, реформира я и я модернизира. Това е тъкмо обратното на армиите в тоталитарните държави.

3. Една от най-наглите лъжи е, че генерал Луков бил „чудовищен антисемит".

Напротив, точно обратното е. Генерал Луков изпитва симпатия и приятелство към евреите.

В запазеното и съхранявано в Националната библиотека „Кирил и Методий“ тефтерче на генерал Луков, където той си е отбелязвал личните празници на свои приятели, за да не пропусне да ги поздрави, има имена на евреи. Например, виждаме името на професор Йосиф Фаденхехт (евреин), с когото са близки приятели.
Как този безспорен факт (вижте снимката) би могъл да се отнесе към един „чудовищен антисемит“? Очевидно няма как.

А ето какво пише в спомените си за него и полковник Андрей Андреев, който го е познавал отблизо, били са баджанаци (женени за две сестри):
„Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани… Той беше успял да отклони тази отвратителна дейност (да се правят погроми срещу евреите), като им беше казал ( на легионерите), че това е работа на правителството, което се е нагърбило с една не само непопулярна, но и отречена от народа задача – да се гонят евреите." 
(Вж Андреев, Андрей Иванов. Моят живот и моята съдба, София, 2009, стр.175)

Забележка: спомените на полковник Андрей Андреев са писани тайно през 50-те години, когато комунистическият блок под егидата на Москва ненавиждаше Израел и когато все още няма никакви обвинения към Луков в антисемитизъм, а само в антикомунизъм, което по онова време беше огромното „престъпление“. Спомените на полк. Андреев са крити през целия комунистически режим и накрая – като синовен дълг, са разчетени от ръкописа и публикувани през 2009 г.

4. Лъжата, че генерал Луков бил „прогермански“ настроен и симпатизирал на тоталитарна Германия. Вече доказахме, че българският офицер Луков няма симпатии към тоталитарни практики, че не оправдава, а се противопоставя на политическото насилие.
Нека да напомним и че като офицер от Първата световна война и като всички български офицери. Луков помни и носи горчилката от предателството на Германия в края на войната, както и арогантните изказвания на нейни висши офицери. Така че и Луков, и другите български офицери не са никакви германофили, а са единствено и само български родолюбци.

Но нека да видим дали има нещо вярно в „германофилството“ на Луков

В Националната библиотека Кирил и Методий“ в София се пазят писмата на генерал Луков (по това време министър на войната) до дъщеря му Пенка Лукова, ученичка в Американския колеж в София. 
В София по това време има престижно немско училище. 
Интересно защо „германофилът“ Луков не изпраща в Немското училище единственото си обично дете - и то по времето, когато Германия е на върха на славата си, а го изпраща в Американския колеж?
 Понеже е германофил???

Генерал Луков не е криел презрението си към германския пълномощен министър Адолф Бекерле, когото е наричал „Шмекерле“ (измамник) и го е смятал за силно ограничен човек. Това е цитат от същата книга на полковник Андреев, издадена посмъртно от сина му през 2009 и ето какво пише на стр. 178, където говори за интригите срещу Луков:

„Царските съветници … го чернят пред обществото, пред войсковите командири и сред политическите среди, че бил в услуга на немците. Това се разпространява тогава, когато Луков наричаше немския пълномощен министър Бекерле „Шмекерле“. Той смяташе, че това е немски полицай с много ограничени способности.“

Полк. Андреев разказва още как Луков е предотвратил опита на германците да сложат ръка на акционерно дружество Петрол, където той е влязъл на мястото на проф. Фаденхехт (най-вероятно и помолен от него – б.м.):

„Един характерен случай, който най-красноречиво говори как Луков е гледал на немците, е опитът на последните да заграбят „Петрол“. Това значеше нашето стопанство да бъде ограбено с милиони и милиони левове. Немците щяха да имат монопол над петролните продукти у нас и щяха да определят каквито си искат цени. При него идват немци и му казват, че вярват, че той няма да има нищо против, ако дружество „Петрол“ стане немско дружество, и затова дошли да чуят неговото съгласие. Той им отговорил: „Аз съм само председател на управителния съвет. По този въпрос идете и говорете с директора на дружеството г-н Бижев“. Веднага след това той взел телефона и съобщил на директора на дружеството за разговора и му наредил да им откаже, като им отговори, че това е работа на правителството.
След това Луков разговарял с министър-председателя Богдан Филов, с военния министър генерал Теодоси Даскалов и с министъра на търговията Никола Захариев, като ги предупредил за опасността, която застрашава страната с понемчването на това дружество.
Филов и Даскалов погледнали на този въпрос почти безразлично, но Захариев приел присърце тази работа. Той се вслушал в съветите на Луков да се направи дружеството държавно, преди немците да посегнат на него, за да им се пресече пътя. Луков дал формулите за това – да се изработи един законопроект от 4-5 члена и немците да бъдат поставени пред свършен факт. Зная само, че това попречи на дружество „Петрол“ да стане немско предприятие.“ (Вж стр. 173-174 от цитираната книга)

Как този факт се връзва с клеветническото обвинение, че Луков обслужвал германците? 
Очевидно няма как.

5. Лъжа номер 5: генерал Луков бил за участие на българската армия на страната на Германия във Втората световна война
Тази лъжа е особено нагла, защото за професионален офицер като генерал Луков още в края на 1941 и началото на 1942 г. вече е било пределно ясно, че поражението на Германия е неизбежно.
Генерал Луков никога не е искал участие на България в нападателни бойни действия по време на ВСВ, напротив, бил е категорично против тях. Ето и доказателствата.

а/ Тези лъжи ген. Луков опровергава още приживе в речта си на 8 декември 1942 г. и тези две негови речи са публикувани още тогава в отделна брошура
Ето какво казва ген. Луков:
„Друго едно, което по своето коварство няма равно на себе си, е обвинението, че легионерите и, по-точно, генерал Луков, дали обещание на нашите съюзници и настоявали да се изпратят 10 дивизии на Източния фронт в Съветска Русия. Разпространението на това обвинение има най-съвършена организация. Като по даден сигнал, то достигна за по-малко от две седмици и до най-затънтените селища в пределите на обединеното ни Царство.
Използвайки още веднъж случая да защитя нашата чест, заявявам:
„Никой никога, нито аз, нито кой да е легионер не е преговарял, с когото и да било и не е правил никакви обещания. За Българските национални легиони само отговорното българско правителство може да води преговори с чужбина и с нашите съюзници и само то може да поема ангажименти и да прави обещания. Този, който зад гърба на българското правителство води преговори с чужденци или прави обещания, той е за Българските национални легиони най-долен предател. Българската войска ще бъде употребена тогава, когато българското правителство реши и там, гдето българското командване определи.“

б/ В Държавния архив откриваме още едно БЕЗСПОРНО доказателство, че ген. Луков е бил категорично ПРОТИВ каквото и да било участие на България във войната на страната на Германия (и изобщо, на която и да било страна освен, разбира се, отбранителна в случай, че България е нападната) .
През 1943 г. е арестуван, разследван и разпитван от следствието и съда Коста Списаревски, чичо на Димитър Списаревски.
Коста Списаревски е изправен пред съда за това, че е издавал нелегален пропаганден антигермански Политически бюлетин (издал е общо 10 броя за периода 1942-1943 г.).
В своя нелегален Политически бюлетин Коста Списаревски критикува остро Богдан Филов и българското правителство за прогерманската му политика и особено остро Германия и самия Хитлер.
В показанията, които Списаревски дава пред следствието и съда има важна информация за ген. Луков. Питат го защо твърди в своя Политически бюлетин, че България не е готова за война. Ето какво казва Коста Списаревски:
„В брой 5 се говори, че България не е готова за война… Пет-шест месеца преди убийството на ген. Луков, той в кантората на фабриканта Русчев и др. каза, че : „Най-напред ние не разполагаме с храни, липсват ни и пари, ако започнем войната нужни са ни 40 000 000 лева дневно…“
„В друг брой писах, че аз вярвам в здравия разум на Н.В. Царя, че той няма да вкара България във война. Да поддържам тази мисъл съм имал за кредо думите казани пред мен от моя роднина , покойния ген. Христо Луков…“.
***
Очевидно е, че с безспорния си авторитет, със своя патриотизъм, със своята решителност, воля и неподкупност, генерал Луков става трън в очите на Сталин по същия начин, по който са трън в очите му полските патриоти. 

Точно затова и нарежда извършването на масовото убийство на пленените полски офицери в Катин край Смоленск, в Осташков (Калининска област) и в Старобелск (край Харков). 

От един документ на НКВД от декември 1939 година става ясно, че съветските власти смятат полските запасни офицери, които в цивилния си живот са учители, лекари, инженери, юристи и т.н., не за военнопленници, а за… „контрареволюционери“. Преведено от тоталитарно-пропаганден на човешки език това означава хора, които биха се противопоставили на съветската окупация и на тоталитарната държава на Сталин. 

Защото Сталин е наясно, че плановете му за завладяване на Европа и в частност на България може да бъдат препънати от родолюбиви, авторитетни и смели офицери като генерал Луков.

Че убийството на генерал Луков е по заповед на Москва няма съмнение. 

На 2 януари 1943 г. по съветската радиостанция „Христо Ботев“ Вълко Червенков клейми ген. Христо Луков и ген. Никола Жеков, обвинявайки ги абсурдно, че уж били подготвяли присъединяване на България към Германия, подобно на австрийския аншлус. (Кога ли тоталитарните пропагандисти са се срамували да лъжат безочливо и нелогично, та и сега. За тях всички средства са позволени, стига да водят до аншлуса на България към СССР).
Всъщност, опасенията на Сталин са, че когато СССР обяви война на България с цел окупацията й и присъединяването й към съветската империя на злото, хора като ген. Луков ще мобилизират българската армия и българския народ за въоръжен отпор.
Което, впрочем, е съобщено даже и в следобедната военновременна пропагандна емисия на ББС от 16 февруари 1943, цитирам:  
"От снощния коментар на радио Донау за убийството на Луков ние задържахме следните знаменателни слова: "Русия никога не би прибягнала към такова престъпление, ако да нямаше изгледи да нахлуе в Европа. По този начин тя предварително премахва всички, които биха могли да попречат при изпълнението на пъклените й замисли, веднъж станала господар на България." 
"С други думи -  коментират от Лондон, - Германия е стигнала дотам, щото допуска руско нахлуване в Европа ...". 
Но само три години по-късно, на  5 март 1946 г. в прочутата си фултънска реч не друг, а самият Чърчил ще признае:
"От Шчечин на Балтика, до Триест на Адриатика през целия континент е спусната Желязна завеса. Зад нея са всички столици на старите държави от Централна и Източна Европа - Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София, всички тези знаменити градове са в това, което трябва да нарека съветска сфера, и всички те в различна степен са обекти не само на съветско влияние, но и на нарастващ контрол от страна на Москва... Там комунистическите партии получиха сила, значително превъзхождаща реалната им численост, и се стремят да постигнат във всичко тоталитарен контрол."
 А че Съветският съюз се кани да обяви война на България личи още от показанията на Никола Вапцаров, който признава, че са го вербували в случай на война на България със СССР (и това по време, когато България въпреки натиска от Берлин отказва да скъса дипломатическите си отношения с Москва, камо ли да обявява война на Съветския съюз). 

Така че е пределно ясно, че и Вапцаров, и другарите му в случай на обявена от страна на СССР война на България, се канят да воюват на страната на съветския завоевател срещу своето Отечество. И точно това обяснява изпращането на въоръжени терористи с парашути и подводници в страна, с която СССР е в мирни дипломатически отношения, както и участието на Антон Югов, Цола Драгойчева, Никола Вапцаров и други в посрещането и укриването на тези терористични групи, чиито задачи са да вдигат влакове във въздуха, да подготвят въоръжени отряди, действащи в тила на българската армия в случай на война със СССР. 

Ето защо още през 1942 добре платени „идеалисти“ като Вапцаров посрещат и укриват в платени от съветското посолство мебелирани квартири терористи от Съветския съюз (подводничари и парашутисти), получават и разпределят големи суми пари, пренасят, укриват и съхраняват оръжие, вкл. бомби и взривове.

Затова Москва дава своята заповед на комунистически терористи в България - слепи оръдия на волята на Сталин, обучени да убиват без съд и присъда, да тероризират невинни хора и "да чукат гадове" по израза на самата Виолета Якова. 
Решението е предадено от секретаря на окръжния комитет на БКП в София Методи Шаторов на ръководителя на терористичните бойни групи в града Славчо Бочев (наречен Радомирски), който възлага убийството на ген. Луков на Иван Буруджиев и Виолета Якова.
В спомените си Радомирски пише, че в деня на атентата Буруджиев е казал следните думи на Виолета Якова: 
„Ако сега не го очистим, не мога повече да срещна другарите. Колко време вече се разтакава тая работа. Ако с пистолета не успеем, решил съм да заредя къщата му с взрив и да я вдигна цялата. Не мога повече.“
Коментар, струва ми се, не е нужен.
За наш позор и до днес в София има улица, носеща името на една терористка, извършвала поръчкови убийства. 
Другият убиец - Иван Буруджиев си живя живота до 83 годишна възраст, създаде семейство, роди му се дъщеря, радвал се е на внуци. 

А убитият от него генерал Луков не доживя да се порадва на внучката си. Защото бе

убит пред очите на единствената си дъщеря

И не само. Дъщеря му и внучката му са преследвани и тормозени в тоталитарна комунистическа България, а дори днес наследниците му са принудени да понасят мерзостта на клеветата.
Защото на комунистическите престъпници не им стигаше само да убиват по особено жесток начин жертвите си. Те трябваше да ги окалят и оклеветят, за да преследват близките им до девето коляно. 
За да бъдат оправдани убийците трябваше да бъдат оклеветени хилядите достойните българи, станали жертва на сталинския терор и да бъде възхвалявано злото, извършено срещу тях.
***
И сега, когато тоталитарна Русия води престъпна война срещу суверенна Украйна, отново виждаме колко са важни историческите уроци и колко е важно да бъдат разобличавани тоталитарните лъжи и да бъде осъждан държавният тероризъм.
Нека да не забравяме, че две тоталитарни държави  - СССР и Германският Райх, сключили помежду си тайно споразумение за подялба на Европа, подпалиха Втората световна война, когато през септември 1939 нападнаха от две страни суверенна Полша и си я поделиха. 
Нека да не забравяме, че тоталитаризмът, а не национализмът подпали тази война, довела Европа и човечеството до неописуеми страдания. 
Нека да не забравяме, че точно полският патриотизъм и полският национализъм окриляваха защитниците на Полша, които храбро се сражаваха срещу могъщите армии на двете тоталитарни държави, бранейки свободата и независимостта на своята страна. 
Точно същият героизъм наблюдаваме днес в Украйна, където национализмът и патриотизмът се оказаха спойката, обединила украинската нация в защита на свободата и независимостта на Украйна срещу нахлулата в Отечеството им чужда завоевателна армия.
Нека да припомним, че държавният руски тероризъм бе подновен в наши дни от президента Путин с поредица от терористични убийства и опити за убийства зад граница: като убийството на чеченския президент Яндарбиев в Катар, където руските агенти бяха заловени, а впоследствие посрещнати като герои в Москва; с опита за убийство чрез отравянето на украинския президент Виктор Юшченко; с убийството на Александър Литвиненко в Лондон; с отравянето на Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия в Лондон и на българския гражданин Емилиян Гебрев; със свалянето на пътническия самолет MH17 с 298 души на борда от руската ракетна установка Бук, пресякла нелегално границата на Украйна по заповед на Путин. 

Точно такова е и поръчковото убийство на генерал Луков, бивш министър на войната, офицер от Първата световна война.
 То е дело на комунистически терористи и е извършено по заповед на Сталин, който трябва да си разчисти почвата за съветската окупация на България. 
Тези терористични убийства - единични или масови, са винаги придружени от оклеветяване на жертвите и с лепенето на етикети "фашисти" „контрареволюционери" и т.н., за да се „оправдае“ престъплението.

Така доброто и злото си разменят местата, убиецът става герой, а жертвата – престъпник.