В България започва да се стеле мъглата на националната забрава

 Страхувам се, че Изкуствения интелект ще започне да пише книги по-добре от нас, бедните хора, опитващи се да бъдат автентични автори, казва пред Faktor.bg известният психиатър и мислител

В понеделник ще бъде премиерата на новата книга с размисли на д-р Любомир Канов „Късен следобед“. За нея поетът Борис Христов казва: „Отдалечен десетилетия по чужда воля от мястото на Болката Родина, Любомир Канов е задавал своите въпроси: за Вселената, за тайните на сътворението, и за чудото Човек - размислял е за неговото битие, и за причините да бъде днес това, което е.

И с опита на лекар, състрадавал безброй окаяни души, е писал, без да осъзнава, Книгата, чиято участ е - да бъде за читателя вода от извор за живот и кладенец на знание.

Интервю на Мая Георгиева

-Г-н Канов, 15 години изминаха след последната ви книга „Стрела от тръстика“ – какво се случи през това време, как се промени светът, за да стигнете до  „Късен следобед“?

- Светът се промени толкова драматично бързо, че дори не мога да си представя колко бързо ще се промени през следващите 15. Които, разбира се, е малко вероятно да проследя. Едно нещо ми хрумва и то е свързано със съдбата на писмената реч и Изкуствения интелект. Страхувам се, че той ще започне да пише книги по-добре от нас, бедните хора, опитващи се да бъдат автентични автори. Но, разбира се, не са само тези промени. Трансформацията е колосална във всички сфери на живота и технологията. Константна сякаш остава само човешката глупост, която смята да я кара по старому. Поради естествения календар на живота и аз достигнах до късния следобед, предшестващ вечерта и споделям премисленото и преживяното в тази книга.

- Представете „Късен следобед“ - какви мисли  за вселената и битието на  човека са събрани в нея?

- Не е хубаво една книга да бъде “представена”. Тя сама представя себе си и се налага да бъде прочетена. Тя не е подчинена на някакъв ред или предварителна замисъл, по-скоро е спонтанно споделяне на мислите и наблюденията на един човек, роден в първата половина на миналия век и носещ през годините всичките белези, патила и упования на един преживян живот. Или по-скоро една микроскопична част от тях. Помислете си: когато съм се родил, на Адолф Хитлер са оставали около 6 месеца живот, но аз не съм могъл да го зная, а може би той само го е подозирал. Когато бях призован да браня НРБ срещу враговете ни от НАТО, буквално в нощта, когато пътувах в новобранския си камион към поделението на 23 Х 1962 г, Джон Кенеди и Хрущов бяха пред прага на Трета световна война. Размина ни се, но не напълно. Сега сме пак там.

- В своите есета и размисли изследвате подмяната на ценностите, на смисъла на думите, но напоследък наблюдаваме и една друга уродливост - изхабяването на думи и ценности, което ги обезсмисля, как да опазим истинското им значение?

- Да запазим речта си, а чрез това мисленето, смисъла и душата си. Няма по-важно нещо от езика, който ни прави хора, а в случая с нашия роден език —българи. Корупцията на езика и словото е първата задача на всеки тоталитарен режим. Това е забелязано от Оруел, но не мисля, че е било достатъчно успешно от моя съвременник Хитлер за неговите 12 години на власт. Но комунистите успяха за техните 100 години да деформират и видоизменят езика на човека и да изобретят мъртвешкия “Новоезик” , с който и на Изток, и на Запад да завладеят мисълта на населението и да го сведат до най-ниското ниво на идеологизирано безмислие. Последната крепост, която ни остава е писането на роден, жив и смислен език.

- Не сте пропуснал и темата за комунизма и неслучилата се справедливост за жертвите, защо обществото става все по-безчувствено към  тази драма за поколения българи?

- Убитите не възкръсват никога, освен в паметта на онези, които ги помнят. Невинните жертви на комунизма остават в паметта на онези, които са все още живи и ги помнят, но след като те си отидат, в България започва да се стеле мъглата на националната забрава. Дали писменото слово ще запази паметта ни? Дали езикът ни изобщо ще оцелее? Длъжен съм към предците ни да пиша за онова, което все още помня. И за жертвите на онова, което така безжалостно покоси нашия не много силен народ, обезсилен от толкова много катастрофи и злощастия. Безчувствието и безпаметството са жалоните, които сочат към края ни. В детството ми, в библиотеката на баща ми, прочетох за едно холандско, нидерландско момче, което беше видяло, че дигата, която защитава земята им, извоювана от Северно море, Зюдерзее, е на път да бъде пробита от свирепия ураган и от нея тече първата струйка, след която цялата дига ще се срути и ще залее всичко. Момчето, видяло надигащата се беда, запушило с пръстче тази първа пробойна и цяла нощ, измръзнало до смърт държало океана на детския си пръст. Мисля, че сме длъжни да запушим пробойната в дигата, дори да сме станали вече старци. Може би с нашите перодръжки и стари мастилници?

- Има ли  спасение от смъртния захват, в който Русия повече от два века е  стиснала България?

- Аз мисля, че не само България, но и целия свят няма да може да си отдъхне, докато този неестествен тумор, наследник на геноцидната Монголска Орда, нарече Русия, че даже и “славянска” държава, не бъде раздробен на съставните си държави, с надежда, че ще се очовечат, когато влезнат в някакви човешки граници. Всъщност, аз не вярвам, че в България е възможна истинска демокрация, докато в нея вилнеят руски агентури и платени слуги на Путин. Казват, че Русия била близко до Бога, че е опора на Православието. Не приемам това и ми е трудно да мисля за цялата руска нация като уродливи и непоправими имперски крепостни идиоти. Няма как да е така. Но винаги зад малцината гениални и талантливи руснаци наднича монголоидният кагебист, който държи като заложник тях, а и целия свят. Знаенето само на руски език, макар и на ниско ниво, направи много хиляди не много добре образовани българи лесна плячка на путинската пропаганда. Но и западните неомарксистки, зелени и ЛГБТ безумия помогнаха много на тази пропаганда, която започна да изглежда едва ли не като нормалност. За съжаление…

- Какво следва след късния следобед на настоящето?

- В моят личен план, след следобеда, следва вечерта. И неизбежно, не след дълго и нощта. Моята книга съм посветил на сина си Алекс. И се надявам, че той и неговото поколение ще възвестяват утрото, след като нас ни няма вече.