Нацисткият и съветският режими от различни посоки са решавали общ проблем: установяването на тотален контрол над обществото в постимперска ситуация
Случващото се в Русия не е възраждане на някаква минала "имперскост", а процес на окончателна национализация на социалното, културното и политическото пространство, получено по наследство от СССР, казват авторите на двутомното издание "Новата имперска история на Северна Евразия" Иля Герасимов и Сергей Глебов
Интервю на Ярослав Шимов, Радио "Свобода"
– Неизбежна ли е политическата намеса в историята? Може ли да се изработи имунитет против такава намеса и да се разсъждава за историята по-независимо?
Иля Герасимов: Човечеството е обсебено от миналото. Историята силно влияе върху това, как възприемаме събитията от настоящето.
При това откровената лъжа за миналото или опитите да бъде "редактирано" миналото с "актуални политически цели" отдавна вече са инструменти на политическата борба.
Така, например, в края на 2019 и 2020 година между Русия и Полша се разгоря "битка за историята". Тя беше предизвикана от желанието на Владимир Путин да наложи на страната и на света своя собствена версия на Втората световна война и предшестващите я събития - версия, в която е лесно да се забележи "подмладената" съветска трактовка на миналото.
В Държавната дума приеха законопроект, който забранява "приравняването на действията на ръководството на СССР към действията на ръководството на Третия райх". След него, критиката на пакта "Молотов – Рибентроп" вече е подсъдна.
Ако в обществото е разпространен култа към единодушие и еднородност, никакви официални историци и никакви закони няма да попречат на съвременниците да се отнасят със съчувствие към Холокоста, арменския геноцид или към сталинските репресии като към "принудителни мерки за установяване на ред", заради "националното единство".
Но историческата наука не дава морални оценки, за нея е важно да възстанови историческия контекст и да обясни защо се е случило това, което се е случило.
Например, важно е да разбираме, че нацисткият и съветският режими от различни посоки са решавали общ проблем: установяването на тотален контрол над обществото в постимперска ситуация.
Защото историята е преди всичко разказ и обяснение. "Геноцид" и "славяни", "държава" и "монголи" – не са просто познати думи, помагащи по най-икономичен начин да разказваме за миналото, но в тях са "архивирани" готови обяснителни стратегии.
Новата история се създава чрез изработването на нов език за разказ на стари сюжети, а това означава и формулирането на нови въпроси, произлизащи от такава логика на повествованието.
Ролята на професионалната историческа наука, която поддържа процеса на систематично обсъждане на миналото, е много важна.
– Думата "имперски" и самото понятие "империя" са нееднозначни. Какво влага в тях Вашата концепция и защо използвате именно нея, макар че я интерпретирате доста нестандартно?
Сергей Глебов: В класическата политическа теория господства определението на империята като форма на доминиране, при която едно политическо общество контролира друго. Империята се възприема като набор от готови елементи (народи, територии), намиращи се в отношения на подчинение.
В руската историография този възглед е широко разпространен. Това е империя, сглобена от отделни детайли, като конструктор Лего.
Това е много важно, защото в историята на Руската империя е имало не само руснаци, тя е била сложно, многонародно убразование.
Но да напишеш историята на "многонародна" държава е невъзможно: тя или ще се разпадне на самодостатъчни и често взаимноизключващи се национални наративи или се подменя от единствен разказ за историята на държавата.
В този смисъл, например, случващото се в Русия не е възраждане на някаква минала "имперскост", а процес на окончателна национализация на социалното, културното и политическото пространство, получено по наследство от СССР.
Това се вижда от създаващия се пред очите ни наратив на националното минало и готовността да бъдат преразглеждани държавните граници в името на "спасяване на съотечественици", постоянното търсене на "вътрешен враг", от който трябва да се избавим.
Но хората, които искат създаването на "нормална национална държава в Русия" би трябвало да помнят, че крайната форма на националния проект е геноцидът.
– Когато човек чете Вашата "Нова имперска история на Северна Евразия" остава с усещането, че Вие преднамерено избягвате употребата на традиционния иисториографски език. Например, Вие упорито наричате "Киевска Рус" "Роуска земя". Защо?
И.Г.: Да започнем с това, че "Киевска Рус" никога не е съществувала. Този термин е изобретен в средата на XIX век – първото му споменаване е от 1862 година. "Роуска земя", именно с "оу" е названието в писмени източници от онова време. Ние се стараем да пишем за емпирично установени обекти от миналото и да избягваме митовете.
В руската традиция съществува така наречената "схема на руската история", която като цяло се оформя в средата на XIX век. Тя надживява смяната на политически режими и е консервирала определен възглед за времето и пространството – по същество от епохата на Николай I.
Тази схема определя какви територии да смятаме, че се отнасят към "нашата" история, как да обясняваме тяхната нееднократна реконфигурация в миналото.
Само с инерцията на тази схема може да се обясни защо днес "Киевска Рус" се изучава в курса по история на Русия: през XIX и ХХ век това е изглеждало естествено, тогава Киев е бил част от Русия/СССР. Но днес?
– Затова ли използвате наднационалното "Северна Евразия"?
С.Г.: Географията е част от културата, а не част от природата, тя е човешкият поглед към природата.
В историческата наука съществува проблемът с миналото и съвременните географски термини.
Изразът "история на Русия от Х век" е напълно безсмислено, защото през Х век никой не е знаел за съществуването на Русия.
– Как бихте обяснили термина "Имперска ситуация" и може ли да се каже, че особеността на Русия е в това, че тя практически не излиза от нея?
С.Г.: Имперската ситуация не е свойство на конкретна империя. Тя е аналитична концепция, която описва такова състояние на обществото, в което някои категориите на различието отчасти се пресичат, а отчасти - не.
Да вземем за пример руснаците. От една страна, те са привилегированата "нация" в Руската империя. Владетелите смятат себе си за руснаци, започвайки от втората половина на XIX век правителствата се стремят да превърнат страната в "държава на руснаците".
От друга страна, огромното мнозинство руснаци са селяни, а до Великите реформи - крепостни роби.
В зависимост от контекста принадлежността към руснаците понякога е изгодна, понякога - не. Още повече, че от гледна точка на законите категорията "руснаци" не е съществувала – държавата е признавала конфесията и съсловната принадлежност.
В този смисъл "рускостта" идвала от принадлежността към православието и, отчасти, към селячеството.
Тази логика понякога води до парадоксални резултати, като например корейските преселници в руския Далечен Изток: те били покръствани, записвани в съсловието на селячеството и така ставали "руснаци".
- Как се обяснява факта, че непрекъснато се увеличава уважението на руснаците към Сталин, съгласието с известното твърдение на Путин, че разпадът на СССР е "геополитическа катастрофа", и масовата симпатия към съветския строй и съветския период? С какво го свързвате?
И.Г.: Защо руснаците тъгуват по СССР и Сталин? Поучително е да се четат допитванията на стария Всеруски институт за изследване на общественото мнение от 90-те години. СССР се е разпаднал току що, травмата е прясна, НАТО се разширява на Изток, а мнозинството от руските граждани не изпитват нито фантомна имперска болка, нито се тревожат от разширяването на НАТО, не ги тревожи дори това, че Украйна може да стане член на НАТО!
Всичко започва да се променя в края на 90-те, не само по обективни причини, но и защото се промяна самият характер на въпросите, които се задават, така че въпросът автоматично да предполага и отговора.
Съветският период, който много повече интересува хората, в сравнение с имперския период е изучен колкото Марс в сравнение с Московска област.
Засекретените архиви не позволяват да се запълнят елементарни фактологични "дупки". Знаем, че само по чудо не е бил унищожен секретният протокол към пакта Рибентроп – Молотов.
А какво количество документи със също толкова съдбоносно значение са скрити и досега или са били унищожени при многобройните чистки в архивите?
Не е написана съвременната история на гражданската война и отношенията вътре в болшевишката върхушка в първите години след революцията. Сталинската икономика си остава черна кутия, от икономическите функции на ГУЛАГ до ролята на частния сектор.
Естествено, че всички ключови сюжети, свързани с Втората световна война старателно се цензурират, а всеки, който се осмели да напише истината за тях, рискува да попадне в затвора.
Неизвестен е и отговорът на въпроса: кой, как и кога създаде и реализира стратегическия завой на СССР към ролята на "суровинен придатък" на идеологическия противник, реализиран при Брежнев?
Имало ли е стратегическа визия за развитието на страната в началото на 80-те, различно от това, което започна да реализира Горбачов?
Как може да се пише история, когато тези и маса други въпроси нямат отговор?
Основната маса литература по съветска история е "търсене под фенера": там, където е светло и разрешено, а не там, където е нужно.
По силата на тези ограничения, мнозинството спорове около съветския период носят идеологически, а не професионален или концептуален характер.
Но по същество, от гледна точка на историческите процеси няма значение дали осъждаме Сталин като палач или го оправдаваме като "ефективен мениджър".
Защото неговите методи нямат пряка връзка с логиката на съветското икономическо развитие през 30-те години или какво социалиститечско е имало в общество, в което даже пенсиите за старост не са били всеобщи, до 1956 година дори в градовете.
Затова съществуващата литература за съветския период – и "либералната, и "консервативната – следват стандартната схема на история на СССР, чиито корени са в "Краткия курс" на Ленин.
Да бъде преодоляна тази сталинска схема в ситуацията на дефицит на исторически изследвания и недостъпни архиви, при това избягвайки обвиненията в повърхностност и спекулации е практически нерешима задача.
– Разсъждавайки за причините на действията на отделни исторически личности, вие често не ползвате традиционната политико-икономическа мотивация – като, например, в случая с експанзията на Иван Грозни на изток. В интерпретацията на "новата имперска история" московският цар действа така именно защото е имал намерение да построи империя завладявайки това, на което по юридически и други "естествени" причини не би могъл да претендира. Може ли, според вас, по подобен начин да се използва идеологическата доктрина за "руския свят"?
И.Г.: В авторитарните системи, особено в тези, които са базирани на сакралността на управника (от Бога или от историческия материализъм), хората много повече зависят от фантазиите му. Идеологията на "руския свят" директно произлиза от схемите на руската история, усвоена още в началното училище: "нашите предци са славяните", "Киевската Рус е най-ранният етап на съвременната руска държавност, а значи, всяко "наследство от Рус" принадлежи на "руснаците". Те са "коренният народ" на Русия, а останалите са пришълци. И ние сега наблюдаваме последствията от тази картина на света.
Днешният руски националистически режим иска да заграби всичко, за което смята, че по право му принадлежи.
*Историците Иля Герасимов, отговорен редактор на списание Ab Imperio и Сергей Глебов, професор по история в Смит Колидж (САЩ).
Превод: Faktor.bg