Капитан I ранг о.р. Васил Данов,
Член на УС на Атлантическия съвет на България

По инициатива на началника на Военното окръжие в Шумен подполковник Георги Георгиев и с подкрепата на кмета на Община Шумен Любомир Христов в центъра на големия гарнизонен град ще бъде издигната паметна плоча-барелеф, посветена на подвига на подпоручик Петър Петров-Пиер.

До излизането на книгата „Подпоручик Петър Петров“ за него се знае твърде малко. Умишлено и тенденциозно името му е премълчавано и покривано с пепелта на забрава.
На 9 септември 1944 г. съветските окупационни войски пристъпват към разоръжаване на Българската армия, която по заповед на правителството на ОФ не оказва съпротива при нахлуването на Червената армия в страната ни. Предателската БКП и съучастниците й от ОФ призовават войската и населението да посрещнат като освободители сталинските мародери.

В 18.30 ч. дежурният офицер по ескадрон в 10-и конен полк подпоручик Петър Петров-Пиер отказва да предаде пистолета си на съветските окупатори и с думите "Български офицер не предава оръжието си!" 

Застрелва се пред смаяните руснаци

Потресени, съветските командири докладват на старшите началници. Вестта за гордата саможертва на младия българин стига до заместник-върховния главкономандващ на Червената армия маршал Жуков, който разпорежда да бъде прекратено отнемането на личното оръжие от българските офицери.

Саможертвата на младия българин не е акт на отчаяние или ход на самовлюбен фанатик. Син на опълченец, възпитаник на Военното училище и треньор по конна езда, подпоручикът знае и предусеща какви жестоки дни идват за страната ни. Преди години достойният шуменец е напуснал военното училище след конфликт с помощник-началника, стария превратаджия подполковник Дамян Велчев. И точно на 9 септември дежурният по ескадрон подпоручик узнава от радиото, че новият министър на войната се казва Дамян Велчев.

След раздялата с Военното училище 20-годишният Петър Петров завършва прочутото Кралско висше училище за телесно възпитание в Будапеща и след завръщането си в България става преподавател по гимнастика в Шуменския учителски институт.
Подпоручикът е ужасен от

наглото нахлуване на съветските войски

 в пределите на невоюваща България, от подлото държание на съветските офицери, които предната вечер уреждат банкет с българските си колеги, пият до припадък, а на следващия ден идват при тях със заповед да предадат даже личното си оръжие.
Хорската мълва и доклади по военна линия вече са разпространили вестта за престъпни деяния на съветските „освободители“, за убийства и грабежи, за изнасилени жени и девойки. Като в Полша, Унгария, Чехия, Румъния. Като сега в Украйна. Като навсякъде.
В главата на офицера се блъскат тревожни спомени и още по-тревожни предчувствия за съдбата на Отечеството. Същите тези „освободители“, техни бащи и по-големи братя през 1916 г. отново са в Източна България. Сеят смърт и разрушения в китна Добруджа, избиват пленени български войници, канят се да затрият Царство България, защото било „предало славянската идея“ с победите си срещу разбойническа Сърбия.
Синът на опълченеца не иска да се прави на славянин. Не му е нужна „вечна дружба“ с вечните окупатори и мародери. Решението му назрява бързо, но е предопределено от целия му неспокоен, богат и пълноценен 34-годишен жизнен път. Осиротяват съпругата Мария и 5-годишната им дъщеря.

Когато авторът на книгата Борис Войнов тръгва да търси почти заличените следи от живота и делото на подпоручик Петров, излизат множество факти и имена за не толкова благосклонното отношение на българските офицери към съветските „братушки“. Свидетели и документи разказват за отказа на командири и щабове да сложат оръжие, за доблестните воини от 5-и артилерийски дивизион, които обръщат оръдията срещу портала и отказват да предадат оръжието си на съветските окупатори. По-късно командирът им е изправен пред т. нар. народен съд и осъден на смърт за

 „груби фашистки прояви“

Вечерта на 9 септември командирът на 4-а пехотна преславска дивизия призовава господа офицерите да почетат с едноминутно мълчание паметта на подпоручик Петър Добрев Петров, запазил честта си на български офицер. Покрусените колеги събират парична помощ за вдовицата на героя.
След смъртта на Петров-Пиер 85-годишният му баща е съкрушен. Старият учител и опълченец умира на 8 януари 1945 г.
На погребението на подпоручика се стича половината град. Повечето шуменци го помнят като млад и напет мъж, участвал в Балканските игри в Атина през 1934 г. При заминаването си шуменските спортисти преминават в тържествен марш през центъра на града. Петър Петров-Пиер носи знамето на делегацията.

Когато през 2013 г. излезе книгата „Подпоручик Петър Петров“, Съюзът на офицерите от резерва „Атлантик” и Съюзът на военните на Н. В. училища, ШЗО и родолюбивото войнство и гражданство предложиха в родния му град да бъде издигнат паметник, посветен на подпоручик Петър Петров. Изпратени бяха писма и призиви до държавни институции и неправителствени организации, състояха се срещи и разговори, бе обявена подписка за събиране на средства. 
Учтиви бюрократи от Министерството на отбраната направиха и невъзможното добрата идея да потъне в забвение.
Ръководството на Атлантическия съвет на България изпрати благодарствени писма до кмета на Община Шумен и до началника на Военното окръжие с благодарност за възкресената инициатива, като предложи помощ и подкрепа за осъществяване на замисъла.