Докато Дачич пее и китайските роботи хоро водят, обезбългаряването в Сърбия става необратимо

Иван Николов, Босилеград

За пореден път изпадам в шок от отговорите на сръбския вицепремиер и вътрешен министър Ивица Дачич на въпросите на български журналисти за последния доклад на Европейския парламент за Сърбия. 

С надуто императорско самочувствие той отхвърля констатациите на Европейския парламент опитвайки се да прикрие и собствената си отговорност като говорител на Милошевич за загубата на територията на Косово. Защото той хленчи само за територията, не за хората които живееха или все още живеят там. Особено не за тия от несръбски произход. 

Докато слушам небивалиците му, през съзнанието ми минават окървавените протести на косовските албанци през осемдесетте години на миналия век, насилието срещу тях, провалените преговори в Рамбуйе, операция „Подковица“, горящи косовски села, задръстени битаци с ограбени мебели, покъщнина, коли и трактори и всякаква бойна плячка от Косово, колони със стотици хиляди косовски бежанци на границите на Македония и Албания, хладилен камион в Дунава с албански трупове сред които и жени и деца, масови гробници в Батайница и на Косово, избитото семейство Яшари, въздушните удари на НАТО, Кумановското споразумение, Резолюцията 1244, обявяване на независимостта на Косово… Но не, 

сръбските управници не са виновни

 за това, виновна е международната общност която трябвало мирно да гледа етническото прочистване на Косово и да остави няколко стотин хиляди косовски албанци да залеят Балканите и Европа с терористични клетки на Освободителната армия на Косово!? 

Замислям се какво би сe случило, ако по някакво чудо Косово отново би станало част от Сърбия. Какво ще правят с албанците, които с цената на живота не искат да живеят в Сърбия? Косово вече не е онова митично Косово поле от епския цикъл на слепия гусларин Филип Вишнич, по което препускат конете на княз Лазар и цар Мурат. Там сега живеят други хора. Там има една независима и международно призната държава, устроена по съвременен европейски модел. Друг е въпросът защото това е така. Колкото и да е тъжно, историята обикновено е непоправима. Настоящето и бъдещето налагат да се нормализират отношенията с Косово в интерес на косовските и сръбските граждани, в интерес на мира и сигурността на Балканите и Европа.   

Докладът за напредъка на Сърбия към членството в Европейския съюз за пореден път констатира 

замразен преговорен процес

 Причините са общоизвестни – непоследователна геополитическа ориентация към ЕС, ограничено прилагане на реформите, проблеми с функционирането на демокрацията, правосъдието, разминаване на националното с европейското законодателство, нормализиране на отношенията с Косово, несъгласуване с външната политика на ЕС, задълбочаващото се сътрудничество с Русия и Китай особено в областта на сигурността и отбраната, превръщането на страната в оперативно средище за руски хибридни атаки в държавите членки на ЕС, подкопаване на суверенитета на съседните държави в Западните Балкани и пр.

Трябваше да минат цели 12 години докато страните от ЕС разберат и най-накрая да свалят доверието си от Вучич.

На България й трябваше и повече – изминаха цели 16 години откакто тогавашната председателка на Народното събрание г-жа Цецка Цачева в София обеща на сръбската си колежка Славица Джукич Деянович „безусловна и безрезервна подкрепа“ за сръбското еврочленство без никакви насрещни искания за спазване на правата на българското национално малцинство в Западните покрайнини. 

Тогава група българи от Западните покрайнини с подкрепата на ВМРО и АТАКА протестирахме пред Народното събрание и обикаляхме ТВ студиа в отчаяните си опити да обърнем вниманието на българските политици, че с непоисканата „безусловна и безрезервна подкрепа“ за сръбското еврочленство, 

България легитимира сръбската денационализаторска политика към българите в Западните покрайнини

 и пропуска последния шанс да я спре и да ни спаси. 

Спомням си недоумяващите физиономии на депутати и не малко известни журналисти, които учудени задаваха въпроси от типа: „Ама вие защо сте против членството на Сърбия в ЕС, нали Сърбия като стане членка на ЕС и на вас ще ви е по-добре“? Така и не успяхме да им докажем, че първо, не е ясно дали Сърбия наистина иска да стане членка на ЕС, и второ, че преди да стане членка, трябва да реши проблемите с правата на човека и правата на малцинствата, проблемите със съседните държави и пр.

Трябваше да минат 16 години, да се сменят една дузина Народни събрания и правителства, да се оставят 100 пъти да бъдат излъгани, за да разберат най-накрая, че Вучич ги лъже за да печели време и със средствата от европейските фондове да укрепва неограничената си власт и да плете великосръбската си кошница.

След 16 години много неща са безвъзвратно загубени за нас. През 2011 г. българите в Сърбия все още бяха 18 300, през 2022г. вече намаляха с една трета - 12 918. И продължават да намаляват. Младите отиват в България с намерение да не се върнат никога вече. Починалите се измерват с трицифрени числа, новородените с едноцифрени. 

Процесът на обезбългаряване

 и обезлюдване на българските райони вече е необратим. Надеждата за промяна е все по-малка. Дори и в Белград и в Нови Сад където съпротивата срещу режима на Вучич на моменти достига до борба на живот и смърт. Какво остава за изтощените Босилеград и Цариброд?

Местните кметове с подкрепа на партийните централи се превърнаха във 

феодали с неограничена абсолютна власт

 Те толкова са срастнали с режима на Вучич, че никой вече не вярва, че могат да бъдат сменени по демократичен път. 

Срещу лозунга „Студентите побеждават“, Вучич издигна лозунга „Сърбия побеждава“ и на 40 градуса горещина с автобуси закара целия си партиен актив от Сърбия на митинг в Белград в негова подкрепа. В обръщението си заяви, че ще си подаде оставката като президент на Сърбия!? След всичките му лъжи, кой да му повярва? Пък дори и да се стигне до преждевременни парламентарни или президентски избори, те пак ще се проведат под неговите условия – по същия избирателен закон, със същите избирателни списъци и манипулации, със същата разединена опозиция и студентите, които след година и половина яростни протести, вече не приличат на себе си. Тяхната риторика все повече се отдалечава от европейската и все повече се доближава до тази на Вучич.

По същото време местните организации на управляващата партия с подкрепата на най-високи държавни управници и представители на Сръбската православна църква, организират пищни тържества със стотици участници, безплатни софри, популярни чалга-певици и строго ограничен достъп на журналисти. Така беше в Търговище където се вихреше и кметът на Босилеград Владимир Захариев, така беше и в Цариброд където полицията и партийната охрана не допуснаха журналистите на ФАР.

Сръбското общество вече не се пита, а управляващите даже самите не се чуват какво говорят пред микрофоните. Цинизмът, с който Дачич омаловажава броя на българите в Сърбия на 11 030 души, без да си задава въпроса къде са останалите 50 000, като същевременно преувеличава броя на сърбите в Черна Гора, Босна и Херцеговина, Косово и Северна Македония, не вещае скоро европейско бъдеще за Сърбия. Все пак, за членството в ЕС трябва да се изпълняват критериите от Копенхаген, а не ЕС да се съобразява с критериите на Дачич и Вучич.

Мина времето когато държавите са се печелили и губили на върховете на байонетите. Днес държавите се изграждат с висок жизнен стандарт за гражданите, правова държава, култура, свобода на словото, добри отношения със съседните и други държави, активна роля на международната сцена, борба за мир и сигурност и пр. Не с подривна дейност и загуба на ценно време за отдавна загубени цели.