Александър Левченко*

Редица чуждестранни медии съобщават, че налагайки наратив за Вашингтон като „ненадежден партньор“, който действа изключително от позицията на силата и икономическата принуда, Кремъл атакува основния актив на Съединените щати – доверието на техните съюзници. В резултат на това всяка американска инициатива в криза вече не се възприема като необходимо лидерство, а като проява на „самовластие“, което прави международните коалиции крехки и уязвими. 

В същото време Москва създава токсична асиметрия, поддържайки способността да води бизнес с Белия дом на базата на „прагматизъм“. Докато САЩ търпят репутационни загуби заради твърдите си стъпки на международната сцена, Русия минимизира собствените си разходи, като избягва пряката персонализация на конфликта. Тази стратегия тласка други световни играчи да подкопават американската позиция чрез информация, опитвайки се да заобиколят официален Вашингтон чрез лични споразумения. За Съединените щати това води до увеличаване на разходите за управление на кризи и постепенно унищожаване на ресурсите им за преговори.

На фона на изострянето на ситуацията около Иран и Венецуела, официалната реторика на Москва стана подчертано обобщена. В публичните си изказвания Путин все по-често използва неясни формулировки за „нови огнища на напрежение“ и „ерозия на международното право“, като съзнателно избягва персонализирането на отговорността или директното позоваване на решенията на американската администрация. Тази линия се подкрепя и на ниво руско външно министерство, където критиката се представя като претенция към 

абстрактен „курс на колеги“ или инструменти за икономически натиск,

без да се споменават конкретни лица. Успоредно с това информационното поле се изгражда върху контраста между благоприятното отразяване на Д. Тръмп и критиките към Д. Байдън. Изключенията, при които името на американския президент се споменава директно, са ограничени до тесен кръг от теми, като например въпроса за разрешаването на ситуацията в Украйна или спорадичните споменавания на Арктика. Този подход позволява на Кремъл да описва всякакви кризи като следствие от „общата турбуленция“ на световната система, като същевременно дисциплинира вътрешните послания, за да скрие уязвимостта на руските позиции след събитията в Техеран или Каракас.

Отказът от директна критика лично към американския президент трансформира реалната отговорност 

в плоскостта на абстрактните обвинения

Този подход позволява на Москва да изгради образа на Вашингтон като източник на глобална нестабилност, без да е необходимо да предоставя конкретни факти. Вместо подробна аргументация, фокусът е върху постоянното повтаряне на обобщени твърдения, което постепенно поражда съмнение относно легитимността на американските действия на международната сцена. Тази тактика провокира трети страни да преосмислят отношенията си с Белия дом в посока на прекомерен прагматизъм. Когато САЩ се представят като силен, но непредсказуем играч, дори традиционните съюзници започват да намаляват нивото на политическа обвързаност, за да осигурят собствените си интереси. Москва не търси пряка информационна победа – 

достатъчно е да лиши САЩ от монопола им върху доверието

отваряйки пространство за алтернативни, макар и по-слаби, центрове на влияние. Докато САЩ са принудени да действат публично и да оправдават всяка стъпка пред публиката, Руската федерация използва завоалирани формулировки, които не могат да бъдат проверени или опровергани. В такъв модел всяко трудно решение на Вашингтон се превръща от инструмент за натиск с репутационен риск, тъй като фокусът на вниманието се измества от реалния резултат към това как това събитие ще бъде отразено от медиите. Умишленото изолиране на личните решения на президента над институционалните механизми създава илюзията, че американската политика може да бъде „надживяна“ или променена чрез лични споразумения. Това подкопава вярата на съюзниците в стабилността на гаранциите и същевременно стимулира опонентите им постоянно да тестват границите на допустимото. В резултат на това 

институционалната мощ на САЩ се нивелира

отстъпвайки място на очакванията за промяна в настроението в кабинета на лидера. В дългосрочен план тази стратегия позволява на Руската федерация да маскира собствените си външнополитически провали като системни недостатъци на световния ред. Всякакви трудности на партньорите на Москва се представят не като слабост на Кремъл, а като следствие от глобалната турбуленция, създадена от Съединените щати. Това е тактика на изтощение, която не разрушава позициите на Вашингтон мигновено, но прави подкрепата им прекомерно скъпа и ресурсоемка.

*Александър Левченко е бивш посланик на Украйна в Хърватия и Босна и Херцеговина 2010-17 г., консул на Украйна в Съюзна република Югославия през 1993-97 г. Автор на анализи за руско-украинската война в украински (6 портала) и чуждестранни медии (Хърватия, Босна и Херцеговина, Черна гора, Северна Македония, Литва, Сърбия). Професор в Държавната данъчна академия (Киев) и академик на Академията по геополитика и геостратегия (Киев)