Проф. Светлозар Игов си отиде от този свет в края на септември 2023 г. Дългогодишен преподавател в Софийския и Пловдивския университет, носител на званието „Доктор хонорис кауза“ на Великотърновския университет. Изследовател със забележителен принос за историята на българската и на славянските литератури и сравнителното литературознание, един от най-влиятелните литературни критици в България.

През 1989 излиза една от емблематичните му творби - романът „Елените“. Написан далеч от политико-вестникарската реторика на прехода и съзнателно дистанциран от каноничните български очаквания за „родно“ и „изконно“, този роман изгражда собствен, херметичен свят, в който лиричното, философското и повествователното се преплитат. Игов отказва да бъде хроникьор на събитията и вместо това предлага археология на чувствата – един билдунгс-роман за изграждането на чувствителността, за паметта, меланхолията и платоническата любов.

 Иван Сухиванов

"Елените"/1998/ е роман за любовта; авторът Игов е романтик и e естествен в стремежа си към свободата и своеобразната фри/волност на въображението; без да е напълно лиричен, в романа срещаме и такива елементи и дори стихотворения; в известен смисъл романът е билдунгс, "Емил", или изграждане и възпитаване чрез перипетиите на любовния сантимент; не бива да убягва от погледа ни особеният природонаучен дискурс, характерен за просвещенските повествувания; чистофайнически "романът" страни с погнуса от политико-вестникарски и идеологически тези, в този дух се и стреми да заобиколи родово-българския каноничен хоризонт на очакването за нещо познато и "изконно" като чувственост и пр., или пък по балкански екзотично; лексикално романът избягва и актуалния сленг на т.нар. "преход", затворен в своята о-чужденост, разказ, за нещо "отколешно", в известен смисъл и неслучило се, макар че би могло и да се случи… 
       Романтизмът у нас обаче се проявява по-скоро като херметизъм, или склонност към мистификации ("На острова на блажените"). Ако разглеждаме "На острова на блажените" като опит за съкровен канон на българската литература, разграничаващ се от официозния патриотарски тип съчетание на непоносим етноцентризъм, вулгарност и примитивизъм - то Иговият романов опит го заселва сред това обособено пространство, сред фикционалните автори. Отбягвайки казионния писателски персонализъм, Игов ни предлага (все още незагубените) "записки" на един несретник; героят е някак изгубен във времето, потъва в някакви междини на хроноса - самоусъвършенства се, същевременно витален и любознателен. Коя Елена обаче би му подхождала повече - не толкова Парисовата, колкото може би Фаустовата... И коя планина – може би Вълшебната или Тибет? Или мистичната  Рилска пустиня?
      Героят е млад човек, същевременно е носталгично настроен, възкресява чрез археология на чувствените спомени един изчезнал вече „вчерашен“ свят; смъртта, меланхолията и платоническата любов тук са преплетени в странна арабеска; майката и любимата са двете най-важни същества за героя; авантюрното въведение в романа, (предсказващ неясния финал), е необходим, за да попадне героят в един "изгубен свят" "или "изгубен рай", "Касталия" (и въобще целият конспект с библиотечни книги, който формира юношата; друг въпрос е, доколко този "конспект" е безконтролен или разрешен от властта), където пантеизмът и съзерцателността откриват свое пространство; героят чете усилено световни литературни шедьоври и по този начин като че ли разширява това пространство - превръща го в "литературно пространство", зона на интелектуалната свобода; казвам това, за да разгранича и литературоведа Игов от чисто техничарския подход към литературата, тежкият инструментариум тук е заменен с тишината на горските масиви и с рецепцията на наивния и непокварен човек, търсещ светове в литературата, а не социални отражения... 
     Същевременно това е роман за българският криминален "преход", при това фиксиращ една автентична посткомунистическа чувствителност, той е и отрицанието на безумната социална трансформация, продължаваща безсмислието на социалното инженерство, нароило тъмни субекти с единствена цел да притежават; отключена е отново социалната джунгла, която ражда "ловците" на блага... (N.B. - тук може да вметнем, че като че ли иронично е осветена ролята на ловджилъка в битието на българския писател и поетесите-хрътки, доброволни гончета на управляващите; техният зловещ образ се мярка в романа, те са просто убийци... на елени). "Лятото" (Камю) тук, като че ли е основният сезон, социалното пък е по-скоро "зимата на недоволството" - героят прекосява тези символни пространства на българското, чийто двуделен аграрен цикъл е все още в сила, въпреки индустриалната революция; баладичното, като че ли присъства в изображението на планинския козел, тук преосмислен като образ на свободната воля, теглеща нагоре, към планинските чуки и била... 
      Бих ползвал методологически прокламирания от Йордан Ефтимов "нов историзъм" - ще се спра на описанията на старата "горска вила", "горският дворец", където попада в началото на романа героят. Обособената територия, към която няма "мостове" и се попада случайно - би трябвало да има съответствия в реалното битие на Игов; всъщност алюзиите с "Вълшебната планина" и кътчетата за изолиране на умиращи туберкулозни (като езерото Комо), биха били най-услужливо лесни, ако се плъзнем в улея на случайната аналогия (а може би всяка аналогия е такава?!). Нека отбележим, че аисторичното битие на героя е датирано скрупульозно, с някаква ирония към календара и към всяко "ново време", което би пристигнало от заплашителното бъдеще. Така че ще е по-добре да разгледаме и да направим едни паралели със социалистическото "почивно дело", които биха били по-удачни. Известно ни е, че многократно Игов е почивал в писателския дом в Хисаря. В тази връзка бихме открили и в романа му "отражение" на този биографичен факт, въпреки че фикционалният свят изглежда доста откъснат от родната действителност... Тезата ми е, че социалистическото "почивно дело" имаше за цел възстановяването на силите за нови трудови подвизи (защо трудът, вкл. и интелектуалният, се схваща като "подвиг", е друг въпрос). Почивните "бази" бяха поддържани на границата на работническия "лукс", като най-вече се наблягаше на диетите и "доброто хранене"; "активният отдих" включваше "физзарядка", безплатна физиотерапия, рационална терапия за "нервноболните", културно-масови програми... и неконтролиран, поне на пръв поглед, промискуитет. Това "карнавално" отпускане на властта беше с цел гражданите на републиката да "отмарят", забравяйки ежедневните задължения и съответно и гражданското си чувство на критично отношение към действителността. 
        В известен план присъства и смъртта, с нейната неминуемост, превърната евфемистично в природна необходимост и дори логичен край на изпълнения с обществено значими усилия секуларизиран частен (по-точно "личен") живот, още повече на фона на буржоазно-резигниращите съборетини, останали отпреди Великия 9-ти, и меланхолно-"венецианските" импликации (М.Крьогер), които те придаваха на почивното дело. Впрочем декорните условия за почивка се отнасяха най-вече за възрастните и застаряващите, т.нар. "трета възраст" ("младите" не почиваха в тези домове на отдиха, а предпочитаха плажа и походите в планината - оттам тръгва и Иговият герой, пристигайки на автостоп в усамотания райски кът). Дори и заболяванията бяха разделени на "общественозначими" и други; грижите за "инвалидизираните" също присъстваше като хуманизиращ дискурс срещу природата. Борбата с човешката природа се водеше освен на идеологическия фронт, така и в чисто физиологичен план. "Новият човек" трябваше да бъде "здраво тяло със здрав дух" - обратно бе по-трудно постижимо и засягаше предимно хората с калена, стоманена воля. Поправката на тялото бе поверена, освен на медиците, така и на "природните дадености", които трябваше да се изявят у почиващия в лоното на природата човек. Случваше се този човек наистина да "почине" буквално, и то най-вече "сърдечноболни", след предозиране на положителни емоции в следствие на полезни лечебни процедури, изписани от санаториалния лекар. Разбира се, в основата на всичко бяха минералните извори, геотермалната енергия като връзка с "майката земя"; на всяка цена се отбелязваше и дълбокият исторически корен на почивната дело - съответният римски император лекувал подаграта си в "лековитите бани" и т.н. Условно санаториумите бяха разделени на "за трудещи се селяни" и "профсъюзни". Освен това бяха профилирани според "лековитите" качества на водите - например за нервноболни се препоръчваше Наречен, за бъбречни заболявания Хисаря, Банкя - за комбинирани заболявания и т.н. Тук няма да изследваме доколко е застъпена в романа тази оформяща декоративна среда и доколко девствените дъбрави с неотстреляни мечки и сръндаци, в които броди героят, са дежа вю в почивните резервати? Наистина изобразеният горски рай е соц-нереалистичен - защото такава изолация бе невъзможна в една власт, която искаше да присъства и надничаше в най-интимното пространство на индивида. О-без-човечаването бе перфидна практика. 
     Тук ще обърна внимание на санаториумите и планинските хижи по времето на „развития социализъм“ като топоси на разврата, оргиистичните мистерии (с цел забременяване на безплодните жени на прословутата през соца Иванчова поляна), „голите хора“ след професионални запои, комсомолски кьорсофри и забежките на „началниците“
      В горския рай пристига зловещата чета от началници-ловджии, убийствата, които те извършват над беззащитните животни, потрисат героя. Но именно в тази среда те се чувстват безнаказани да убиват и дори убиват под прикритието на някаква целесъобразност (вероятно така е убит и писателят Георги Марков, отстрелян със сачма, като "вреден" дивеч). Впрочем самият Марков е описал доста образно ловната дружинка от писатели, която е ухажвала правешкия диктатор, както и „заешкия генерал“ от УБО, който организира лова и пусиите. Интересен факт е, че веднъж през Хисаря преминава влакът на Ким Ир Сен. Дали това велико събитие не е вдъхновило тогавашния писателски елит да съчинява дитирамби за комунистическата солидарност и дружба - вероятно би могло да се открият следи в някоя от антологиите, посветени на вечната дружба. Писателстването по комунистически винаги е било отражение на действителността. В известен смисъл литературните текстове наподобяваха годишни отчети за извършеното в хода към "голямата цел" - безкласовото общество. Личностното декласиране на индивида при тоталитаризма бе необходимо изискване, за да може той да се превърне в тухличка за колосалния вавилонски строеж. Всъщност тоталитарната власт е винаги присъстваща тук и сега, и то точно като стена, построена и пристрояваща се - инертна по вътрешната си природа, в този смисъл романът на Игов е контракултурен, бягство във въображението и във фикционален и дори солипсистичен мир, с контурите на една неопетнена чувствителност. Накрая героят постепенно се стопява и изчезва (емигрира вътрешно); освен всичко друго - комунизмът ни караше да живеем абсурда - нямаше нужда той да бъде измислян. 
      Меланхолията, която струи от страниците на Иговия роман, завладява всеки, който е преживял тези времена - насилието, което бе благообразно и с маска, пищи във всеки ред от романа. Цинизмът на комунистическото управление се състоеше в това, че той подриваше и релативизираше всеки морал - размазваше отделната човешка единица - чийто вътрешен интериор бяха схематичните масови заблуди и бездушие. Възможността да се мисли за "главното" (Толстой) бе заглушавана от "епохалните" задачи, поставяни пред индивида с неговата "малка правда"; в този смисъл свободни сегменти за мислене не се допускаха (макар да прави впечатление, че героят (разказвачът) на Игов е лишен от вътрешна цензура). Скрупульозните описания на природата и горския дом всъщност са изковаване на меча на свободата - доколкото още има значими неща, недокоснати от зловонния дъх на властта. 
      Роман за свободата и нейната невъзможност - това представлява, според мен, Иговият романов опит. Доколко този роман ще остане ценно "свидетелство" за поредното българско изгубено време - това никой не знае. Но всяко изгубено поколение има своя роман - и безспорно това не са историческите писания - а опитът на човешкото същество да прогледне в сгъстяващия се мрак наоколо и да изрази себе си, а чрез това и общата 
      

      10,20,25 години по-късно
     Началото е като за трикстерски роман, както вече се каза. Именно трикстерът като неутрино е способен да преминава през социалните пластове и исторически времена. Та кой не иска да изчезне за  известно време, за подреди живота си до този момент. Но самото подреждане е живот, то е осмисляне,, без да се спира паралелното течение на времето. Повествователното време е внезапно “спряно”; краят на лятото е, героят пътува в просъница цяла нощ, под брезента, в каросерията на камион, и се озовава в “остранен” горски рай; акцентува се върху това битие-извън-времето, в което попада. “Там” то “изобретява” слънчев часовник, сякаш да се върне в някакво митично “извънвремие”, епохата на Анаксимандър – по-точно “вечността”, с нейните “извечни” духовни параметри, съхранени в библиотеката на Горския дворец. 
        Спирането на времето, за да се разкаже, но и протичането на физическото време не са от различни естества. Не можеш да спреше машината времето, какъвто всъщност е романа на Игов. Не можеш да спреш и следващите прочити, няма как да се консервира  рецепцията, какъвто е замисъл на разказвача. Освен това обрастването с прочити е едно на ръка. Как влияе този роман на романите, които ще се появяват след него, ще изследват точно това време, хронотопното, в Елените. Например, възможна ли появата на „Естествен роман“ без предхождащия го фикционален свят на „Елените“? Незавършеността на битието и този незавършващ се билдунгс  следват едно от друго.  
      Заглавията, които героят поглъща едно след друго, “конспектират” фундамента, върху който израства всеки ерудит. Любознателността му, лично на мен, ми напомни с нещо Кольо Рачика, но в съвсем различен контекст. Обаче различието в “контекста” е интригуващото в романа на Игов; той въобще е далеч от вестникарските тези за “прехода”, светоусещането на героя филтрира социалния свят, и то през призмата на “възпитанието на чувствата”.
    Пространните описания уплътняват фикцията и преплитат обстоятелствата с вътрешния мир на героя; аристократичната бавност на безделието му дава възможността да забелязва детайли и картини, които предава чрез езикова анахрония – може би защото такава е представата му за литературно описание. Героят е литературен човек, дори и възпоминанията му са центрирани някак литературно; животът копира изкуството, така да се каже…
      Героят (прекъснал студент), разполага с масиви от време, което може да бъде “изгубено”; лято е, централният сезон в една аграрна страна, където цикличната земеделска митология е все още в сила, но тук, в усоите на планината, е друго – своеобразна вечност, където той може да изгради, подобно на Робинзон, свой мир, чийто координатен център е някъде назад във времето (дори и лексикално), фиксира свят на легенди… По парадоксален начин обаче този свят не е патриархален, напротив – той е отчужден, наблягащ на липсата, на прекъснатите корени; хронотопът (Пловдив, Сопот) се люшка между миналото и съвременността, за което способстват и хлабавите социални връзки… И все пак зад фактурата прозират 90-те, края на века, макар и замъглени от херметичния начин на живот на героя, впрочем типичен за умонастроенията на българския интелигент в това време на “погнуса”… В това е и ценността на романовия опит на Игов – да фиксира този тип светоусещане (миросъзерцание), една артистичност,  нелепа на фона на уродливите отношения в посттоталитарния период, ако това се окаже “период”… Тук абсурдът не се измисля, той се живее. Протеистичната природа на “прехода” релативизира носталгиите ни. И споменът, който е плътен в съзнанието на героя, някак не може да присъства тук и сега в бързо изветряващите контексти; но всъщност и в това е силата на всеки сериозен роман, неговата прогностична сила, именно на базата “какво става сега”, което от доста особената позиция на героя е трудно достижима задача. “Завръщането” на героя в градовете, свързани с “любовите” му, е завръщането на Орфей. Обръщайки се назад, сенките изчезват в отвъдното небитие; постоянно разрушаваща се идентичност на героя (близките му са починали, приятелите също оредяват) болезнено реставрира един свят на паметта и логично довежда героя до “несъществуване”… Малко са нещата, които свидетелстват, че такъв човек наистина е имало. Може би за това и романът завършва с мистификация, една изящна смърт, която ни оставя разколебани. 
    Но и в живота е така – нищо не е окончателно и е някакъв изход… или метаморфоза към едно предстоящо “начало”, бъдеще, което още не съществува, прах, сенки, лъх на зеленина и …?