Илиана Славова

Отвсякъде валят констатации, че живеем в нов свят.  Всъщност живеем в променящ се свят. Новото, каквото и да е то, още не е родено. Светът е в състояние на (не)свободно падане и няколко автократи се опитват да ни внушат, че неизбежно се сгромолясваме в някаква геополитическа преизподня, в която властва наглата сила, моралните норми не важат и международното право е анахронизъм.  
Всъщност това, което ще се роди, все още зависи от  волята на демократичните общества. Дори без САЩ, които губят образа си на демокрация. Явно няма да имаме света, в който живяхме преди Мюнхен 2007, когато Путин по същество обяви война на Запада, но и мокрите сънища на автократите не са реалност. 

Днес 

Европа държи ключа за бъдещето

 От общата ни воля на европейци зависи да обърнем падането в траектория на спасението. Европа разбира това. Осъзна своята отговорност и рисковете от своята мудност. Прие своята мисия.

Важно е България да бъде част от този процес на предефиниране на ролята на Европа.  Не да следваме събитията, а да сме част от усилията за тяхното моделиране. Защото сме сред най-застрашените от руските домогвания страни.

Първата предпоставка за успеха на Европа е вярната диагноза на ставащото. Скъсването с всякакви илюзии, че при управлението на Доналд Тръмп може да се разчита на ангажимента САЩ към съюзниците от НАТО, та било то и в редуциран вид. 

Да, Белият дом уверява, че Съединените щати ще спазват чл. 5 от Северноатлантическия договор за взаимната отбрана при посегателство срещу която и да е от страните. В същото време Тръмп продължава с ескалираща реторика да обяснява как Гренландия трябва да стане част от САЩ (вече смята, че със 100-процентова сигурност това ще стане факт) – дори би използвал военна сила за тази цел. Явно е без значение, че

85% от гренландците не искат да са част от САЩ

 И не е никаква пречка, че островът е датска територия, а Дания е съюзник от НАТО. Излиза, че по силата на чл. 5 САЩ би трябвало да пазят Гренландия от собствения си президент. Абсурдно, разбира се. Точно както и очакванията Тръмп да защити Европа при руско нападение.  Как би спрял Путин да нахлуе в натовска страна, след като той самият е готов да го направи?  
Не случайно поиска държавите от НАТО да отделят за отбрана по 5% от брутния си продукт (нещо което самите САЩ не правят) – винаги може да използва това като претекст за отказ от прилагането на чл.5.

Трябва да сме много благодарни за глупостта на Майк Уолц да включи главния  редактор на "The Atlantic"  Джефри Голдбърг в тайния чат с топ доверениците на Тръмп. И на Голдбърг за това, че не скри от света каква омраза изпитват към Европа днешните силни фигури на американската политика – че за тях Европа е „паразит“. Чудесен антидот срещу пожелателното мислене, което не позволи на европейските страни да предвидят реалните последици от връщането на Тръмп в Белия дом и дори след началото на мандата му подхранваше безпочвен оптимизъм по отношение на намеренията му.   

Отношението на Тръмп и екипа му не е плод на афект или недоглеждане в преценката,  за да може Европа го промени чрез дипломация. Неговата основа е светогледна и ценностна. Каквито и обрати да има в поведението на американския президент, ментално той е много по-близък до руския автократ, отколкото до лидерите на демократичния свят. 

Точно както и Путин, Тръмп демонстрира пренебрежение към волята на страните с по-малка военна сила да отстояват суверенитета си. Както него, предпочита да действа въз основа на амбиции и изгода, а не на морални категории. Не разграничава агресора и жертвата, дори е склонен да облагодетелства Русия за сметка на Украйна. Смята извиването на ръце, шантажа, стремежа да бъде унижена другата страна за легитимни похвати в международната политика – стига само да си спомним отношението му към украинския президент Володимир Зеленски. 

Подобно на Путин, избира правото на силата пред силата на правото и е склонен да неглижира международните договори, когато противоречат на целите му. Не става дума „само” за Северноатлантическия договор. Специалният пратеник на Тръмп – Ричард Гренел, обяви за невалиден Будапещенския меморандум, съгласно който САЩ, Русия и Великобритания се задължават да гарантират териториалната цялост на Украйна. С което не само сваля отговорността от САЩ, но и оневинява Русия за погазването му. В пословичния случай с Гренландия американският държавен глава загърбва още един документ (подписан през мандата на президента Удроу Уилсън, 1913-1921 г.) – с него САЩ удостоверяват, че "Гренладния е и винаги ще бъде датска“. Съгласно друго споразумение от миналия век – между Дания и Великобритания, датските власти не могат да предават или продават Гренландия без първо да се обърнат с такова предложение към Лондон. Т. е. правото на най-близкия (поне доскоро) съюзник на САЩ също е без значение.  

При всичко това никак не е странно, че американският президент загърбва досегашните съюзници на Съединените щати и се сближава с Кремъл. Защо Путин да не вземе каквото иска от Украйна или друга съседна страна, ако срещу това Тръмп ще може да анексира Гренландия и каквото още реши в Западното полукълбо? А Европа е просто досадна пречка пред възможността да договори сделка за подялба на света и доразграждане на също толкова досадния международен ред. 

Добрата новина е, че европейските общества все повече 

проглеждат

Към момента 51% от европейците виждат в лицето на Тръмп враг на Европа.  

Втората предпоставка за успеха е европейските страни да повярват, че могат да се справят не само без САЩ, но ако се наложи и в политическа конфронтация със САЩ. Ясно е, че след като отношението на Вашингтон към международния ред е сходно с това на Москва, по неволя Европа ще е в ролята на опонент с оглед на собствената си сигурност и суверенитет. 

Разбира се, от това не следва да се горят мостовете с Америка, нито да се пренебрегват инструментите на дипломацията, но е нужна безпощадна яснота за реалностите. 

Да, Тръмп може да реши да изтегли американските войски от Европа. Може да преодолее законовите пречки и да изведе Съединените щати от НАТО или да саботира Алианса отвътре. Нищо не е изключено. ЕС не е готов за това в момента, но трябва да мобилизира всички свои ресурси и международни контакти за постигането на такава готовност, вместо да продължи да се осланя на САЩ. 
По-тесните връзки с Великобритания, Канада, Норвегия и Турция, приобщаването на Украйна, са израз именно на такова автономно усилие. Ако към това се добави по-интензивно сътрудничество със страни като Австралия, Япония, Южна Корея, възможностите се разширяват. 

Чуха се опасения, особено у нас, че идеята за европейска отбрана без САЩ означава край на евроатлантизма. Това обаче не е така. Европейският съюз има силен трансатлантически съюзник в лицето на Канада – дори лежерно се прокрадва идеята страната да се присъедини към ЕС.  

Освен това, ако Тръмп е наясно, че Европа не е безпомощна без Съединените щати, това би било много по-съществена причина да оцени стойността на евроатлантическите връзки, отколкото ако европейските лидери търсят неговата благосклонност с цената на отстъпки. Да не забравяме също, че САЩ са страна с 200-годишни демократични традиции. След управлението на Тръмп може отново да бъдат надежден съюзник. 

Третата предпоставка е създаването на ефективни механизми за вземане и прилагане на решения – показател, по който автокрациите изначално имат преднина със своята „свобода“ от демократични процедури. Първата стъпка вече е направена чрез формата „коалиция на желаещите“. Това дава възможност да се елиминира евентуалното вето на страни като Унгария и Словакия, но в дългосрочен план ще е необходим и ефективен механизъм на ниво ЕС. Явно в бъдеше общността ще трябва да премине към вземане на решения с квалифицирани мнозинства вместо с консенсус, поне що се отнася до военната сфера, сигурността и външната политика. 
В противен случай е трудно да си представим бързото превъоръжаване на Европа или функционирането на бъдещ европейски отбранителен съюз. 

Къде е България 

във всичко това? Традиционно у нас има хор от прокремълски гласове, повтарящ да не сме сред „ястребите” на международното поле. Сега същият този хор възхвалява „миротворството” на Тръмп. 
Проблемът обаче е, че потокът от реверанси и комплименти идва и от публични фигури с демократичен профил. А някои от заявените евроатлантически говорители просто мълчат.  

Всъщност страната ни има интерес да е сред „ястребите“.  Да е възможно най-активна част от новата структура на европейската отбрана, за да подобрим защитата си от военна агресия и да позиционираме своя военно-промишлен комплекс. 

В това отношение през изминалата седмица дойдоха добри новини. Първата е посещението на представители на германския оръжеен концерн „Райнметал“ у нас и предложението на директора Армин Папергер за започване на съвместно производство.  По думите му, България трябва да бъде част от европейската отбранителна индустрия. 
След него в страната ни дойде и заместник изпълнителният директор на Европейската агенция по отбрана генерал-майор Андре Денк, за да обсъди с наши парламентаристи използването на индустриалния ни капацитет за общата европейска отбрана, включително и възможностите за съвместно производство с „Райнметал” Също и насърчаването на инвестициите в иновации в сектора. 
И не на последно място – на срещата на върха в Париж премиерът Росен Желязков предложи в страната ни да се създаде център за безопасността на корабоплаването в Черно море.      

От една страна е хубаво, че тази активност е факт, въпреки участието на две русофилски партии в правителството. От друга е притеснителен геополитическият разнобой във властта. С ген. Денк разговаряха Бойко Борисов, евродепутатът Андрей Новаков и председателят на парламентарната Комисия по отбрана Христо Гаджев. И нито един представител от коалиционните партньори БСП и ИТН – очаквано, когато става дума за противоборство с Русия, те са пацифисти.   

Това, което е учудващо, е че Румен Радев прие Армин Папергер и дори от президентството обявиха, че самият Радев е отправил покана за визитата докато е бил в Германия. Вероятно е бил изправен пред ситуация, в която не е можел да постъпи по друг начин. Едва ли от прокремълски „миротворец” внезапно се е превърнал в поклонник на германските оръжия. Сигурно и занапред ще подкопава външнополитическите позиции на България и ще създава проблеми. Най-малкото имиджови.   

Разноречието във властта отслабва възможностите на страната ни да бъде силен глас в предефинирането на Европа като международен фактор. 

Когато става дума за решенията на ЕС, трябва да сме наясно, че при отпадане на изискването те да се вземат с консенсус българската политика по въпроса за Северна Македония може да се окаже в уязвима позиция. От това не следва България да настоява за запазване на сегашния механизъм, позволяващ на страни като Унгария и Словакия да блокират важни стъпки на ЕС, прокарвайки интересите на Кремъл. Просто трябва да си свършим работата така, че българската позиция да бъде не само чута, но и добре разбрана в Европа.  Няма да стане само с разговор за правата на човека.  Задачата е да разграничим достатъчно ясно признаването на днешната македонска идентичност от претенциите, които имаме към Скопие за 

кражбата на история и изопачаването на историческите факти

 Ясно е, че сме опитвали, но сме останали неразбрани . Значи трябва да опитаме отново. С екипи от учени, лекции, изложби, хепънинги... С всички легитимни изразни средства. Ако не го направим, някой ден Европа може да поиска да признаем несъществуващо македонско малцинство „на реципрочен принцип”, защото пропагандата на Скопие работи много усърдно за това. А междувременно кремълските проксита ще насъскват обществото ни против ЕС.            

Във време с толкова силни геополитически турбуленции нямаме друг избор, освен да мислим изпреварващо и да се борим за своето място в света като българи и европейци. Не да се снишаваме пред Путин или пред Тръмп, а да бъдем на първа линия в битката на демократичния свят срещу автокрациите.  За да имаме бъдеще, в което моралните норми важат, международното право е над наглата сила, а Путин и Тръмп са анахронизъм.