Николай Василев

Няколко дни след като събранието на Македонската академия на науките и изкуствата публикува „Харта за македонския език“, в която са конструирани исторически и езикови аргументи в защита на официалния език на Република Северна Македония, като отделен, самостоятелен македонски език, Българската академия на науките излезе с остра реакция. Според БАН и Института на български език официалният език в Република Северна Македония е писмено-регионална норма на българския език. Спорът не е нов и от близо 30 години трови отношенията между двете страни.

Професорът по медицина Михаил Огнянов е роден в Битоля през 1927 година и прекарва детството си в кралска Югославия, в Албания, в Македония, докато тя е администрирана от Царското България, както в първите години на Титова Югославия. В книгата си „Македония – преживяна съдба“, издадена през 2003 г., той споделя:

„Често съм изненадан от въпроса, който ми се задава сега в София: На какъв език е говорело населението в Македония по време на сръбската власт, и остават разочаровани, когато им отговоря, че и през турско, и през сръбско, и сега там си говорят на родните диалекти, напоследък с определено влияние от школския македонски“.

Договорът за добросъседство и приятелство между България и Македония беше подложен на много атаки и в двета страни по портивоположни причини.  В България – защото с него се „признавал“ македонският език. В Македония – защото неговото съществуване се поставяло под въпрос. Оставяме настрана очевидното  – че не е работа на държава да признава език. В света днес има над 6000 езика. Колко от тях е признала България? От своя страна някои политици в Македония се позовават на Конференцията в Атина от август – септември 1977 г, за Стандартизацията на географските имена. Там са регистрирани както българската азбука, така и двата варианта на кирилицата използвани в Югославия: сърбохърватският и македонският. За българите темата за езика е особено чувствителна. Тя е онзи „сакрален“ маркер, който определя кой е българин и кой не е. Българските националисти определят помаците за етнически българи, защото говорят на български, макар да се гневят ако последните пожелаят да открият втора джамия в София, или който и да е град извън регионите, които те обитават. Някои националисти определят и гагаузите за етнически българи, предали езика, но запазили вярата, но все пак, за разлика от помаците, ги считат за легитимна езикова общност. Дори когато комунистическият режим провежда политика на„македонизация“ и „културна автономия“ в Пиринския край броят на хората идентифицирали се като македонци е по-голям от тези, които определят своя език като македонски.  От друга страна най-притеснителното за българските националисти е евентуалното твърдение, че някои от диалектите говорени у нас всъщност принадлежат на македонския език.

Според Пол Гард

„На изток Македония продължава на българска територия. В долината на Струма и подножието на Пирин се говорят на македонски диалекти и тези  територии винаги са били определяни като „македонски“. Може да се предположи, че старият български иридентизъм спрямо цяла Македония може да предизвика, или да бъде последван от „македонски“ иридентизъм спрямо югозападните краища на България. Да се надяваме, че това допълнително нещастие ще бъде спестено на Балканите. Обитателите на бреговете на Струма се чувстват у дома си в Скопие, но се чувстват у дома си и в София и без съмнение нямат усещането, че принадлежат към някакво „малцинство“.

 За да навигираме в съвременната политическа реалност, трябва да си отговорим на въпроса: Съществува ли македонски език? И ако да, кои диалекти му „принадлежат“?

Отговорът не е лесен.

Ако го зададем към някой съвременен пътешественик, пребродил безброй страни, който обаче няма особени познания в областите на лингвистиката, или на историята, той ще отговори положително. Ще е забелязал, че в Македония и в България за някои понятия се използват различни думи. Ще е обърнал внимание, че макар и в двете страни се пише на кирилица, някои от буквите са различни, а на много места по света – от Чикаго до Мелбърн някой може да попита: „Дали зборувате македонски?“

Да си представим друга хипотеза. Каним лингвист, който никога не се е занимавал със славянските езици, даваме му два текста, единият написан на литературен български език, другият – на литературен македонски и го питаме: тези две езикови норми как се отнасят една към друга? Като две форми на един език, или като два отделни езика?  За да го облекчим, можем да му дадем и текст написан на литературната норма на банатските българи – които от векове пишат на архаичен български с латинската азбука.

Ако езиковедът е почтен, той ще заяви, че на база единствено на езиковите норми не в състояние да даде еднозначен отговор. Много зависи от начина по който хората ги разглеждат. Ще ни обясни, че по света има диалекти, които са по-различни от нормите на днешните български и македонски, но които се възприемат от хората, които ги говорят като един език. Немският говорен в Швейцария например е доста различен от този говорен в северна Германия, но се счита за немски. Същевременно холандският е по-близък до северните немски диалекти, но се счита за отделен език. Добрият лингвист ще ни обясни, че има езикови норми, които са далеч по-близки от българския и македонския, но се разглеждат като различни езици. Хинди и Урдо – официалните езици на Индия и Пакистан са базирани на един и същи диалект – този от Делхи, но се пишат на различни азбуки и докато в урдо се срещат много арабски и персийски думи, то в хинди ще срещнем думи „възкресени“ от санскритския.  Никой вече не може да каже колко станаха езиците, които допреди няколко десетилетия се разглеждаха като форми на сърбохърватския език. Говорим за сръбски, за хърватски, за босненски, а вече и за черногорски, макар разликите между тях да са понякога трудно забележими. Ако пътешественикът увери лингвиста, че говорещите македонски в огромното си мнозинство го определят като отделен език и той също ще даде положителен отговор на нашия въпрос.

Да си представим обаче, че сме на научна конференция и друг не дотам почтен лингвист започне да обяснява, че българският и македонският произлизали от старо-славянския, че имали различна история през вековете…  Всеки почтен учен би го апострофирал.

Ако на нашата хипотетична конференция присъства историк, той ще припомни, че през 893 г. се провежда Преславския събор на който се решава славянският език да замени гръцкия като официален в Българското царство. Това решение вероятно е било продиктувано от политическа целесъобразност. Светите книги, преведени на славянския говор около Солун, които не могат по никакъв начин да бъдат определени като македонски, защото тогава под това име се е разбирала друга област, са били благословени както от цариградския патриарх, така и от римския папа. Днес е трудно да определим каква част от населението на Първото българско царство е говорело и разбирало езика на светите братя. През следващите векове обаче на териториите на днешните България и Северна Македония, както и други околлни земи се оформят множество взаимно разбираеми наречия. Всички, които са ги говорели са ги наричали „български“, за да ги отличат от другите езици, говорени в региона и отвъд него: гръцки, влашки, разните албански наречия, арменски, по-късно турски, руски, сръбски… Диалектите наричани от говорещите ги български преживяват съвместна еволюция, която ги  направи доста по-различни от всички останали славянски езици: Губят повечето от падежите и инфинитивните форми, но възприемат членуването. Заменят инфинитива със сложна форма с частицата „да“ и правят бъдеще време с частица произлизаща от глагола „ща“ (искам). За разлика от славянските езици, всички тези диалекти използват множество минали времена и преизказ.

Известният кинорежисьор Дарко Митревски, за когото не може да се каже, че изпитва симпатии към България и българщината пише за говорите в Македония от времето на Османската империя:

„Този народен говор, донякъде различен от българския и видимо различен от сръбския все пак нямал името, с което го етикираме днес – македонски език“.

Можем да се съгласим само с последваната част от неговото твърдение. Почти до края на Османския период не е съществувал кодифициран български език, а на територията на днешните България и Северна Македония са се говорели много диалекти. Между тях е имало определени разлики, но по нито един критерий не е можело да бъде обособена група диалекти, която да наречем дори постфактум „македонска“.  Тройното членуване например се среща в западна, но не и в източна Македония, за да се появи отново в родопските говори. Еволюцията на звуковете  „кь“ и „гь“ на мястото на „щ“ и „жд“ обхваща долината на Вардар, но не е достигнала до говорите в източните и в най-западните райони на географска Македония. През 19 век диалектът в Охрид е по-близък до този в София, отколкото до този в Прилеп.

Македонският писател Младен Сърбиновски е роден във Вруток, Гостиварско. В книгата си „Обеди Нищожност“, докато обсъжда родното си наречие припомня:

„Чел съм много за нашия език но нищо не ме развълнувало колкото няколкото изречения за гостиварския диалект на великия Любомир Милетич от Щип. Само един ден през военната 1916 г. са достатъчни за ухото на гениалния щипянин да слуша гостиварския диалект и да заключи: „За първи път в западните части на Западна Македония – Охридско, Дебърско и Тетовско внимателно следвах преходните области между един диалект и друг и можах да установя по-добре техните граници и зад тях открих един малък диалект на запад от Охрид, който напълно обяснява еволюцията на отличителната реч на Дебърско, рефлекса на юсовия вокал и връзката на тази реч със съответната фонетична страна на родопските говори. (…) Гостиварският говор, който е фонетично по-архаичен от Дебърският, е от основно значение, защото е опазил источнобугарският рефлекс на юсовете, на запад от Тетовския говор, в който вече е проникнало фонетичното сръбско влияние“. Не може да бъде по-точно! Еволюцията на редукцията на тъмните вокали, които скопските езиковеди толкова обичат да говорят не важат за гостиварския диалект“.

Разбира се на изток редукцията на юсовете се разпростира отвъд географска Македония.

От друга страна булвата „ъ“, бележеща тъмния вокал, е изхвърлена по политически причини от черногореца Милован Джилас. Днес в последната сричка пред „р“ „тъмния вокал“ се пише с „а“ или „е“: Александар, Петар, центар, министер и т.н. Но когато се добави някаква наставка гласната отпада (Александров, Петров,  центри, нинистри…), Същевременно „истинските“ гласни гласн „а“ и „е“ не отпадат: лекар – лекари, млекар – млекари, фенер – фенери…

Добрият езиковед ще посочи, че в говорите на територията на днешните България и Северна Македония се употребяват много думи донесени от Азия, далеч преди Османското завоевание и най-вероятно са били донесени от „прабългарите“. Едва ли има по-емблематична съвременна македонска песен от „Македонско девойче“. То е сравнено с „китка шарена“ и се подчертава, че едва ли някъде по света ще се роди „поубаво“ (по-хубаво) девойче. Думите китка, шарена и хубаво обаче не се срещат в славянските езици, така че тези македонци, които наричат българите „татари“ е добре да си припомнят, че думата „шарен“ се родее с татарското „сыр“ – „емайл, лак“ и узбекското „sir“ – „резба“. А когато пеят „Македонийо – бисер балкански“, че думата бисер е недвусмислено „прабългарска“.

От казаното дотук става ясно, че не можем да говорим за „македонски диалект“ защото в Македония се говорят множество диалекти, но ако за период преди кодификацията на македонския език говорим за „македонски диалекти“, като част от диалектния континиум простиращ се между Албания и Черно море, можем да употребим термина „македонски“ само в неговото географско измерение.

Какво се случва след кодифицирането на македонския език?

Сърбиновски с право се оплаква, че иска да пише на диалекта на който е проговорил, но му липсват букви.

Опитите за кодифициране на говоримия българския език са започнали първо въз основа на македонските говори, но по-късно се налага литературна норма базирана предимно на източните наречия. Въпреки множество спорове, в крайна сметка, както ще видим, не без грам обида, литературният български е бил възприет от всички като писмена норма. Когато обаче след 1918 г. Вардарска Македония попада трайно под сръбска власт домородните български училища са закрити, а учителите – масово изселени в България. Там те продължават своето развитие. Мнозина стават учени, политици, бизнесмени…. Край Вардара отраства поколение, което говори у дома на диалекти доскоро определяни като  български, но което е получило образованието си изцяло на сръбски. Почти никой не приема сръбския за свой, но сред някои представители на това поколение се прокрадват съмнения съмнения относно българския характера на местните говори.

В интервю за ТВ Европа от 1-ви декември 2019 г.,македонският премиер за периода (1998-2002) Любчо Георгиевски заяви, че основа на създаването на македонската нация е факта, че когато се създава българския официален език се вземат за база източните наречия, а западните се оставят на заден план. България проявява едно трайно, от 120 години, игнориране и арогантност спрямо македонските диалекти. Още тогава е излизало списание „Лоза“, което не е създадено от сърбомани, а от хора като Даме Груев и Христо Матов, с доказано отношение към българщината. Самите те демонстрират, че има някакъв проблем с това източно наречие като официален език. Георгиевски забелязва, че вместо да се подобрят работите, през 1945 година те се влошават. Той сподели, че Симеон Сакскобургготски му е припомнил, че в неговото детство в София се е казвало бело, млеко, месо, а самият Георгиевски се оплака, че откакто като дете посещава България поне сто пъти са го питали: „Вие на сръбски ли говорите?“ И макар да признава, че македонският език е бил донякъде сърбизиран, заявява:

„Ако моя език някои българи го приемат за сръбски, имаме проблем“.

Михаил Огнянов резюмира проблема:

„Част от националното невежество на обикновения български гражданин е в стесненото разбиране за българския език. За такъв признават само сегашния литературен български език. Българският езиков догматизъм е една от причините за ерозията на българската нация и отчуждаването на „външните българи“.

Един от малкото изявени още от 1991 г. македонски българи Владо Паунковски, който по-късно възстанови традиционното си фамилно име Панков, предложи правописна реформа както за българската, така и за македонската писмени норми базирана на проекта на Милетич. Видният български езиковед, Благой Шклифов – един от така наречените деца бежанци от Егейска Македония след Втората световна война,  също направи опит, както подсказва заглавието на книгата му „За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление“, (София 2002 г.) Предложенията нямаха почит никакъв отзвук и в двете общества. 

България не прояви интерес да намали различията между българския и македонския дори когато се водеха дискусии за официалната транскрипция на български имена и думи с латинската азбука. Тъй като Македония бе част от Югославия, а в тази страна латинската азбука се употребяваше паралелно с кирилицата (макар и не в македонския език), дълго време се използваше хръватският вариант на латиницата. След „осамостояването“ Македния замени в кадастъра хърватските букви съдържащи диакретични знаци „č“, „š“ и „ž“ с „ch“, „sh“ и „zh“, но запази използването на „j“ за „й“ и „ь“. Тогава предложих България да направи същото, а с „y“ да се означава звука „ъ“.(за колорит предложих да се използва “x” за „кс“ и “qu” за „кв“.)  Очаквано никой не обърна внимание на предложението. „Y” беше възприето за „й“ и „ьо“, а „а“ за „ъ“. Получи се недомислие. Стана така, че ако Радан Кънев например получи диплома в чужбина, преводачът няма да знае Кннев ли е или Канев. Но и „по паспорт“ много от имената на македонците и на българите станаха видомо различни.

Добре е да си дадем сметка, че ако българското общество не прояви готовност за правописна и езикова реформа, а същевременно се не признава съществуването на днешния македонски език и особено ако го прави по подигравателен начин, то това няма как да не се тълкува дори от добронамерените македонци като проява на арогантност, и да не предизвика негативни последици.Езици са се създавали и са изчезвали откак свят светува. Спорът отдавна не е лингвистичен и политически. И той не засяга само България и Северна Македония.

На 16 март 2019 г. видният гръцки лингвист и бивш министър на образованието Йоргос Бабиньотис от по гръцкото Скай радио, че:

„Гърция е допуснала голяма грешка, като е приела съществуването на македонски език и това може да окуражи бъдещи претенции за македонско малцинство“.

Бабиньотис представи македонския език като „сърбизиран български“ диалект, въведен от режима на Тито и използващ вариация на кирилицата. Бившият министър забрави да спомене, че далеч преди Титовия режим да заложи на отделянето на македонските говори от българския език, гръцкото правителство прави подобен опит през 1925 г. с т.нар. „Абецедар“ – буквар на местния диалект, който използва латинската азбука. А от края на 20 век не спират опитите за кодификация на „помашки език“ в Западна Тракия.

Разбира се, Бабиньотис не е само учен. Той е и политик и изказването му е атака срещу правителството на Алексис Ципрас. Но съзнателно или не, то залага капан и пред България. Погледнато от дистанцията на последните три десетилетия можем да констатираме, че „езиковият спор“ между София и Скопие постигна само едно. Въпреки че България първа призна независимостта на Македония и ѝ оказа значителна помощ, между двете страни не беше изградено стратегическо партньорство. Далеч съм от мисълта, че оспорването от българска страна на съществуването на македонския език беше единствената причина за това. Но със сигурност България не постигна нищо, като отричаше правото на Македония да нарича официалния си език, както желае. Ако Бабиньотис се изказваше единствено като лингвист, той щеше да признае, че лингвистиката не дава определение на това кое е език и кое не е! Както казва големият латвийско-американски лингвист Макс Вайнрайх

„езикът е диалект, който притежава армия и флот“.

Или казано по друг начин, социални и политически фактори определят какво е език и какво не е. Има диалекти, които са взаимно почти неразбираеми като тези в северна и в южна Италия. но се приема, че принадлежат на един език. Има и езици, които са трудно различими (хинди и урдо; сръбски, хърватски, босненски и черногорски – сега никой вече не говори за сърбохърватски език и т.н.). В споменатото интервю пред ТВ Европа Любчо Георгиевски сподели, че политиката на Сърбия да не прави трагедии когато Хърватия, Босна и дори Черна гора започнаха да наричат езика си хърватски, босненски и черногорски е била по-продуктивна от българската.

Няма съмнение, че огромното мнозинство от македонците днес определят езика си като македонски. А голямото мнозинство българи ще срещнат доста затруднения, ако се опитат да прочетат някоя македонска книга.  С изявления като „няма такъв език“ давани от най-високо българско държавно ниво, едва ли ще помогнем на нашите приятели зад Осогово да приемат очевидното: че езикът на Кърчовки, Пейчинович, на братята Миладонови и на селянките, които са пеели народните песни, събрани от тях, е бил български, защото така са го възприемали хората, които са го говорели. Дори Кръсте Мисирков не твърди, че тогава е съществувал македонски език. Но той настоява на базата на „централното наречие“ да се създаде „македонски език“, защото нито присъединяването на цяла Македония към България, нито автономия на Македония с „българска боя“ са били възможни в началото на 20 век. През 1944 г. македонците не са изправени пред избор дали да пишат на български, или на македонски. Изборът е бил на „народния македонски език“ или на (официалният в тогавашна Югославия) „сърбохърватски“. Забележително е, че още през 1959 г. в университетския си учебник по езикознание Вл. Георгиев и Ив. Дуроданов дават като че ли най-точната оценка за македонския език:

„Въз основа на македонски български говори, с известно влияние на сърбохърватския език, днес в пределите на Югославска Македония е в процес на създаване на четвърти южнославянски език – македонският“.

Някои лингвисти, вероятно в търсене на политическа коректност определят говорите от териториите на България и на Северна Македония като единен „Българо-македонски“  диалектен континиум, част от групата на „южнославянските езици“.  Пол Гард

„Макар, че най-старата форма на писмен славянски език, църковнославянският на Св.Св. Кирил и Методий е бил „българо-македонски“ говор от 9-ти век, българският и македонският са се променили много от тогава и денс са най-еволюиралите славянски езици.“

Има много теории за това как и защо се е случила тази еволюция. Според професор Пламен Цветков Солунското поле е било заселено със славяни, докато земите на днешните България и Северна Македония с българи (водени от Аспарух на изток и Кубер на запад). Въвеждането на славянския език на светите братя като официален в държавата и в църковните служби е обогатило в голяма степен говоримия език на българите, но не е неточно той да бъде определян като славянски. Други изследователи търсят корените на българския (и македонския) в говора на траките и пеоните, който е бил повлиян от славянския. Конвенционалната теория гласи, че  обитателите на днешните България и Македония са говорели на славянски език, който еволюирал под влиянието на балканските езици и на турския. Както всяка научна теория и тази има не само опознавателна, но и манипулационна функция. Докато някои водят спорове около това какви са „македонските славяни“, други поставят под въпрос дали българите и/или македонците изобщо са „славяни“.  Кога се появява изобщо славянската идентичност? През 7-ми или през 19 век? Защо тя е силна в България, в Сърбия и дори в Чехия, но почти отсъства в Полша? И защо не само не успява да притъпи сръбско-българската враждебност през втората половина на 19 век и първата половина на 20 век? Това са все важни въпроси, но те са извън обсега на тази книга.  За нас е важно да опровергаем като ненаучно твърдението на някои македонски изследователи, че през 19 век понятието „български“ е било синоним на „славянски“. Няма данни руснаците, поляците и дори сърбите някога да са били наричани „българи“ от когото и да било. Поддръжниците на тази теза цитират някои чуждестранни наблюдатели, които определят част от населението на Босна като българско. Не знаем дали става дума за фактологична грешка, или самите жители на въпросните села са се определяли като българи. Ако е било така, не знаем дали те са преселници от българските земи, или са потомци на богомилите – секта определяна в Европа като „българска“. Каквато и да е причината, няма данни тези българи да са били в тесен контакт с българите по нашите земи и да са се определяли като общност. Същевременно край Църквата Св. Стефан в Цариград можем да видим погребани българи от Тулча и от Охрид и няма никакво съмнение че сред пъстрия в етническо отношение султански мегаполис те са се разглеждали като съплеменници.

Любчо Георгиевски вероятно е прав. Македонският език може би никога нямаше да може да бъде създаден, ако в края на 19 век бяха приети предложенията на големия български патриот Кузман Шапкарев, който настоява повече елементи от западните говори да бъдат възприети в литературния български език и предложената от Конисията за изготвяне на проект за официален български правопис. Тя е оглавена от Любомир Милетич и  в нея членуват Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев, Иван Шишманов, Димитър Матов, Стоян Аргиров и Ив. Георгиев.  През 1892 г. прелага правописна реформа. Това се случва когато управлението на Стамболов е към своя край и политическите му протовници не допускат приемането на фонетичен български правопис. По-късно Кръсте Мисирков ще се опита да използва повечето от  предложенията на Комисията в брошурата си „За македонцките работи“.

Но това е история. Тя е такава, каквато се е била, и не може да бъде променена. Македонският език е млад език, което не го прави по-малко език! Разбира се, много македонци ще си припомнят уроците от училище, в които са учели, че

„македонският е едновременно най-старият и най-младият славянски език“.

За мнозина отстояването на тази нелепост е свързана със силна емоция. България, разбира се, не може да признае съществуването на македонски език през вековете – не защото това не отговаря на нейните интереси, а защото не съвпада с истината. Каквито и „признания“ и договорки да се правят, те няма да издържат на теста на времето. Винаги ще се намират смели умове, които ще отхвърлят политическите догми. Това, което не бива да забравяме обаче е, че ако за Гърция е достатъчно да „натрие носа“ на македонците, то България е длъжна да спечели сърцата им! Това е много трудна задача и тя изисква висш пилотаж, а не елементарен национализъм.

Важен аспект от спора в проблемът с имената и наименованията. В Османската империя не е имало върховенство на правото. Думата на християнин не се е приемала за равна с думата на мюсюлманин. Но все пак, през по-голямата част от времето християните са имали възможност за запазват и възпроизвеждат своята култура. Властите на са налагали именна система. Всеки е можел да се нарича както желае.

Мнозинството от населението в Македония се е самоопределяло като българско и е ползвало българската именна система. Повечето имена са били разбира се от гръцки, или еврейски произход: Петър, Павел, Иван, Георги, Христо Яна, Мария, но е имало и домородни: Кръсте, Трпе, Камен, Любомир, Ружа. Фамилните имена в българската именна система завършват на ов/ев, (ова, ева) ако произлизат от името на бащата – Димитров, Иванов, Николова, на –ин ако произлизат от името на майката – Ружин, Марин и на –ски/шки ако произлизат от името на мястото – Охридски, Вардарски…

След Първата световна война, когато кралска Югославия консолидира властта си, всички фамилни имена са насила променени на –ич, а често биват променени и посърбени някои лични имена – Кирил става Чирило, Павел става Павле и т.н.

През 1941 година, при идването на българите са върнати оригиналните имена на хората. За много от по-завързаните това се посреща с умиление. Вероятно за някои от по-младите, отраснали със сръбските имена – особено фамилните, с които са били наричани в училище това е довело до объркване.

И ето, че след 1945 започва нова промяна. Властта е изправена пред трудна задача. Имената хем трябва да звучат „македонски“, хем историческите личности като Делчев, Груев, Татарчев, да не звучат „чуждо“. Извършва се определена модификация, най-често съкращаване на личните имена – така както обикновено се обръщат към тях в най-близкото обкръжение. Например роденият като Кирил, отраснал като Чирило първи президент на независима Македония, приема името Киро. Решено е по-рядко използваната наставка – ски (дотогава за имена, които произлизат от мястото) да стане основна, като обаче бъдат запазени имена на –ов и ев. В някои райони наставката ски е поставена след наставката –ов/ев и става Петровски, Павловски… на други места в- е отстранено и имената завършват на окончанията –оски и –ески – каквито не е имало до тогава.

Знае се, че един цилиндър ако го погледнеш отстрани изглежда като правоъгълник, а ако го погледнеш отгоре – като кръг. За мнозина тази промяна на имената се е привиждала като доброволна, елемент от съзнателното култивиране на нова идентичност. За други – това е било чужда отрова, измама, подмяна.

Интересна е историята на официалното използване на името Македония. До Берлинския конгрес това име е било доста условно и не е провокирало емоции. След разкъсването на земите на Българската екзархия и борбата за освобождение на Македония името е сакрализирано. Толкова хора са умрели за нейната свобода. И все пак идеалът си е оставал „целокупна България“ Когато е изглеждало, че той може да бъде реализиран – преди всичко по време на Първата световна война, всякакви идеи за автономна Македония са забравени. Тя се е възприемала като приемлив компромис, когато идеалът е изглеждал невъзможен. Логично след войната Югославия и Гърция забраняват употребата на това име. От 1918 до 1944 то се използва легално само в България. Под нейна власт не е променено името на нито един човек. Съществуват македонски дружества, македонски футболни отбори, дори македонска парламентарна група. След като България поема администрацията на по-голямата част от Вардарска Македония, името навлиза в официална употреба. Като разбира се под Македонци се разбира част от българския народ. След войната това наименование е преосмислено като „един от югославските народи“. Някой приемат това с радост, други, пред заплаха от репресии предпочитат да замълчат. Промяната изглежда необратима. Югославия изглежда вечна. Малцина намират за нужно да обясняват цялата фамилна история на децата си.

Ще доведе ли евентуална промяна на името на държавата промяна на идентитета? Истината е че идентичността на всички хора по света се променя непрекъснато. Понякога това става бавно и незабележимо. Понякога бързо и неочаквано. Предсказанията днес са невъзможни.

Статията е публикувана в priorities.bg