Събитията в Керченския пролив бяха просто драстични, но отговорът на Европа и САЩ беше твърде слаб

Трябва да се култивира обединителна идентичност, а това може да стане или отдолу, или чрез лидерство, казва един от най-влиятелните интелектуалци в света

Франсис Фукуяма от дълги години е един от най-влиятелните интелектуалци в света. Неговата последна книга "Идентичността: в търсене на достойнството и политиката на негодуванието" беше публикувана в края на 2018 година. В нея Фукуяма пише за човешката идентичност като за общо понятие и за това какво обединява съвременните политически процеси – от новите популистки движения и ислямските бойци до споровете за политическата коректност в западните университети.
Той говори за това как да разбираме тази "идентичност, основана на убеждения", за границите на мултикултурализма, за борбата с неравенството и за агресивността на Кремъл.

Интервю на Радио "Свобода"

-Г-н Фукуяма, в новата си книга пишете за необходимостта от "съвременна национална идентичност, основана на убеждения (идентичност-кредо, creedal identity), на ценностите на демокрацията", а не на някакви постоянни характеристики като, например, расата. Но възможна ли е тази съвременна идентичност-кредо в многоезично общество? 

- Да. Аз смятам, че идентичността-кредо се основава на общите представи за легитимността на демократичните институции на страната. Ако вие имате многоезично общество, където отдавна са сформирани исторически общности, говорещи на различни езици, то е очевидно, че тези традиции трябва да бъдат ценени. Не може да принудиш всички да говорят на един език. В Канада има проблеми в отношенията между англоезичните и франкофонните канадци, в Румъния има унгарско малцинство, съществуват много такива примери. Не мисля, че в такива ситуации за идентичност-кредо непременно трябва да бъде определян единствено националният език. 

В САЩ е различно, защото там няма големи региони с традиционни общности, които са били там дълго време и говорят на различни езици. Освен това има множество икономически предимства в това, че всички говорят на един език, на английски. Затова отговорът на този въпрос зависи от историческите обстоятелства на дадената страна.

- Но Вие също така пишете, че е желателно създаването на "общоевропейска идентичност". Мислите ли, че тя е възможна без общ език? 

- Въпросът не е в езиковите бариери. Аз просто смятам, че създаването на съвместна идентичност изисква инвестиции на "полтически капитал". Че е въпрос на това, на какво учат в обществената образователна система. На символи, които стават представителни за дадено общество. На силни лидери, които да разказват за общите корени на това общество. 
Проблемът на Евросъюза е в това, че там просто не съществуват такива неща, както липсва и нужното лидерство. И ако вземем предвид съпротивата, с която ЕС се сблъсква през последните години, то не виждам как тази ситуация би се променила.
Затова, макар да смятам, че би било желателно да се създаде обща европейска история, не мисля, че това е реално възможно. И, разбира се, че идеята за общ европейски език е абсурдна. Това никога няма да се случи.

- Къде, според Вас, преминават днес границите на мултикултурализма? 

- Мултикултурализмът може да бъде просто емпирично описание на реалността, в която различните културни традиции и групи съществуват в пределите на едно общество. Зад мултикултурализма също така стои политическа програма за действие, която потвърждава достойнството на различните култури. Много страни са приели такава програма, за да поддържат и интегрират хората, произлизащи от различни културни общества.

Аз смятам, че ограниченията възникват тогава, когато културата на тези конкретни групи е несъвместима с нормите, нужни за поддържането на демократичната система. Сега възникват много въпроси по повод мюсюлманските общности в някои части на Европа, когато нормите, вътре в тези общности дискриминират жените, хомосексуалистите, поддържат антисемитизма. Това са неща несъвместими с установените демократични норми в отделни европейски страни и в ЕС като цяло. Смятам, че тук трябва да се произнесе държавата: "За нас това е неприемливо. Ако вие казвате, че подчинението на жените е част от вашата култура, то за нас това е неприемливо, защото нашата демокрация е основана на равенството между хората". Мисля, че именно тук започват ограниченията на мултикултурализма.

- Вие пишете за необходимостта от асимилация на имигрантите в страните, които ги приемат. Тоест, вие не вярвате, че може да има успешна масова миграция без асимилация? 

- Някои хора правят разлика между асимилация и интеграция. За тях асимилацията е пълно приемане на доминиращата, господстваща култура, а интеграцията позволява да съхраниш своята култура, но да приемеш определен минимален набор от ценности на по-голямото общество. Мисля, че границата между тези две понятия е размита. 

Колкото повече истинска културна интеграция има, толкова повече това помага за икономическата и социална мобилност на имигрантската общност, давайки нови източници на работна сила, нови идеи... 

Но конкретното ниво на асимилация, което трябва да се изисква от всяка конкретна общност е трудно да се определи. Например, аз не мисля, че някаква съвременна демокрация може да изисква религиозна асимилация. Ако сте мюсюлманин не може да ви принуждават да празнувате Рождество. От друга страна, ако говорим за владеене на господстващия език или дори за подкрепа за националния отбор, а не отбора на някоя друга страна...Това е много деликатен въпрос. Конкретният отговор зависи от аспектите на културата, за която става дума, и от традициите на страната.

- Как може да се борим с дискриминацията на малцинствата и едновременно с това да намалим тревогата на тези групи, които виждат, че техният предишен висок статут се "снижава"? 

- Опасностите възникват, когато се приемат широки политически мерки, които се основават на някакво биологическо условие. Например, много програми за "позитивна дискриминация" (affirmative action) практически гарантират, че ако вие сте в някаква расова категория, то автоматично бивате предпочетени. Не смятам, че такава политика е приемлива. Хората трябва да бъдат оценявани индивидуално, а не чрез принадлежността им към групи, спрямо които съществува дискриминация.

- Какво мислите за стремежа към контрол над големи територии в съвременния свят? Например, концепцията за така наречения "руски свят" фактически е свързана с териториална експанзия.

- В това е проблемът на класическия национализъм на XIX век в сравнение с гражданската национална идентичност, за която се застъпвам. Изглежда, че някои страни не могат да постигнат самоуважение освен за сметка на други страни. Мисля, че Русия е класически случай. По някакъв начин тяхната национална идентичност е силно свързана с господството над други народи около тях. Това е било вярно за Русия от XIX век и си остава вярно за путинова Русия.

Единственият начин да се противопоставим на това е класическата геополитика. Ние няма да успеем да ги спрем, ако от наша страна няма достатъно силно противодействие. И аз не мисля, че ние действаме много успешно. Мисля, че събитията в Керченския пролив бяха просто драстични, но отговорът на Европа и САЩ беше твърде слаб.

- Очаквате ли някакви сериозни промени във външната политика на САЩ в следващите две години? Може ли да стане още по-изолационистка?

- Не. Мисля, че изборите за Конгреса в края на миналата година демонстрираха, че съществува силна съпротива срещу политиката на Тръмп. Републиканците изгубиха контрола над Камарата на представителите по драматичен начин. Според мен, съвсем не е очевидно, че Тръмп ще бъде преизбран през 2020 година.

- Вие пишете за парадокса: ръстът на неравенството в съвременните западни общества по-често подхранва десните популисти, отколкото левите. Мислите ли, че на левите в съвременния свят им е по-трудно да апелират към категориите "човешко достойнство" и "социален статут"?

- Исторически левите по-често са акцентирали върху икономическите категории. Карл Маркс е бил материалист, който всъщност не е вярвал в културата. Той е смятал, че културата е измислица на управляващите класи, за да защитят икономическите си позиции. Левите нямат силна традиция да използват културните ценности, за да мобилизират избирателите. Да си спомним, че Вторият интернационал се разпада в началото на Първата световна война, тъй като "пролетариите от всички страни" отказали да се обединят срещу войната. Напротив, те отивали да се бият за своите страни - за Германия, Франция, Британия.
Левите винаги са имали проблеми да използват културата в политиката. В някакъв смисъл те са адаптирали културните ценности с подема на съвременната политика на идентичност. Те се оттеглиха от класическия акцент върху икономическата политика към политика, основана на културни общности, проблемите на малцинствата. Но в резултат, те загубиха връзката с мнозинствата в много общества.
Искам да кажа за баланс, че "политиката на идентичностите" в изпълнение на крайнодесните е още по-зле, тъй като много от тях се ръководят от неприкрит расизъм и ксенофобия. Каквито и да са пороците на левите, смятам, че те поне се опитват да решат много по-легитимните проблеми със социалната справедливост.

- Мислите ли, че сегашното ниво на икономическо неравенство е  опасно? 

- Да. В резултат на глобализацията и редица политически решения през последните няколко поколения бяха образувани много концентрирани богатства, но много социални групи не получиха в това дял. 

- Има ли някаква рецепта, как да бъде намалено това неравенство? 

- Тя не е нова. Мисля, че е нужна социална защита и система от данъци, която осигурява определено преразпределение. Не е нужно да се гарантира всеобщо равенство, а по-добър достъп до институциите и услуги за всички. Това е ролята, която трябва да играе държавата.

- Защо, според Вас, това не се е случило през последните десетилетия?

- По различни причини. Една от тях е просто устойчивостта на данъчно-бюджетната сфера. Много от видовете социална защита, въведени в миналото, вече стават неизпълними. Някои страни са фалирали защото не са можели да си позволят да поддържат пенсионните схеми или системите на здравеопазване. Пазарите на труда станаха негъвкави, старите модели на социална държава се сблъскват с множество проблеми. Мисля, че частично заради тези проблеми идеята за социална държава, която се разширява, излезе от интелектуалната мода заедно с подема на неолибералното мислене през 80-те и 90-те години. Всичко това беше препятствие за преосмислянето на това, което прави социалните държави устойчиви.

Не всички се поддадоха на това.  Страните от Скандинавието са родоначалниците на съвременната "голяма" социална държава, и през последните 20 години те бяха лидери в нейното реформиране.  Скандинавците в голяма степен ограничиха тази държава и сега, струва ми се, въпросът за устойчивостта на данъчно-бюджетната сфера пред тях не стои. Те направиха това много отговорно. Други страни не успяха.

- Вие пишете, че политиката на идентичността според някои хора е "евтина подмяна" на сериозните размишления за това как да бъде намалено социално-икономическото неравенство. Виждате ли политици с жизнеспособни идеи, които биха могли да променят тази тенденция?

- Сега - не. Но това не значи, че те няма да се появят. Мисля, че сега се намираме в началото на дълга политическа борба около някои от тези идеи. Но не мисля, че няма да бъде намерена правилната формула, която ще ни помогне да се измъкнем от тази ситуация.

- Вие споменавате света на антиутопиите в книгите на Уилям Гибсън и Нийл Стивънсън, където заради съвременните технологии обществото става все повече и повече разделено. Как да се противопоставим на тези тенденции?

- Мисля, че по същество точно това е политическата борба за национална идентичност. Трябва да се култивира обединителна идентичност. Това може да стане или отдолу, или чрез лидерство. Мисля, че това е единственото решение на този проблем.

Превод: Faktor.bg