През вече далечната 1993 година писателят Марин Георгиев публикува документалното разследване „Третия разстрел“, разкриващо за първи път истината за Никола Вапцаров, което се основава на документи от следственото дело 585/42, доколкото е запазено в архивите на МВР. Така рухна митът за автора на „Моторни песни“, който се оказа не само отявлен македонист и антибългарист, но и платен от Москва терорист комунист.

23 години по-късно Марин Георгиев завърши втората книга на ,,Третият разстрел” - ,,Ние сплетохме здраво ръцете си…”

Марин Георгиев е автор на повече от 20 книги – поезия, проза, документалистика, литературна критика, преводи. Той е единственият български писател, носител на четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“, връчено му лично от министъра на културата на Република Унгария 2001 г.; на ордена на президента на Унгария 2016 г.; На 14 февруари 2018 г. в гоблената зала на хотел „Гелерт“, Будапеща, му е връчена Международната литературната награда Паметна сабя „Балинт Балаши“ за заслуги към унгарската литература; 2019 г., става първият чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи”.2016 година получава почетния знак на Великотърновския университет ,,Св. Св. Кирил и Методий” за съществен принос в академичния му живот и издигането на авторитета му.

Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония. Две негови книги са издадени в Унгария: „Se Isten, se ördög“, „Napkút Kiadó“, Budapest („Ни Бог, ни дявол“, издателство „Напкут“, Будапеща), избрани стихотворения, 2015.; „Valaki figyel“, („Някой винаги гледа“ – избрана проза и поезия), изд. „Magyar Naplo“, Budapest 2019 (книгата не е издавана в България).

Авторът предостави на Faktor.bg пълния текста на глава първа от новата книга: „Герой (и гений)  по поръчка“, която ще публикуваме на няколко части. В нея авторът изследва чрез документи и факти технологията на политическото инженерство на БКП за утвърждаване на Вапцаров като революционер и поет от световен ранг, както и употребата му от роднини и търсещи кариерно развитие писатели за лично облагодетелстване.

Из ,,Третият разстрел”, книга втора – ,,Ние сплетохме здраво ръце…” 

ГЕРОЙ (И ГЕНИЙ) ПО ПОРЪЧКА 

ПОЛИТИЧЕСКО ИНЖЕНЕРСТВО ЗА ЛИТЕРАТУРНО БЕЗСМЪРТИЕ  

Марин ГЕОРГИЕВ

Хората хвалят, което им кажат.

Платон

Пропагандата е единствената дейност, в която комунистите нямат съперници.

Пол Джонсън ,,Съвременността. Светът от 20-те до 90-те“, стр. 274

I. НАЧАЛОТО

,,Твърдението, че поезията на Вапцаров преди победата е била много популярна, е из областта на легендите… - 27.03.1977”. 

Борис Делчев, ,,Дневник” 1995, С. ,,Народна култура)

1.

У нас, още от социализма и повече от 30 години след него, с най-лека ръка се раздават най-трудно постижимите качества в поведението и творчеството на човека: герой, велик, гениален, безсмъртен!

2.

,,Когато в 1940 година излезе малката книжка ,,Моторни песни“, Никола Вапцаров ми даде два екземпляра от нея с автограф за Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев с молба да им ги предам. Вечерта в пивница ,,Шефка“ на ул. ,,Солун“ (сега ,,Васил Коларов“) аз се срещнах с тях и им предадох книжките. Казах им няколко думи за автора и стиховете му, като за потвърждение им прочетох едно от ,,пиринските“ стихотворения на поета. Фурнаджиев замълча, само скептично се усмихна“. (Младен Исаев, стр. 428 – 429, ,,Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев в спомените на съвременниците си, БП, 1976) 

- - - - - - - -

На кого е в ущърб този спомен: на Фурнаджиев, неоценил Вапцаров, или на Вапцаров, ,,оценен“ от Фурнаджиев?! 

А дали усмивката на Фурнаджиев не съвпада с истинското мнение на Исаев за поезията на Вапцаров… 

Знае само Младен Исаев…

3.

,,…Караславов занесъл стиховете на Вапцаров на Георги Цанев с предложение да бъдат отпечатани в ,,Изкуство и критика”. Цанев ги прочел и ги върнал на Караславов с думите :,,Кажи на това момче, че от него поет няма да стане. 28.11.1989”, (Петър Динеков, ,,Записки от прехода”, 2020 г., стр. 44.)

Ако се съди по рецензиите на Георги Цанев през 30-те години на миналия век, той е разбирал от поезия – например статията му за Далчев, както и публикуването в списанието му на млади тогавашни поети като Александър Вутимски, Валери Петров (поемата му ,,Палечко”), Александър Геров, Радой Ралин, Блага Димитрова, Богомил Райнов…

Няма как да не се запиташ: как е втасвало в нощвите на времето тестото на Вапцаровата поезия, как е набъбвало, че да се опече хлябът, нахранил всички?

Как, от това момче поет не става е  станал Най-Големият поет?

(За мнението на Христо Радевски, от същия дневник на Динеков в същия ден: ,,Не искам да кажа, че след 9 септември самият Радевски, който бе близък приятел на Вапцаров, не дооценяваше неговата поезия” няма да се разпростирам, защото на всеки поет му се струва, че неговите стихове са по-хубави от стиховете на онзи, когото всички хвалят. Но остава да виси въпросът: Защо за едно и също – предаността към комунистическата идея, след 1989 г., Радевски е заклеймяван и отричан, а Вапцаров остава непоклатим?) 

4.

ПЪРВАТА РЕЦЕНЗИЯ ЗА „МОТОРНИ ПЕСНИ”

Александър Муратов

Преди всичко трябва да кажа - нямам задача да правя „критика” на книгата. Искам да отбележа нейното излизане като отрадно явление в нашата лирика. Книгата „Моторни песни” съдържа четири цикъла стихотворения: „Песни за човека”, „Песни за родината”, „Песни” и „Песни за една страна”.

По мотиви обаче можем да ги разделим  на три дяла: в единия се възпява човекът и човекът работник, в другия - поробената родина, а в третия се чуват тревожни отгласи от Испанската гражданска война.

Песните, посветени на човешкото всекидневие, са по-многобройни и по-задушевни от другите. В тях личи жизненият опит, авторът говори за фабриката, за своя другар  по работа и за своята обич, както би говорил някой съзнателен работник.

Затова стиховете му като „Спомен”, „Двубой”, „Вяра” и „Любовна”, което е слабо за творческите възможности на Йонкова, са пропити с искрен и естествен лиризъм и звучат като истински изповеди. В песните за родината е изразена дълбоката мъка по родната земя и нейната робска участ („Земя” и „Родината”) , а в „Песен” е прославено геройството на погиналите за свободата ѝ. Образът на родината е нарисуван с голяма широта и убедителност:

„Над мойта земя

в небето опира Пирин

И мурите в буря

илинденски приказки пеят,

над Охрид лазура е

толкоз просторен и син,

а още надоле

е светлия бряг на Егея.

(„Земя”)

Но „Земя” и „Ел-Тепска” ни се струват с недостатъчно силен край, а „Имам си родина” и отчасти „Хайдушка” са слаби като стихотворения за Йонкова.

(Трябва да кажа, че много ми допадна третият дял, посветен изцяло на днешна Испания. Той наистина е тревожен отглас от Гражданската война и може би най-навременен от гледна точка на времето. Поетът пише за борбата на испанския народ, както би писал за своя народ. Чувството на пряк участник в битката го е сродило с испанците, с техните болки и стремежи. Това придава на песните му повече задушевност и правдивост. Всяка от тях намира дълбок отзвук в душата и веднага се запомня, особено „Сън” и „Писмо”, защото са пропити от голяма вяра в победата на народа и с надежда в близкия ден, когато „всичко ще бъде в нашата ръка”. )

В първото е показан поетическият смисъл на борбата, а във второто, което е малко разтегнато към средата - трагизмът, изживян от испанската жена и майка.

Все пак и различни да са мотивите, стихотворенията в „Моторни песни” се налагат като цялостна художествена идея: обединителното звено в тях е реалистичният поглед на автора, новият подход към темите и новият начин на изказ и средства, с които си служи.

Книгата е характерна и в друго отношение. Докато някои други млади поети залитат по образа и често ни поднасят чудновати и трудно приемливи образи, увличат се от външното и необикновеното, то Никола Йонков държи повече на вътрешното,  като ги облича в съответната проста, но естествена и убедителна художествена форма, а някъде придава на стиха и завиден звуков оттенък:

„А долу, плиснала водите,

притиснати в скали и клек,

като човек

приказва с мене Глазне.”

В стилово отношение и художествени похвати Никола Йонков е може би единствен от младите, който се стреми да внесе в поезията наред с темите от всекидневния обществен живот и обикновената работническа реч. Успехът му в това направление е не само добър, но, бих казал, завиден и поучителен.

Тук именно трябва да се дирят следи от влияние от Маяковски, което най-много може да бъде в чупенето на стиха, влияние, ако не пряко, то косвено, а не сюрреалистичните недомислия на упоритите стихофабриканти.

На някои места в песните на Никола Йонков разсъдъчният елемент е доста силен („Песен за човека”) и има излишна риторика, която спъва правилния развой на чувството. Има също изтъркани образи като „звездни полилеи” и несполучливи обрати на речта, като „мрак се в ъглите таи”. Добрите страни на книгата читателят сам ще открие. Те по-хубаво биха говорили и от най-добрата „критика”. Препоръчваме книгата от все сърце.

Бележка на автора: Този отзив е написан през 1940 година. Вероятно месец февруари. Но тъй като не му намерих място в столичния печат, той излезе във вестник „Врачанско слово” през месец юли. В отпечатания отзив обаче липсва почти целият дял за Испания. Означил съм го със скоби в текста. Останалите два реда от него не се връзват по смисъл с предидущите, които се отнасят за съвсем други стихотворения. Кой го е махнал, не мога да кажа положително: дали цензурата, или редакторът. Но съкращението просто е изопачило моето писане. Сега той излиза в пълния си вид. Някои критици, писали за Н. Вапцаров, се позовават на него, но са вземали само отделни изречения (вж. „Българска критика за Вапцаров”), а други изобщо са го отминавали. По навик. Все пак книжовният факт остава. 

1984 г.

5.

Това е най-професионалният отзив за ,,Моторни песни“ до 1944 г.

Причината да не е оценен своевременно поетът, забележете – Йонков, а не Вапцаров, не е в рецензентите.

Въпросът е как с времето недостатъците се превръщат в качества, а липсите – в предимство.

6.

Новото литературно присъствие на Йонков (Вапцаров) след т.нар. народна победа започва от доста нисък старт:

Неделя, 10 ІX. (1944)

,,Следобед Радио София предава час за войника. Този път часът се оказа за въстаника. Репортаж за Смирненски и Никола Йонков*.“ (Борис Делчев, ,,Дневник“, изд.,,Народна култура“ 1995)

,,Няколко години преди Девети септември бях напуснал по лични причини списанието, в което сътрудничех, бях се поизолирал от литературните среди, повече четях и неприятно се изненадах по Девети, като узнах че съществувал Отечествен фронт, в който са участвали кой повече, кой по-малко и писатели, че е имало и разстрелян такъв талантлив поет като Вапцаров, на когото аз едва сега чувах името“.

Илия Волен, ,,Къде бях по девети“, 1969 г.,(Илия Волен,  ,,Вникване“, ,,Литературен форум“ 2005, стр. 231-232).

,,23 VІІ 1945

…Блага Димитрова настоява пред мене да напиша книга за Вапцаров. Тя твърди без колебание, че той е по-голям поет от Смирненски и заслужава едно по-пълно изследване. Но признава, че не била могла да напише това: явно е, плаши се да не срещне неодобрение.

Ясно е, че Вапцаров не е достатъчно оценен. Той е все още една въпросителна за българската литературна критика.“ (Борис Делчев, Дневник, Народна култура 1995)

,,– Но Смирненски, Вапцаров – това са важни фигури. Срамота е да обръщате внимание на Йордан Стубел, нищо нямам против него, добър стихоплетец, жив и  здрав да ни е. Но Смирненски, Вапцаров това е национална история, това е светът, всемирът, ако щете. 

– Не ги знаех, бре момче, не ги знаех. Аз не общувах с партийните среди, пък там, както съм чувал, не всички са ги знаели. А и тези, които е трябвало да ги популяризират чрез пресата и литературни конференции, не особено качествено са го правили. Ето, едва преди месец разгърнах статията на Георги Бакалов за Смирненски. Ами той направо му изрежда работите, негови са само полетата, разделящи една творба от друга. Никакъв анализ, никаква оценка. Едни възклицания с по няколко удивителни. Това ли е мащабното явление Хр. Смирненски, за пропуска на което какъв не ме нарекоха и какъв ли бой не изядох. 

– До, но те имат издадени стихосбирки – ,,Да бъде ден“ на Смирненски, ,,Моторни песни“ на Вапцаров. И илюстрациите на подвързиите – представителни, сякаш говорящи. Дори само в професионално отношение един критик, още повече такъв като вас, има някакво задължение да ги отрази.  

– Чувате ли се какво говорите? Та тия стихосбирки са печатани в съвсем малки тиражи. За приятели, близки, идейни и партийни сподвижници. И толкоз. 

– Достатъчно, да са известни. 

– Но сега, момче, сега.“ 

Из ,,Спомен на проф. Лазар Цветков Лалев за един разговор с Владимир Василев, записан на 17.07.2017“ (Евелина Белчева,,,Златорожката връзка“ ИК ,,Гутенберг“ 2017, стр. 303 – 304). 

7.

Нещо, което десетилетия е утвърждавано като сакрално, трудно може да бъде възприето като реално.

А такава е била реалността – малко преди 9.9.1944 и малко след.

8.

Герой (и гений) по поръчка – това е заглавието, което избрах още в 1992 година на встъпителната глава, която не успях да напиша. Може би тя щеше да въведе повече яснота за заглавието на книгата, да направи мек преход от утвърденото старо и неизвестното ново. Но не разполагах с време, реших да я отложа, защото трябваше да се справя/проуча, а и да цитирам част от многото, при това неизвестни и за пръв път, факти, а това е работа трудоемка и неприятна. Каквато ми е и сега. През годините много пъти започвам и  все отлагам този текст.

(Днес се питам – не е ли по-вярно заглавието му да е „Герой (и гений) по неволя“? Още повече, че част от Вапцаровата неволя стана и моя).

Ето какво съм нахвърлял за начало на тази несъстояла се тогава глава: ,,След като през лятото на 1992 г., бях проучил в основни линии дело 585/42, в Банско, през почивката, месец август, сметнах че не е честно ако хвърля бомбата само с неизвестното за Вапцаров, а е редно да прочета и познатото –  спомените за него, писани  след 09.09.1944 г. В една тетрадка, чиито страници разделих на две, по теми, отбелязвах какви са фактите от следственото дело и какви – в спомените. Това обогати сюжета и дори вкара нов сюжет, създаде ми богат контекст в търсене на основната цел на книгата. Много от главите ми бяха ясни, завършени тематично, имаха си и заглавия. Нямах само заглавието на цялата книга, макар да бях стигнал до главното – разобличаването на утвърдения мит за Вапцаров. Сякаш трябваше да отлюспя целия героичен шлак по бронзовия му паметник и да го сведа до естествените човешки пропорции, за да покажа трагедията на един български поет и човек. В себе си врях и кипях и не можех да изпълня един от съветите на Хемингуей, които бях прочел като юноша в сп. ,,Младеж“, изрезката от които пазя и до днес. Съветът беше: Мълчете, думите убиват творческия дух.

В едно новоизлюпено кафене на левия тротоар по ул. Ангел Кънчев, ако вървиш към Патриарх Евтимий – малко преди Хан Аспарух  (няма и двайсет метра до последната квартира на поета, в която е арестуван и от която  е отведен в полицията), седим с Иван Цанев. Разказвам с какво съм се сблъскал,  четейки делото, споделих идеята на книгата, проверявах версиите си, опипвах терена, за да разбера как би реагирал читателят професионалист. Стигнах и до затруднението ми да намеря заглавие.  Слушайки ме, Иван каза че в него трябва да е някоя от ключовите думи на Вапцаровата поезия и съдба и след малко я намери – разстрел. И наистина, тя не само слага точка на живота му, с нея не само започва стих от последното му стихотворение: ,,Разстрел и след разстрела – червей...“, но и слага начало на втория му живот.

Тутакси прибавих и определението – Третият. Не на поета, а на фалшификациите, на лъжите за него. Моят ,,разстрел“ трябваше да стане чистилището, подир което ще изплува чистият му лик. Казах на Иван**, че ще напиша специална глава на тема: Всички се питат какво би станало с Вапцаров и поезията му ако бе оцелял, но никой не се пита какво би станало с него и нея, ако не бе дошъл 9 септември? 

Щяха ли да имат това значение ако партията-държава не бе инвестирала в тях?”

Моето лично мнение ще кажа накрая, за да не влияя на читателите. Сега само ще изложа последователно и добросъвестно фактите, с които разполагам. 

По мое време – 16 юли 1992, когато запрелиствах дело 585/42, необяснимо защо, то започваше с 

П Р О Т О К О Л  "А"  № 60

НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП ОТ 17 АПРИЛ 1952 

Присъствували:

др. др. Г. Чанков, Г. Дамянов, Р.   Дамянов, А. Югов, М. Нейчев, Т. Живков, Г. Цанков, Д. Ганев, Д. Димов, Е. Стайков, Ив. Райков

III.     Предложението за честву-

ване 10 години от раз-

стрела на поета-револю-

ционер Никола Йонков 

Вапцаров.

Докл. др. Е. Стайков

9.

(Случайно ли във фототипното издание Мая и Никола Н. Вапцаров си затварят очите за този встъпителен архив?! Както и всички, които след мен проучваха делото и за поредния ,,за пръв път“ публикуваха показанията на поета.)***

И до днес първоизточникът на показанията никой не цитира, но преписва дословно.

10.

Срещал съм мнение, че Вапцаров като поет е ,,издигнат на въоръжение  от читателите, от новите слоеве на обществото“. Не знам доколко е така, или ако е така, то е донякъде: след 1944 г., те имат възможност да минат напред, да движат времето (или то да движи тях) и уж имат думата, но думата им се чува ако върши работа на управляващите, ако им трябва!

По-скоро вярното е формулираното от Борис Делчев: ,,Твърдението, че поезията на Вапцаров преди победата е била много популярна, е из областта на легендите…“ 27.03.1977).

Marko Ganchev (…)

дата:  31.03.2020 12:59

до:     

Marin Georgiev (litforum@abv.bg)

Не зная какво да ти кажа относно тая мизерна романтика или романтична мизерия, което е едно и също. Сигурното е само, че Багряна си остава Багряна и при двете съпоставки. Мисля че не съм имал случай да ти кажа относно случая Вапцаров някое познание като значително по-възрастен от тебе. В първите години след девети септември той не бе наложен официално, а от наивната вяра на тогавашната идеалистична младеж по агитки и вечеринки, че наистина е настъпила нова духовна ера. В училище не само за Вапцаров не се знаеше, но и Смирненски не го признаваха за пролетарски поет, за разлика от Полянов, когато и Карнобат се казваше Поляновград. Гимназията аз карах по тодорпавловската утилитарна естетика. После са се сетили

Marko Ganchev (…)

дата:  31.03.2020 13:12

до:     

Marin Georgiev (Litforum@abv.bg)

Нещо цъкна и го изпрати недовършено, макар че тия работи и без това не ще имат край.

Работата е, че при Вапцаров и реториката е автентична, докато при много други метафорите са предумишлени. Трагедията може би на всички ни е, че епохите изтичат с неимоверна скорост. Той е вярвал в един модел за спасението на друго време. Отдавна и времето, и моделът ги няма. Ами да вземем дори само реалиите на битово равнище – някога мислех,

че стихотворението му "Кино" ще остане, но после, след като и ние от средната класа срещахме любимите си с лимузини, се разколебах...

Затова Еклесиаста надживява всички ни... Амин.

Утре следва продължение