Гримасата на проф. Воланд! Паметниците като зловещото геополитическо оръжие на Москва

 Светослав Пинтев

Румен Радев, който се води български премиер,  обвърза демонтажа и разрушаването на паметници, представяни като антифашистки, с появата на неонацистки и фашистки изстъпления у нас. 

Дали това не е опит да се скрие зловешото лице на путинския фашизъм, който се хили зловещо именно чрез тях? 

За Кремъл, особено за псевдоимперския путински елит, историята никога не е била летопис или хронология на събитията – тя е бойно поле, а 

комеморацията 

(възпоменанието – б. а.) е неговото най-тежко и мощно оръжие. Ние ли не го знаем?

Под маската на „преклонение пред миналото“ руската пропаганда чрез своята пета колона провежда символична окупация, целяща да маркира и задържи имперските ареали на бившата руска и съветска империии. И да я маркира в главите на полезните идиоти, разбипа се. 

Всеки такъв паметник, всяка окичена Георгиевска лента и всяко честване на 9 май извън границите на Русия не са просто акт на памет, а акт на агресия. Те са забиване на военно-политически флагове в суверенна територия и опит да се разкъса съответното общество. А у нас се включват дори висши генерали, близки до премиера, бивш военен. Това доказва само едно - ние армия на практика нямаме.

В Украйна махат даже паметниците на Пушкин и Булгаков. И си имат причини. Дори поети и писатели, които са се борили с тиранията на царе и генерални секретари, се превръщат в оръжие на Кремъл. Ако не беше войната, щяха да си седят и никой нямаше да се сеща за тях. 

Но сега та са маркери на агресията, едно от лицата на 

булгаковия проф. Воланд, чийто прототип е Сталин, 

както твърдят литературни изследователи. Иначе е въплашение на  Сатаната.

Георгиевската лента,  апропо, е заклеймена и забранена в СССР веднага след Октомврийската революция през 1917 г. Тя е смятана от болшевиките като вражески символ на Руската империя, царизма и „белогвардейците“. За нея са разстрелвали. Безмилостно и бързо.

Оригиналните царски Георгиевски ленти и кръстове са носени по време на Втората световна война единствено от руски колаборационисти, преминали на страната на Хитлер – например части от армията на генерал Власов и казашките корпуси на СС. А у нас ги носят „борци с фашизма“ 

Днешният култ към лентата като „символ на съветската победа“ е 

гавра на руската пропаганда с руската история 

– безочлива подмяна на понятията, стартирала едва през 2005 г. И гавра с нашата „памет“, разбира се.

Издигането на стотици, ако не и хиляди, мегаломански монументи в сърцата на европейските столици има една-единствена цел – физически да мачка градската среда и да напомня кой тук е господарят. Това е визуална и ментална котва на зависимостта. Под нейната сянка като гъби челядинки избуяват копейките.

Разказът за „Освобождението“ у нас, разбира се, е превърнат в откровен политически рекет и има своите маркери из цялата страна. 

Със своите 

жреци – полезни идиоти

 Една от тях щяла скоро да получи орден „Стара планина“.

Така кабинетът на Радев със стахановски ентусиазъм подхвана пропагандната бухалка на Кремъл.

Петата колона на различни нива в йерархията, умело дирижирана от старите кагебистки ченгета, маскирани като богаташки синчета, целенасочено налага митологемата, че приемащите държави имат вечен морален и политически дълг към Москва, който изисква пълно подчинение в настоящето.

Честванията на „Великата отечествена война“ зад граница, както знаем, се използват като инструмент за мобилизация на петите колони и това вече е очевидно. Те служат за тестване на лоялността на местните елити и за демонстриране на влияние.

Кремъл реагира като ранена в сърцето пантера на всяка промяна в градската среда на чужди държави не като на вътрешен дебат, а като на „оскверняване“. И се пени на дипломатическия фронт, както сте забелязали. Това превръща паметниците в действащи гранични маркери на руското влияние, за съжаление, в голямата си част те остават непоклатими.

Българският фронт

България много дълги години беше учебникарски пример за този натиск и за комеморативното хищничество – с над 180 съветски монумента, издигнати без нито един съветски войник да е паднал в бой на българска територия. Освен в бой със спирта, разбира се, както знаят Бургас и неговите трудови хора.

Реакциите на Москва спрямо всяко протестче срещу българската инфраструктура от паметници са особено яростни. Те ясно оголиха имперския нерв.

Демонтажът на Паметника на Съветската армия (ПСА) в София през декември 2023 г. даде обилен материал на руската пропагандна машина. Това не беше просто „опит“ за промяна, а неочакван факт, който извади от равновесие Кремъл, изнервен от неуспехите на фронта и загубата на геополитическа тежест.

Последвалите истерични дипломатически ноти и абсурдните наказателни производства, заведени от руския Следствен комитет срещу български длъжностни лица, доказаха дори на най-наивните: за Русия ПСА не беше културно наследство. Той беше 

гигантски тотем 

на сталинската власт и символичен окупационен стълб.

А Радев неслучайно го свърза с борбата с фашизма покрай касапницата в Пловдив. Макар тя да беше проявление на руски и нацистки движения.

Няма какво да се чудиш, че Слави Василев обявява Сталин за баща на модерната българска държава. Това е ярък пример за безочието на подобни хора, особено на онези, които са овластени.

Същевременно оставащият на хълма в Пловдив „Альоша“ е постоянна гореща точка, напомняща, че битката за деколонизация на българската колективна памет и градско пространство се води с неистов фанатизъм.

 А наскоро имахме там и ритуално жертвоприношение.