Историята мълчи за отец Иван Шивачев – осъден на смърт и хвърлен в Сливенския затвор, защото е изповядал Вапцаров в предсмъртния час

На 23 юли левите сили в България възпоменаха поредната годишнина от разстрела на Никола Вапцаров. Комунистическата пропаганда го бе  митологизирала и превърнала в най-светлия символ на несбъднатия комунизъм и жертва на мракобесния фашизъм, какъвто в България никога не е имало. Извън левичарската и русофилска пропаганда за всеки родолюбец е без съмнение, че Вапцаров е антибългарин, защото е ревностен македонист, следващ заръките на Коминтерна; терорист и национален предател, поставил се в услуга на Москва, работейки срещу Родината си. Цялата подривна и антибългарска дейност на Вапцаров стана публично достояние от разсекретените архиви на МВР. Не по-малък е и митът за него като голям поет. Десетилетия наред БКП го бе превърнала пропагандно знаем на социалистическата литература.

Но десетилетия наред родната история мълчи за житието на една личност преплела случайно съдбата си с тази на Вапцаров и понесла впоследствие трагизма на времето, превръщайки се в невинна жертва именно на светлия комунизъм проповядван от поета.

По ирония на съдбата това е свещеникът Иван Шивачев е 

последният, който вижда жив и разговаря с Никола Вапцаров

 Това се случва минути преди да проехтят фаталните изстрели в гарнизонното стрелбище в София на 23 юли 1942 година. Като духовник той изповядва осъдения на смърт за терористична дейност в полза на Москва Вапцаров, но именно заради свещеническия дълг да предаде на Бог духа на поета се превръща в обект на репресия  от комунистическата власт.
Роденият в Сопот в началото на миналия век Иван Шивачев до 1930 г. живее в Разлог, където е свещеник. По-късно напуска града "поради   разногласия с  енорийския настойник  и се установява в Свищов. През 1933 г. заедно със семейството си се изселва в кв. "Надежда" в София, а от 1 юли 1937 г. постъпва на служба като свещеник в Софийския гарнизон.
Фамилията на Шивачев има далечен корен от Дебърско и  родство с врачанския владика Климент. Предците на отеца са комити, участвали в покушението на турски бей.
Всъщност съдбата пресича житейския път на Вапцаров и свещеник Шивачев още през 1926-1928 г. в Разлог и Банско. Духовникът посещава дома на Вапцаров непосредствено преди заминаването му за Морското училище във Варна.
За втори път се срещат в  Разлог през септември 1926 г. Тогава между двамата припламва духовна близост, породена от взаимния им интерес към книгите. Последната им среща е на 19 август 1928 г., когато Никола Вапцаров подарява на Иван Шивачев своето стихотворение "Скица" с автограф: "За спомен на моя добър приятел Ив. Николов".
През есента на 1941 г. Вапцаров се включва във Военния отдел на ЦК на БКП, като през март 1942 г. е арестуван и осъден на смърт заради своята терористична и антидържавна дейност.
Съдбата ги събира отново на 23 юли 1942 г., когато на отец Иван Шивачев като на гарнизонен свещеник е възложено да венчае Антон Попов и Росица Манолова. Именно от нея той научава, че сред осъдените на смърт  е и  Вапцаров. Новината го шокира и провокира да напише своя 

"Молба до царя" за помилване

 на Антон Попов и Вапцаров: "Ваше Величество..., моят пастирски дълг ми повелява като пастир на Българската православна църква и като гарнизонен свещеник да се обърна към Вас с тази си молба и горещо да Ви моля в името на Божията правда и висшата човещина да ги помилвате."
Духовникът оставя "лично адресираната молба" на адютанта на цар Борис III генерал Рафаел Жечев.
Но малко по-късно на отец Иван Шивачев се пада "пастирският дълг" да венчае Антон Попов и да изповяда Никола Вапцаров и останалите осъдени на смърт.
В своите непубликувани спомени, които се съхраняват в Националния литературен музей, Шивачев е документирал последните мигове от живота на Вапцаров. "Стиснахме си десниците за раздяла и го целунах по гордото чело, което беше отрупано с кичури от косата му. Той отстъпи и се отдалечи. Това ме много покърти…", записал е в своя дневник свещеникът.
В годините на комунизма обаче 

„класовият враг“ не е пощаден

 След 9.IX. 1944 г. духовникът  е осъден от Народния съд на доживотен строг тъмничен затвор. Спасява го единствено намесата на неговия шурей Атанас Попкостов, който е участник в така наречената от червената историография антифашистката съпротива. Той свидетелства, че в дома на Шивачеви на ул. "Вашингтон" 40 в София неведнъж са се укривали нелегални.
На 10 май 1953 г. свещеникът е освободен от Сливенския затвор, но едва през 1964 г., след обявената амнистия, окончателно е пуснат на свобода. До тогава е бил принудително въдворен в Карлово. Завръща се в София, където служи отново като свещеник до смъртта си през 1975 година.

35 години след падането на комунизма БПЦ не пожела да въздигне паметта за духовниците, преследвани от червения терор. В историческия музей на Сливен също няма да откриете и дума за страдалци като отец Шиваров - жертви на комунизма, преминали през политическия затвор.