Илия Стояновски, Скопие

След Втората световна война, в контекста на плановете за Балканска федерация, ръководена от комунистическите режими на Тито и Георги Димитров, започва целенасочен и координиран процес на 

принудителна македонизация

 в Пиринска Македония – територия, част от България, с преобладаващо българско население.

Целта на този процес е ясна: да се „докаже“, че македонската нация съществува не само във Вардарско (тогава в състава на Югославия), но и в България. Това щяло да легитимира идеята за обединена „Македония“ в рамките на бъдеща федерация, а дългосрочно – да подготви почва за евентуално предаване на Пиринско на Югославия.

Какво включваше този процес:

1. Фалшифицирани преброявания

През 1946 г. и 1956 г. властите в България изкуствено обявяват, че над 160 000 души в Пиринския край се самоопределят като „македонци“. Реално това е резултат от огромен политически и административен натиск върху населението – хората са заплашвани, принуждавани от партийни и местни ръководители да се запишат като македонци.

2. Насилствено въвеждане на македонски език в училищата

През учебната 1946–1947 г. в училищата в Пиринско започва преподаване на т.нар. „македонски език“, базиран на сръбския правопис и норми. Учители от Скопие са командировани, а местните, които отказват да преподават на новия език, са уволнявани.

3. Заличаване на българската историческа памет

Личности като Гоце Делчев, Даме Груев и Яне Сандански са преименувани на „македонски революционери“. Паметници, надписи и исторически документи, споменаващи българския им произход, са премахвани или променяни. Дори надгробни плочи са подменяни, за да заличат българския характер на региона.

4. Репресии срещу несъгласните

Хора, отказващи да се запишат като македонци, са подложени на полицейски натиск, разпити, уволнения, а в някои случаи – затвор. В Държавна сигурност се създават специални отдели за контрол над „македонските дела“.

5. Налагане на културна и политическа линия, спусната от Скопие и Белград

Създават се дружества за „македонска култура“, които реално играят ролята на политически инструмент за разпространяване на югославска идеология. Българските автори, писали за Македония, са забранени. Местни интелектуалци, които настояват за българския характер на региона, са маргинализирани.

Крахът на македонизацията

След разрива между Тито и Сталин (1948 г.), и отказа на Югославия да участва в съветските планове, курсът на България рязко се променя. Проектът за Балканска федерация е замразен, а македонизацията – прекратена. Учебниците по македонски са изтеглени, „културните дружества“ разпуснати, и официалната линия отново признава българския характер на Пиринския край.

Но дълготрайният ефект остава: една изкуствена идентичност е наложена със сила, само за да обслужи външни интереси. Това е и причината днес, когато някои среди в Скопие говорят за „македонско малцинство в България“, българите в Пиринско масово отговарят с мълчаливо презрение – защото помнят. Помнят репресиите. Помнят фалша. Помнят как им беше отнето правото да бъдат това, което са – българи.