Публицистът Виталий Гинзбург очертава възможното бъдеще на Русия, при което империята е погребана, но народите на днешната Руска федерация получават шанс за развитие. Според него демократизацията на тази страна е невъзможна, възможна е само нейната рационализация чрез разпад. Днешна Русия обаче не е продукт на рационализация, тя е „продукт на полуразпада на Съветския съюз“, казва публицистът в свое интервю.

Гинсбург влиза в задочен спор с тезите на известния писател и историк Александър Исаевич Солженицин, дисидент от миналия век, който разобличава сталинисткия режим. В късните си години обаче той живее с утопията за нов „руски свят“, отправя все по-остри критики към западната демокрация и дори в някои отношения влиза в съзвучие с автократа Владимир Путин.  

В статията си „Как да преустроим Русия“ от 1990 г. Солженицин пише, че тя няма сили да бъде империя и че 12 от съветските републики трябва да получат независимост, но Украйна и Беларус трябва да станат част от бъдещ Руски съюз, обхващащ „малоруси“, „великоруси“ и „белоруси“. 
Известност придобива и двутомното му историческо есе „Двеста години заедно“ (издадено в Русия през 2001 и 2002 г.), посветено на руско-еврейските отношения в Руската империя – в него са застъпени и антисемитски идеи.

В статията си Гинсбург говори за „победата на цивилизацията над руското варварство“. 

Виталий Гинзбург*, Каспаров.ru

Преди 35 години, в края на перестройката гръмко прозвуча въпросът „Как да преустроим Русия?“. С оглед на авторитета на  автора, суетящото се в разбиването на империята общество възприе отговора на този въпрос като канон.

Но в действителност подтекстът му беше очевиден – империята не ни е по джоба, а свободата не ни е на душата. Казвам го, за да не задълбаваме в анализ колко е справедлива или несправедлива границата  с Казахстан като аргумент в полза на съюза между славяни и казахи и други подобни разсъждения.

Наличието на липса

Но всичко се изясни много бързо. Предложеният от Александър И. Солженицин канон за преустройство на Русия явно не потръгна. По много проста причина – поради "наличието на липса" на субект за този процес, както аргументирано отбеляза колегата Д. Шушарин.

И понеже проектът за преустройство на Русия не проработи, скоро по естествен път се породи друг въпрос: „Как да съхраним Русия?“ Ясно е, че по недобра руска традиция първо започна търсене на виновни. С това нямаше проблеми. Същият автор веднага просвети руските умове, които за "Двеста години заедно" така и не успяха да разпознаят врага.

А после отново по руска традиция решиха, че нещо трябва да се прави (препратка към романа на Николай Чернишевски „Какво да се прави“). И не просто нещо, а съвсем определено нещо – да се вдигаме от колене.**

В името на справедливостта трябва да припомним, че здравомислещи хора правеха опити да предотвратят надигането. Егор Тимурович Гайдар (бивш премиер на РФ – б.р.) – човек, който успя да направи практически невъзможното за преустройството на Русия, опита се да вразуми народа, но може би поради факта, че беше агностик, а може би защото имаше баба еврейка, никой не се вслуша в думите му. И процесът на "вдигане" тръгна по специфичен начин, но с най-добри намерения. 

Горе-долу така:

„Едва-едва проходили в зори, 

стръвта захапваме сами,   

мнозина са готови за пари 

да вършат даже добрини.“ 

(Игор Губерман)

Рационализмът на Е. Гайдар и действията му успяха да покажат няколко неща.

Първо – предела на възможностите за преустройство на Русия без свобода. Това бяха тапите, които се образуваха по московските пътища, и непоклатимите тапи във ватните мозъци.

Второ, липсата на рационален проект за преустройство на Русия като хроничен проблем.

Трето, те показаха закономерност. Всеки опит за преустройство на тази територия отначало поражда надежда, след това разочарование а после ресентимент, преминаващ в агресия. И като следствие – необходимостта не просто да отговорим на поредната агресия, а да се замислим как да победим Русия.

Имаме нужда само от победа***

Последните събития потвърдиха правотата на Виктор Ерофеев, на мисълта му, изразена в неговата "Енциклопедия на руската душа":

"Може да се споразумееш с костенурка, но опитай да се споразумееш с корубата ѝ – същото е с Русия. Русия е по-радикална от руснаците. Създанието е по-силно от създателите. С руснаците все някак може да имаш работа; с Русия никога няма да се споразумееш."

Няма да е зле всеки световен лидер, преди да дава интервюта като онова, което наскоро даде Ангела Меркел, да прочете поне някакъв дайджест за Русия и загадъчната руска душа. Тогава ситуацията не би стигала до критичен предел и изходът от нея би бил със значително по-малко щети. 

Обаче при толкова радикална постановка на въпроса и при липсата на видими алтернативи, възникват три насочващи въпроса:

– Какво означава Победа над Русия?

– Постижима ли е тя?

– Какви ще са последиците от тази победа?

Съзнавайки неизчерпаемостта на темата, ще се опитам да отговоря лаконично.

Победа над Русия естествено не е завладяването на Русия. Гледната точка на Ото фон Бисмарк, преповтаряна в различни цитати, не подлежи на съмнение. Суровият климат, огромната територия и извънредната жизнеустойчивост на населението правят това не само трудно постижимо, но и просто нерационално. Само руската пропаганда използва тезата за завладяването с цел мобилизация на ватните маси за защита на родните пепелища, бащините ковчези и дървените нужници от войниците на НАТО.

Победата над Русия – това е нейната рационализация, преодоляването на вътрешната ѝ имперска същност, преобразуването ѝ от непредсказуема и опасна държава в нейния антипод.

Русия е непобедима докато е наясно, че внушава страх. Същата тази Меркел, която през 2008 г. затвори вратата на НАТО за Украйна и Грузия – дали поради грешка или със зла умисъл – и отгоре на всичко обоснова решението си със страх от война с Русия, всъщност провокира руската агресия със собственото си поведение.

Постижима ли е победата над Русия?

Този въпрос вероятно е най-сложният.

За съжаление страшно много хора са се хванали на скъпо струващия дългогодишен фейк, че "Червената армия е по-силна от всички". Неразбиращи, че победобесието е форма на съществуване за такава ирационална система като Русия и душата на руския човек. Този фейк е труден за развенчаване, но се полагат усилия. Например, Андрей Иларионов с присъщата си обстоятелственост прави опити и дори излезе с три извода въз основа на изследванията си: Русия е уязвима логистично, също и технологично – по отношение на съвременните оръжия, както и с оглед на липсата на надеждни съюзници.

Според мен победата над Русия и премахването на постоянния източник на тази заплаха се определя от няколко фактора.

Първо, оценката за "ефективността" на руските победи е неправилна. Ако анализираме всички победи на Русия след 1917 г. с оглед на съотношението между резултатите (времето на господство над определени територии или функционирането на наложените от Москва политически режими и т.н.) и изразходваните за тези цели ресурси, отчитайки и приноса на съюзниците за победите (особено по време на ВСВ) – тогава става очевидно, че цялото победобесие лесно може да бъде сведено до нула. От тази гледна точка става ясно, че през посочения период Русия е губеща и във войната, и в мира.

Второ, основен съюзник за постигането на Победа над Русия към днешна дата е самата Русия, нейният народ начело с Владимир Путин. Изказването на Виктор Пелевин, че  "безусловно има антируски заговор, проблемът е в това, че в него участва цялото пълнолетно население на Русия" – всеки световен политик трябва да го знае наизуст и да не пречи на поколението "П" в това.****

Трето, сега светът е в състояние криза. За цивилизованите страни това е криза на модела на развитие и търсене на пътища за неговото усъвършенстване. Русия се намира в състояние на деградация – и цената на имперството, която трябва да стане непосилна за нея, е едва ли не основният фактор за Победата.

Четвърто, да бъде победена Русия е възможно и необходимо, изхождайки от разбирането на една едновременно проста и сложна мисъл. Победата над Русия чрез изтощаване на ресурсите ѝ, изолация и подкрепа за Украйна в крайна сметка ще се окаже по-евтина и по-ефективна в средносрочна и дългосрочна перспектива, отколкото сключването на мир при приемливи за нея условия.

Впрочем, в Кремъл донякъде осмислят всичко това, когато Сергей Кириенко провежда специален семинар, на който се обсъжда образът на Победата. Не става дума за Победа в СВО („специалната военна операция“ срещу Украйна – б.р.), а за светъл образ. Също и когато предлагат на САЩ да се удължи действието на Договора за ограничаване на стратегическите въоръжения. Този договор е нужен на Русия изключително от гледна точка на ирационалната ѝ хипертрофирана представа за ролята ѝ в света и разбирането за ограничеността на ресурсите.

Пето, постигането на Победа е невъзможно без изработването на нови, реални идеи и смисли по отношение на Русия и тези, които я представляват, особено от средите на руската опозиция. Илюзиите и политкоректността трябва да бъдат заменени от прагматизъм и здрав разум. Вместо на „Прекрасната Русия на бъдещето“ западният естаблишмънт трябва да заложи изключително на безопасна за него територия в днешна Русия, рационално организирана, на която никой повече да не може да концентрира огромни ресурси за постигане на деструктивни цели.

За постигането на тази цел е необходимо да се възприеме приемливо ниво на цинизъм, а не прекомерно ниво на политкоректност и толерантност към либералната сбирщина, за която постоянно говори Гари Каспаров.

Какви ще са последиците от тази победа?

И Кремъл, и либералните му проксита като Юлия Навална, Владимир Кара-Мурза или други, независимо от личната си порядъчност или напротив – аморалност, излизат от кожата си в опитите да докажат колко катастрофални ще са последиците при поражение на Русия и обещават всякакви изгоди, ако бъде демократизирана. При това никой от тях не е готов да реализира влажно-демократичните си фантазии в някой отделен регион на огромната страна.

Всички те, като продукт на Руската Матрица, "... искат нещо абсолютно или абсолютизирано", със световни мащаби или най-малкото с мащабите на цяла Русия, може би даже с Крим.

Но, за съжаление те не са прави, прав е един абсолютно отвратителен човек с име Александър Дугин: единствената форма на съществуване на Росия – това е империята, излъчваща отвратителен, антихуманен, руски дух. 

Нещо такова:

„Градината с идеите е днес унила,

тя болна е от скепсис, сплин, 

само мечтата на славянофила 

цъфти, ухае с дъх на нафталин.“

(Игор Губерман)

Разбира се, Русия с архаичния си модел е обречена на поражение. Никакви образи на Победата няма да помогнат. Въпросът е само в съотношението между негативните последици от една страна и разбирането на спецификата на Русия от друга.

От една страна, Победата над Русия с оглед на опита от последните сто години, винаги е била под формата на неприятна неочакваност. Никой никога не е разчитал на нея, поради което и никой не е бил готов да използва рационално плодовете ѝ, преди всичко поради неразбиране или недооценяване на това, че поражението на Русия е закономерно. А е налице такава закономерност. Нарича се закон за запазване на имперщината.

Гавриил Державин е закодирал това в руската култура:

"Така! – не всичко в мен е смъртно, голяма част от мен 

И след смъртта ще бъде жива, избягала от тлена, 

И славата ми ще расте от ден на ден, 

Докле славянский род почитан е от цялата вселена."

Руската имперщина не може да бъде победена цялата и наведнъж. През 1917-20 г. империята губи част от територията си с най-развитата икономика и култура. Останалата част компенсира загубата чрез крайни прояви на тоталитаризъм.

Същото става и през 1991 г. Геополитическата катастрофа се случи не само заради Путин.

С висока степен на вероятност подобна закономерност ще се прояви и в бъдеще. Важно е това да се осъзнава и срещу нея да се противопостави подкрепа за стремежа на народите и регионите към независимост – и така да се постави кръст на основния постулат на империята – неограничеността на нейните ресурси.

Това ще е важен, необходим фактор за необратимостта на победата на цивилизацията над руското варварство. Една от гаранциите.

Но има още един фактор. Достатъчен. За него обаче ще говорим следващия път.

*Виталий Гинсбург е руски опозиционер. Публицист и предприемач, бивш президент на инженерингова компания.  
Роден е през 1955 г. в украинския град Житомир. През 1976 г. завършва Киевското висше военно училище със специалност „инженер“.  
По-късно живее в Русия. През последните години е емигрант първо в Германия, след това в Чехия.  
В Русия срещу него се водят дела за „икономически престъпления“.  

** Изразът „Русия се вдига от колене“ става известен, след като Борис Елцин го използва в своята реч при встъпването си на президентския пост през 1991 г.  Впоследствие Владимир Путин също го употребява в контекста на неоимперската си политика. 

***Препратка към емблематична песен от руския военен филм „Белоруската гара“.   

**** Виктор Пелевин е автор на постмодерния роман „Generation П“ (издаден през 1999 г.), посветен на поколението, родено през 70-те години, което израства и се формира във времето на политическите и икономическите реформи през 1990-те. То живее със западните реклами от телевизионния екран, но се оказва неподготвено за ценностите на демокрацията, белязано от мисловните модели на своето общество. 

Превод: Faktor.bg