Как Русия превръща лъжата в идентичност - войната за умовете и сърцата на българите

Владимир Владимиров

Когато пропагандата се превърне в идентичност

Много хора в България си задават често един и същи въпрос - защо руската информационно-хибридна война и операции са толкова ефективни у нас и защо само чистата проверка на фактите  не е достатъчна като инструмент за противодействие? И един от отговорите е, че най-голямата грешка, която допускаме в разговора и в борбата с руската пропаганда, е да я разглеждаме като „доброто старо„ разпространение на лъжи. Да си представим един сравнително простичък процес - някой публикува невярно твърдение и част от хората го приемат за истина и съответно ние като демократи и образовани хора намираме истинските факти, посочваме истината и опровергаваме манипулацията. Лъжата е разобличена, следователно заблуденият човек би трябвало да промени своето мнение, само че това все по-често не се случва дори и понякога да е доказано, че снимката е от друго събитие, цитатът е измислен, видеото е изрязано, а „експертът“ или събитието въобще не съществуват. Въпреки това човекът  отсреща продължава да защитава същата теза и понякога я защитава още по-яростно, отколкото преди нейното опровергаване и причината не е, че не е разбрал доказателствата, а причината е, че отстъплението вече би означавало много повече от признаването на една фактическа грешка.

 Признанието би могло да означава отказ от групата, към която човекът се чувства че  принадлежи или от хората, на които вярва, от собствената му представа, че е „прогледнал“, че не е част от „стадото“, че е истински патриот или че е един от малцината, които разбират какво в действителност се случва и точно тук е същината на проблема. Съвременната руска пропаганда не се стреми да промени мнението на човека, а тя се стреми да участва в изграждането и допълването на неговите съществуващи идентичности и позиции. Пропагандата не му казва само какво се е случило реално, а казва много по-важното и кой е той, кои са „неговите хора“, кой го е унижил, кой го заплашва и кой е виновен за неговото сегашно и минало положение. Затова борбата и разбирането на руската пропаганда вече не е просто спор между истина и лъжа, това е нещо много по-дълбоко, а именно -  борба за принадлежност, достойнство, смисъл, памет и общност.

Пропагандата не само дезинформира - тя произвежда „ние“

Този механизъм е формулиран особено ясно в изследванията на проф. Димитър Вацов, проф. Милена Якимова и екипа на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания. В техните анализи руската и антидемократичната пропаганда не е просто сбор от неверни публикации, това е цяла система, която обработва обществени страхове, разочарования, обиди и усещания за несправедливост. Пропагандата обърква, плаши и превръща тревогата в озлобление и едновременно с това ласкае човека, като му внушава, че именно той разбира истината и че с него и с неговата общност са се отнесли несправедливо.

Пропагандата създава ясни вербализирани и осезаеми граници - „Ние“ сме нормалните хора, истинските българи, патриотите и „Ние“ не вярваме на официалните медии, защото сме хората, които са прозрели заговора срещу нас. На практика „Ние“ сме жертвите на продажните елити, Брюксел, Вашингтон, глобалистите, либералите, неправителствените организации или на някакъв друг достатъчно неясен, но всесилен враг. Има разбира се и „Те„, а „те“ са предателите, марионетките, безродниците, цензорите, войнолюбците и хората, които искат да ни отнемат децата, историята, парите, вярата, националната държава или традиционния начин на живот.

След като тази граница бъде изградена, тя започва да организира цялото възприемане на света…

Информацията вече не се оценява преди всичко според това дали е доказана и дали е истина, а се оценява според това дали идва от „наш човек“ или група и дали укрепва и е в унисон с разказа на нашата група и неформална общност. Редица международни изследвания определят този механизъм като защита на идентичността чрез познанието - хората са склонни да приемат доказателствата, които съвпадат с убежденията на тяхната група, и да отхвърлят информацията, която заплашва груповата им принадлежност и идентичност. Разумът не изчезва разбира се, но просто започва да работи не за откриване на истината, а по-скоро за защита на идентичността.

Българските лица и гласове на пропагандата

Руската пропаганда в България не е напълно безлична и нейните постоянни лица, гласове и говорители са добре известни на българската публика. Част от тях са политически лидери, партийни активисти, журналисти, коментатори, инфлуенсъри, или самопровъзгласили се експерти. Тяхната функция не е просто да повторят готови послания, а те превеждат на местния политически и културен език, свързват с конкретен български скандал, с местна историческа травма, с определена партия, правителство, закон или обществен конфликт и добавят нови обяснения, създават нови наративи и дават на аудиторията примери, думи и аргументи, които тя впоследствие може сама да използва.

Това не са просто информационни посредници - това са „конструктори на идентичности“…

Тези хора говорят на езика на обидата, подозрението и културното разпознаване и умеят да произнесат онова, което техните последователи вече чувстват, но не могат да формулират съвсем точно. Вербализират и инициират техния гняв и го превръщат в политическо послание, като получават в замяна доверие, популярност и вярност. Тези хора са възприемани от своите последователи като изключително смели, честни, неподкупни и почти единствени източници на истина и те са „единствените, които казват нещата такива, каквито са“, „единствените, които не се страхуват“, „единствените, които не са купени“. Но това доверие е условно…Те са герои на своята аудитория само дотолкова и дотогава, доколкото продължават да говорят на нейния език, да потвърждават нейните страхове и да усилват нейните предварително изградени убеждения.

Да си представим, че един такъв публичен говорител внезапно промени позицията си по някаква причина и започне да защитава Украйна, Европейския съюз или НАТО. Отказва се от конспиративната реторика и признава, че част от нещата, които е говорил, са били неверни. На пръв поглед би трябвало най-верните му последователи поне да се замислят. Нали до вчера са го смятали за изключително компетентен, смел и честен?

Обикновено обаче се случва обратното…

Този човек много бързо ще престане да бъде възприеман като уникален източник на истина, а самата пропагандна система ще предостави веднага готови обяснителни модели - „Купили са го“ или са го „Заплашили“, „И той се продаде„, защото „Винаги е бил внедрен агент.“

Така промяната на говорителя по никакъв начин не разрушава идентичността на групата - просто води до изключване на „говорителя„ от нея. Това е изключително важен механизъм, който показва, че доверието не е било насочено изцяло към личността и нейния експертен авторитет, а доверието е било към ролята, която тази личност изпълнява в груповия разкази докато говорителят потвърждава идентичността, той е надежден, а когато я заплаши, той се превръща във враг. Изследванията върху политическата комуникация показват, че източниците, възприемани като членове на собствената група, имат по-силно въздействие, но тази достоверност зависи от принадлежността и разпознаваемостта им като „наши“. Хората са по-склонни да актуализират позицията си, когато информацията идва от източник, когото приемат за член на своя политически лагер, а самата пропагандна екосистема няма да остане без лице и бързо ще се намери друг човек, който да заеме освободеното място.

Как се изгражда една пропагандна идентичност

Руската пропаганда рядко създава идентичност от нулата. Тя не може магически да превърне напълно удовлетворен, уверен и доверяващ се на институциите гражданин в озлобен противник на демокрацията, а системата работи с вече съществуващ и натрупан социален и психологически капитал. Този капитал може да бъде реална бедност, ниско образование, загуба на социален статус, чувство за изоставеност, липса на справедливост, разочарование от политическите партии, семейна травма от прехода, страх от културна промяна или усещане, че човекът и неговата общност са невидими.

Първата стъпка е признаването на това преживяване - „Да, с вас са се отнесли несправедливо и някой ви е ограбил.“ Това признание е важно, защото човекът най-сетне се чувства видян и разбран.

Втората стъпка е различните лични проблеми да бъдат свързани в един общ разказ. Ниската пенсия, корупцията, цените, демографската криза, войната в Украйна, европейските регулации, миграцията, ваксините, половото образование и еврото изведнъж се оказват части от един и същ огромен план.

Третата стъпка е посочването на виновника ,а той винаги трябва да бъде достатъчно познат, за да предизвиква емоция, но достатъчно неясен, за да може към него да бъде прикрепен почти всеки проблем и това може да бъдат „Западът“, „Брюксел“, „Америка“, „глобалистите“, „либералите“, „дълбоката държава“ или „продажният български елит“.

Четвъртата стъпка е страхът да бъде превърнат в морално оправдан гняв. Човекът вече не е просто и само тревожен, беден или разочарован, а е жертва на съзнателно престъпление и проблемите му не са резултат от сложни икономически, политически и исторически процеси, а те „чисто и просто„ са причинени от конкретен злонамерен враг.

Петата стъпка е създаването на общност. Тя може да бъде Facebook група, Telegram канал, политическа партия, интернет форум, кръг около инфлуенсър или мрежа от профили, в която човекът всекидневно получава доказателства, че не е сам. Тук той получава не само информация, но и социална награда — внимание, реакции, споделяния, одобрение и чувството, че участва във важна историческа битка.

Накрая идва моралната привилегия - Човекът вече не е безсилна жертва, а човек, който е прозрял истината. Той не е изоставен, а е част от съпротивата и не е загубил социален статус, а принадлежи към малцинството на будните, неподкупните и непокорните. Така реалното или въображаемото социално поражение се компенсира с морално превъзходство.

Новите идентичности не заменят старите - те се прикрепят към тях

Идентичността на съвременния човек не е едно завършено и непроменливо цяло и е сбор от множествени или „флуидни„ идентичности. Всеки от нас може едновременно да бъде българин, европеец, родител, православен християнин, жител на конкретен град, привърженик на футболен отбор, член на професионална общност и човек с определени политически убеждения. Тези идентичности са многопластови, подвижни и флуидни и понякога си сътрудничат, понякога си противоречат, а понякога някоя от тях временно надделява над останалите.

Руската пропаганда рядко казва директно на българите - „Откажи се да бъдеш вече българин и стани наш брат и руснак.“ - подобно послание би било твърде грубо и неефективно. Вместо това тя предлага ново съдържание на вече съществуващата национална идентичност - „Истинският българин трябва да бъде срещу Брюкселският диктат„, а „Истинският патриот не вярва на НАТО и ЕС“ например, както и „Истинският православен човек трябва да отхвърли либералната демокрация“. Така проруската идентичност може дори да не се назовава като проруска, а тя успешно се маскира като патриотична, консервативна, миролюбива, антисистемна или суверенистка. Именно тази трансформация регистрират и българските изследователи от Фондацията за хуманитарни и социални изследвания. След спада на одобрението към Русия и Владимир Путин открито проруският компонент все по-често се прикрива и претопява в псевдоконсервативно и антидемократично говорене. Русия може и изчезва от изречението и наратива, но неговата политическа риторика остава същата - Западът е враг, Демократичните елити са предатели, Гражданското общество е чуждестранна агентура и соросоиди. Това прави проблема много по-труден и дълбок. Дори образът на Русия да се срине, идентичността, изградена чрез нейните наративи, може и ще продължи да  съществува самостоятелно.

Идеализираната Русия, която почти никой не познава наистина

Има още една изключително проста причина руската пропаганда да бъде толкова силна. Няма общество без корупция, неравенства, политически скандали, престъпност, лоши решения, социални конфликти или човешки трагедии. Когато един българин живее в България или често посещава държави от Европейския съюз или нашите съседи, той вижда техните проблеми непосредствено. Вижда стачките във Франция, лошата инфраструктура в определени италиански региони, административните проблеми в Гърция, политическите конфликти в Германия, престъпността в големите градове и споровете около миграцията. Тези недостатъци са видими, защото европейските общества са отворени и медиите им ги показват, опозицията ги използва, а гражданите протестират. Всеки български турист може лично да види както доброто, така и лошото.

Русия обаче присъства в съзнанието на голяма част от своите български почитатели по съвсем друг начин. Тя не е държава, която те познават от непосредствен опит, а е нещо като въображаема страна — създадена от исторически спомени, съветски филми, семейна носталгия, телевизионни образи, социални мрежи и внимателно подбрани пропагандни материали. Реално по-малко от 1-2 процента от самоопределящите се като русофили са посещавали Русия и официалната българска статистика  показва колосалната разлика между реалния контакт на българите с Русия и контакта им с близките европейски и съседни държави. Стотици хиляди българи виждат Гърция и Турция със собствените си очи, срещат реални хора, пазаруват, почиват, разговарят, карат по пътищата, посещават болници, ресторанти, хотели и магазини. Българите разбират, че тези държави не са съставени от абстрактните хора или врагове, описвани от старата комунистическа пропаганда а най-често от нормални и приветливи домакини. Преди 1989 г. Турция и Гърция бяха представяни от тоталитарния режим като военни, исторически и идеологически противници, но реалният контакт след отварянето на границите постепенно разруши голяма част от тези внушения. В известен смисъл може да се каже, че „турските сериали и гръцкото море направиха повече за разрушаването на част от комунистическите стереотипи, отколкото десетки официални конференции и декларации„.

В случая с Русия този коригиращ механизъм почти отсъства

Огромната част от хората, които идеализират тази държава, не са се сблъсквали с всекидневната руска реалност и никога не са виждали лично състоянието на болниците и пътищата извън Москва и Санкт Петербург, регионалните неравенства, отношението на администрацията към гражданина, ограниченията върху медиите, политическата репресия или качеството на публичните услуги.

Те виждат предварително подбрания образ на силна армия с величествени паради, красиви православни храмове, „традиционни семейства„, огромна територия, горд народ, силен лидер и общество без „западен упадък“. Слабостите на европейските демокрации са реални, всекидневно видими и свободно обсъждани, а слабостите на Русия остават далечни, филтрирани и лесно обяснявани като западна клевета. По този начин се получава фундаментално неравенство на образите - „реалният Запад се сравнява с въображаемата Русия„. Естествено е, че въображаемата държава изглежда по-чиста, по-подредена и по-силна защото тя не носи тежестта на реалността.

Българската хранителна почва - преходът, недоверието и запазените мрежи

Руската пропаганда не би била толкова успешна в България, ако не намираше вече подготвена социална и институционална среда. Историческите и културните отношения с Русия имат значение, но не са достатъчно обяснение, а българското общество не е „русофилско“ по природа. По-важни са начинът, по който премина преходът, наследството на тоталитарната държава, усещането за ограбване и продължаващото недоверие към институциите.

България не проведе цялостна, своевременна и устойчива лустрационна политика, съпоставима с определени модели в Централна Европа и с германското разграждане на структурите на ЩАЗИ например. Имаше отделни законодателни опити, частични ограничения и значително по-късно — по-системно разкриване на принадлежността към Държавна сигурност, но голяма част от политическото, икономическото и медийното преразпределение вече беше извършено, преди обществото да получи достатъчно информация за хората, мрежите и зависимостите на тоталитарната държава. 

Запазиха се всички ДС мрежи, контакти, информационни преимущества, икономически зависимости и способност за влияние.

Редица академични изследвания показват, че още преди 1989 г. структури на Държавна сигурност са контролирали външнотърговски дружества, задгранични компании и валутни операции, натрупвайки контакти, информация и организационен капитал. Част от тези мрежи запазват влияние и след края на комунизма, допринасяйки за корупцията, организираната престъпност и олигархичния модел, макар точните размери и движението на изнесените средства да не са напълно установени, но не е необходимо обаче да приемаме теория за всеобхватен заговор, за да видим структурния проблем. Едни хора влязоха в новата пазарна система с контакти, информация, външни дружества, знания за международната търговия и достъп до институциите, мнозинството българи влязоха в нея със спестявания, които бяха обезценени и откраднати, с професии, чието значение в много случаи изчезна, и с държава, която не успя да защити справедливи правила на приватизацията и социално икономическата транзиция. Това неравенство в стартовата позиция създаде трайното усещане, че част от комунистическата номенклатура и свързаните с нея служби са се върнали като нови капиталисти, собственици, банкери, посредници и политици и то бе допълнително усилено от банковите кризи, силовите групировки, непрозрачната приватизация, политическата корупция и липсата на ефективно правосъдие.

Така се роди една от най-опасните колективни нагласи в България - „Всички са маскари, държавата винаги лъже, демокрацията е измама, а изборите няма значение„, а това е перфектната психологическа основа за руската антидемократична пропаганда. Когато гражданите вече не вярват, че институциите могат да произвеждат справедливост, те лесно могат да бъдат убедени, че самата демокрация е ненужна и когато пазарната икономика е усетена не като свобода за предприемачество, а като криминално преразпределение, авторитарната държава може да бъде представена като единствения възможен и справедлив ред.

Руската пропаганда е опасна не защото всяка нейна лъжа е убедителна, а защото умее да превръща реалните страхове, разочарования и усещания за несправедливост в трайна политическа идентичност. Тя не просто заблуждава човека, а му предлага общност, враг, морално превъзходство и обяснение за света - фактите са необходими, но сами по себе си не са достатъчни.

Истинското противодействие изисква не само разобличаване на лъжите, а възстановяване на доверието в държавата, справедливостта и демокрацията. Българското общество, институциите, службите, политическите партии, медиите, Европейският съюз и НАТО трябва да действат заедно — срещу анонимните мрежи, зависимостите и местните конструктори на пропагандни идентичности.

В крайна сметка тази война не се води само за информацията, която приемаме за вярна - тя се води за това кои сме, към кого принадлежим и какво бъдеще избираме за България.