Патриция Николова, bulgariaanalytica.org

ЛЮБИМЕЦ НА СИБИРСКИТЕ КОЗИРОЗИ

Навремето учехме от буквари с апологии за ученолюбиви малки кретени, бъдещи пълни идиоти – стихове посветени на Ленин и Сталин, а при добро време ни водеха под строй в мавзолея до Партийния дом, след което получавахме цветни книжки за живота на Улянов. Книжките бяха красиво илюстрирани, но не особено убедителни, както не беше и асамблеята „Знаме на мира”, която хвърляше в почуда някои от децата, тичащи като хамстери в квадратурата на кръга по стадиона: за кой мир всъщност ставаше дума? Когато чувахме други коментари на случващия се колективен театър, те биваха изречени шепнешком или с изричното указание да не се споделят на улицата, където дори невръстните граждани на онази народна република не бяха защитени от системата на перфектно смазания доноснически механизъм.

Промяната дойде с обещанието, че реалността скоро ще бъде напълно различна. В ритъма на When the Saints Go Marching In призракът на промяната уж щеше да акостира като празнично осветен ферибот, макар и от неправилната страна на океана. Докато целият свят успя да се промени (най-често към хаос), тук рецидивите на старото мислене останаха като въртяща се до безкрай съветска телевизионна програма, която не спира да бълва онези клишета.

Матрицата беше ефективна в управлението на колективите, а сега?

Почти три десетилетия след края на Перестройката Михаил Горбачов изчезна зад кулисите на политическата сцена, а на авансцената тропа с военни ботуши диктаторски казачок онзи, който „обича децата и хората, толкова е човечен”. Любимецът на сибирските козирози. Последното е цитат от най-новото популярно тв предаване на руската национална телевизия: „Москва. Кремъл. Путин”. Самото заглавие подсказва, че тази нова мярка е поредният ход да се активира съветският чип в мозъка на поразмърдалия се в съня си колектив. Неизненадваща мярка, целяща да спаси внезапно падналия рейтинг на нетърпеливия във военните действия „баща на нацията”, който стреля с най-новия модел сребърен снайпер на Калашников „задържайки дъха си и между сърдечните удари, както правят професионалните снайперисти” – след грешния му ход с драстичната пенсионна реформа.

Стар и изпитан метод в класическия агитпроп: вождовете се снимат обкръжени от деца, които трябва да изглеждат радостно развълнувани и натурално щастливи. Правили са го Хитлер и Сталин (при това доста успешно), наскоро го направи и  Ердоган, а напоследък отново реши да го направи и властелинът на Кремъл. Предаването е класика в жанра – Путин се разхожда в Тува в компанията на военния си министър, както и на ентусиазиран екип, който отбелязва с умиление красотите по пътя на хуманните кремълски ботуши. „Путин обича не само децата. Той обича хората. Той е много човечен”, са думите на прессекретаря на Кремъл Дмитрий Песков в предаването, достойни за крилати фрази от новия политически фолклор. А най-интересно е поведението на козирозите в Сибир: „Едни от най-плашливите животни в света – сибирските козирози, като видяха Путин и не избягаха”.

СКАНДАЛНИЯТ КАЗУС НА ОЛЕГ СЕНЦОВ

Същевременно вече за никого не е тайна, че в Русия продължават да се случват ужасни неща.

Паралелно с безпрецедентната скорошна демонстрация на модерна военна мощ –  правопорционална на икономическия и социалния крах в Русия – телевизионният маскарад под диригентството на Кремъл акцентира на съветския тип агитпроп, чието мрачно вдъхновение успешно телепортира зрителите във времето на тоталитаризма. Неслучайно действащите лица в циничния политически театър този път са: Путин, Калашников, руските деца и сибирските козирози. В постсъветска Русия парадоксът е логичен, а театралните жанрове се сменят непрекъснато със скоростта на светлината. Липсва само едно – автентичност.

Реалните факти за всички опозиционни руски писатели, журналисти, театрални и филмови режисьори, творци дръзнали да протестират срещу диктаторския режим. Част от тази депремираща картина е паралелна ситуация за невидимите нормални хора в Русия, изтормозени от самовластието на бившите кадри на КГБ, които бодро рецитираха предизборна поезия за 8 март, вместо да им изложат реалните факти. Истината, която продължава да е оръжие засега само в ръцете на дисидентстващата интелигенция, чиито най-силни редици все повече оредяват (някои изчезват, други емигрират, трети биват отровени или взривени, а четвърти са тикнати в затвора). Много подобен е и нашумелият случай с политическата присъда на младия украински филмов режисьор Олег Сенцов, заключен за 20 години заради честната му подкрепа за украинската кауза отвъд руското влияние.

Както е известно, Сенцов беше арестуван веднага след анексирането на Крим с изфабрикувани обвинения в „тероризъм” и без доказателства, освен обвинения, изтръгнати насила. Осъден е и излежава дългогодишна присъда. Скандалното в случая е, че основният свидетел срещу него се отрече от показанията си, изтръгнати брутално от руските следствени служби, а украинската националистка организация, за която е обвинен, че уж е членувал, публично оповести, че Сенцов никога не е бил техен член. Тоест режисьорът е протестирал срещу агресията на Русия в Украйна от свое, а не от тяхно име.

Това, което допълнително взриви света, е безсрочната и вече над 100-дневна гладна стачка на Олег Сенцов (започнала на 14 май т.г.) – неговият морален протест срещу присъдите на 64 украински политически затворници в Русия. Режисьорът пледира незабавното им освобождаването, като от списъка изключва единствено себе си. Именно тази достойна гражданска позиция, плюс честното творчество на режисьора, единен в действията и позициите си, провокираха през летните месеци лавина от реакции по целия свят. Това включва отвореното писмо с подписите на над 100 световно известни интелектуалци, петиция отстрана на световния ПЕН Център, дипломатически ноти, чуждестранни държавни подкрепи, защита от международните филмови гилдии, а също и официално предложение за наградата „Сахаров” на европарламента, както и за Нобелова награда за мир, които биха могли да бъдат присъдени на Сенцов. Особено обстоятелство е, че именно носителят на тази награда – полският дисидент, бивш президент и активист по защита на човешките права Лех Валенса, е издигнал кандидатурата на украинския режисьор, идентифицирайки личното си кредо от времето на профсъюза „Солидарност” с позицията на Олег Сенцов.

Но дори и да получи „Нобел” за мир (подобно на покойния китайски дисидент Лиу Сяобо, който преди 8 години взе тази награда, но не беше освободен от затвора), днес никой не знае какво ще стане с Олег Сенцов. Най-лошото е, че дори адвокатите му не вярват в доброто развитие на тази поредна кошмарна политическа ситуация. Наскоро „Новая газета” публикува думите на режисьора, който е категоричен: „В никакъв случай не съм се предал, просто вече не вярвам в щастливия край на цялата тази история”. Въпреки масираната международна политическа подкрепа, надеждите за справедливост в Путинова Русия са почти нулеви. Ето защо на фона на абсурдността на „цялата тази история” като глас в пустиня звучат дори думите на украинския президент Петро Порошенко, който още преди три години написа отворено писмо до несправедливо осъдения: „Дръж се там, Олег. Ще дойде време, когато тези, които организираха процесa срещу теб, сами ще се озоват на подсъдимата скамейка”.

Преди броени дни семейството на Олег Сенцов оповести, че младият режисьор е написал своето завещание.