Недялко Бакалов

Един от най-тъжните моменти в живота ми бе, когато преди четвърт век видях избодените очи на свети цар Борис-Михаил Първи Покръстител в манастира „Свети Наум” край Охридското езеро. Стенописът е от 1806 година. Сърцето ме заболя и когато миналия месец зърнах заличените дарствени надписи на занаятчиите от българските еснафски гилдии върху иконите в битолския храм „Рождество Богородично”. Малка утеха бе оцелялото „български” в иконата на един от еснафите. Нямаше я и паметната плоча, прославяща делото на местния благодетел д-р Константин Мишайков, закупил и дарил терена за откритата през 1876-а черква и прилежащото към нея училище „Св. св. Кирил и Методий”. Така е не само в Битоля. Така е и в Дебър, Кичево, Скопие, Крива паланка, Велес, така е 

в цяла Вардарска Македония

В Дебърския манастир вместо името на Борис Първи е изписано това на сръбския крал Стефан Дечански. Случаите на посегателство и издевателство са подробно изброени и документирани от големия родолюбец, покойния професор Божидар Димитров.              
         

Всички знаем и съдбата на Битолския надпис на цар Иван Владислав, потрошен и потулен в мазето на битолския музей. Панде Ефтимов, мир на праха му, снима през 1956 година плочата и изпраща снимката на българското посолство в Белград. Македонските власти му се „отблагодаряват” с 

присъда и затвор

Системно е заличавано „български” в изписаното по волята на ктиторите прилагателно към названието на просветителите св. св. Кирил и Методий. На повечето стенописи е прибавено „славянски”, на някои от тях от свещена простота, т.е. невежество, е оставено „от Преслав”. Явно малцина от заличителите знаят, че това е името на старата българска столица.

Така е във Вардарска Македония – старателно са премахнати всички знаци, че населението в тази част от географската област Македония докъм средата на миналия век се е осъзнавало като българско и е оставило материални и духовни знаци за това. В града, в който живея – Хасково, вторият като време на възникване православен храм  е „Свети Архангели Михаил и Гавраил”. Осветен е през 1861 година и понеже кварталът, в който е съграден, по това време е обитаван от гърчеещи се българи – надписите върху стенописите са гръцки. Преди няколко години стенописите в черквата бяха основно реставрирани и гръцките надписи си останаха, не ги замениха с български. На молещите се под чуждите букви вярващи навярно не им е приятно, но утешително приемат, че такава е била волята Божия. ЮНЕСКО забранява реставраторска намеса в паметници, която би променила етническата им характеристика. Знаят ли във Вардарска Македония за това изискване на културната организация на ООН? Очевидно знаят, но какво да сторят, когато тези българи от старо време смущават македонистката им съвест и те на воля размахват баданарката.

Горките, не осъзнават, че има незаличими неща. Трудно отвикват да бъдат себе си, да бъдат българи. Сами си избождат очите и така повтарят стореното със Самуиловите войници от Василий Българоубиец. Алеко Константинов има разказ, озаглавен „Пази, Боже, сляпо да прогледа”. Колко още ще чакаме да прогледнат духовно слепите?