Хари Хараламбиев

Най-високият писък?
Още не е измислен…
За това - /не дай си Боже/…
Най-високият писък
е да онемееш!
Да онемееш!!!

Тези стихове поетът Константин Павлов е датирал на 14.ХІІ.2004 година. И колчем се връщам назад във времето, толкова пъти в съзнанието ми изплува първата ми среща с него.
Бях ученик в Пернишката гимназия, а той – студент в Юридическия факултет на Университета. По странни стечения на обстоятелствата се сродихме през петдесетте години на отминалото столетие.
Днес изповядвам: Коста Павлов е „виновник” за две неща, белязали живота ми: да обикна поезията и да следвам науката за държавата и правото.

Казваше: „Ако следваш, запиши право. То ще те направи борбен, ще изостри сетивата ти за справедливост”. Послушах го. За жалост, днес е късно да му благодаря.

С времето срещите ни ставаха все по-оскъдни, за да се преустановят в един момент.
Коста беше поел по своя нелек, трънен поетичен и житейски път. И така повече от четиридесет години. През тях не преставах да се интересувам за творчеството му. По неведоми пътища успявах да се снабдя с непубликуваните му стихотворения.
Не ще забравя времето, когато се появи стихосбирката, носеща непретенциозното заглавие „Стихове”. За да се застраховат, издателите бяха написали: „Това е една своеобразна и в някои отношения оспорима с авторското виждане книга. Изразните средства водят на места до неяснота на авторския замисъл”.

Когато поетът изпреварва своето време,

 такава е неговата съдба и участ.
Помня, че във вестник „Отечествен фронт” се появи смазващ отзив за стихосбирката. Един литературен Палечко се силеше да докаже, че поезията на Константин Павлов е „вражеска”, че „не е в духа на новото време”, че е „тревожен факт”.

Авторът, на когото днес никой не помни името, с привидна загриженост пише: „Дълг на литературната критика е да прецени това тревожно явление, да спаси един поет от преждевременна гибел”. Не след дълго беше наложено табу върху поезията на Коста.

…Април, 2003 година. Приятелите ми Никола Иванов и Иван Есенски знаеха за спотаената в душата ми мечта да се срещна с любимия ми поет.
Думите възбуда и вълнение са бледи изрази. Изконният страх пред неизвестното, което ме очакваше, най-вече се появи при самото осъществяване на срещата.
Питах се: Ще ме познае ли поетът? Ще ме приеме ли? А съпругата му Мария? Как ще изтълкува моето присъствие?
Пристъпих прага на дома Павлови. Пред мен се изправи Коста. Беше необяснимо. Срещнах дружелюбие, което ми позволи да преодолея вълнението. То заличи чувството ми на несигурност.
С очите си поетът ми казваше: „Не се вълнувай. Не съм те забравил. Добре си дошъл. Водят те добри хора, талантливи хора.”

Аз говорих. Коста слушаше. Поредният инсулт бе отнел способността му да говори.
Казах, че през годините е опазил заръката на древния Овидий:  „Дръж се встрани от знатните”.
Когато той ми надписваше с лявата ръка „Спомен за страха”, тайно благославях събрата на Коста, поета Иван Цанев, който по чудо успял да спаси ръкописа от претопяване, захвърлен в чекмеджето на някой литературен завистник.
Много по-късно излезе от печат словесната изповед на Константин Павлов „Писмо до Светлин”. На свой ред написах писмо, адресирано до поета. Написах, че той е проникновен, че от вълнението му се е родило „Писмо”-то.
Написах: Всеки, който притежава грамотни сетива, докосвайки се до Константин Павлов, ще се доближи до него, ще изпита остра необходимост да бъдат заедно, да общуват, ако и поетът да е станал мълчалив самотник.
В „Писмо”-то аз съзрях пословичната естественост на поета, комуто са чужди позата и менторството. Тази книга не е само изповед. 

Тя е усет за благодарност и изискан стил

Написах още: Дълго време не печатаха стихотворенията на Коста Павлов. И за това принудително беше обречен на мълчание. И тогава литературните комисари, според негово определение, се страхуваха от оглушителното му мълчание. Чрез него поетът напомняше: „Робството не е стаж за бъдеща демокрация, че механизмът на диктатурата е нещо по-цялостно и по-разбираемо от демокрацията”.

Коста имаше 

непоносимост към доносниците и доносничеството

 Той определяше доносничеството като „красиво опакована мръсотия”. И още: „Благодарение на доносниците убиват хора, а след това ги реабилитират”.
За Константин Павлов подхожда написаното от Ницше: „Да царува е дадено не на съдбата, а на твореца”.
Смея да твърдя, че когато на 28 септември 2008 година поетът напусна земния свят, България осиротя. Сбогува се с поданика на поетичната словесност.