Руските управници мразят свободата и всички останали хора и народи заради неизкоренимото си чувство за малоценност

Някои народи са два пъти роби, а българите сме два пъти свободни, казва пред Faktor.bg писателят и анализатор Кънчо Кожухаров

Кънчо Кожухаров е писател, разследващ журналист и преводач. Автор е на първото документално проучване на корупцията у нас – разследването в два тома „Кой какъв е в българската корупция” (2007, 2008). Известни са и романите му „Последният лов на Кана” (2003, 2006), "Факторът на добротата" (2010) и „Тракийският капан“ (2014). В книгата си „Превратът срещу ГЕРБ и войната срещу демокрацията” (2014) Кожухаров анализира настъплението на „необолшевизма” и възродените опити да се вкара българската държава в ситуации на нова зависимост от Русия.

Интервю на Мая Георгиева

– Господин Кожухаров, как ще окачествите последните събития у нас като писател и анализатор?

– Първо литературата и после анализът, така ли? Добре, ето литературния ми прочит. 
Тези дни виждаме много нескопосно режисирана версия на „Властелинът на пръстените“. В Мордор са изковали илюзорно копие на всемогъщия пръстен и са го пробутали на един тукашен наивник с огромни амбиции. Местните агенти на Саурон са му обещали, че ако ги слуша, ще го носят на ръце. Ще направят преврат и държавата ще стане Ам-гълска република, а той – вечен президент, също като в Мордор. Но нещата тръгват на зле и наивникът изпада в истерия. Започва да съска по телевизии и по мегдани, като размахва юмрука си, за да се види злополучният пръстен. Проблемът му е, че неговите кукловоди са загубили едновремешните си способности и сега ги бива само за хибридни действия – да объркат нещата тук, да предизвикат безредици там. 
Иначе анализът подсказва, че последните събития имат по-скоро криминален, а не толкова външнополитически оттенък. Много новобогаташи станаха клиенти на прокуратурата, а когато разполагаш с много пари, е естествено да си готов да похарчиш част от тях, за да не влезеш в затвора.
Подкупни политици и подкупни партии в България винаги е имало. Една от тях – която дори не би следвало да се брои за партия, а по-скоро за филиал на Кремъл – е тръгнала да играе ва-банк заедно с господин Радев. Не се учудвам – от векове руските управници ни мислят злото. Сигурно и живите, и мъртвите скърцат със зъби, че все не успяват да превърнат България в руска губерния.

– С тези ваши убеждения оставяне усещането за русофоб?

– Ако хората го мислят, грешат. Вярно е, че не бих дал един българин и за петима руснаци, но не съм русофоб. Нито в буквалния смисъл на думата – „човек, който се страхува от руснаците“, нито в смисъла, в който я употребяват българските лакеи на Путин и Кремъл – „човек, който мрази руснаците“. Ще поясня защо.
В нашия Военно-исторически музей се пазят седем пленени от българските войски руски знамена, ала в никой руски музей няма и едно пленено българско знаме. Руснаците са загубили всички свои битки с българите – и на добруджанския фронт заедно с румънците, и на западния фронт – заедно със сърби, англичани и французи. Вярно е, че през 1944 г. Червената армия ни е окупирала, но това е станало без нито една битка – благодарение на българи предатели, които са се поставили в тяхна услуга. Сега се опитват да ни овладеят тихомълком – отново чрез своята пета колона в България, но няма да успеят. Винаги сме били руснаците и ако се наложи, пак ще ги бием. Защо да се страхувам от тях?
А за да отговоря дали мразя руснаците, ще трябва да ги разделя на две части – според разделението, което е направил Лермонтов, когато преди 180 години е трябвало да замине за Кавказ:
„Прощай, немытая Россiя,
Страна рабовъ, страна господъ...“
Цитирам по пълното издание на неговите съчинения от 1901 година, а за хората, които ще се затруднят с руския, ето буквален превод:
„Некъпана Русийо, сбогом,
страна на роби и на господари…“
Психиката на огромната част от днешните руснаци е робска – това се видя съвсем ясно и от резултатите от незаконното гласуване на 1 юли, което на практика направи Путин цар на Руската федерация. По-лошото е, че психиката им няма да се промени и дълго след като Путин изчезне от държавния небосклон. Така че ако не гледах руснаците с окото на анализатор, по-скоро бих ги съжалявал, отколкото да ги мразя. Истината е, че не изпитвам особени чувства към тях – толкова са различни от нас и толкова са ни чужди.

– Наистина ли не изпитвате никакви чувства?

– За да не ме обвинят в политическа некоректност, ще отговоря с едно сравнение. За мен евро-азиатците са като афро-американците. Съгласен съм с лозунга „Животът на черните има значение“ (Black Lives Matters), но смятам, че животът на белите има не по-малко значение. Мисля, че докато не се отърват от имперското си мислене, руснаците ще останат в преддверието на истинското очовечаване – като един вид общочовешки социопати. В този смисъл те са ми безразлични.

– Но с тази характеристика не изключвате ли от анализа си гениалните писатели и музиканти, с които се слави Русия?

– Не, защото онези, за които може да се каже, че са гениални или талантливи, са имали не руско, а европейско самосъзнание. Лермонтов не е бил единственият, който се е срамувал от своите сънародници. Чернишевски, Аксаков, Пушкин, Тургенев, Достоевски, Толстой, Горки, Ленин, Булгаков – всички те са оставили след себе си такива характеристики за руския манталитет, че на неговия фон нашият Бай Ганьо се откроява като връх на образоваността и цивилизоваността. 
Да не споменавам пък какво са писали за руския манталитет и руския ум Салтиков-Шчедрин и Иван Павлов. Особено Салтиков-Шчедрин. Всички останали руски таланти взимат на прицел обикновения руснак, а той не се страхува да се захваща и с господарите.

– Което ни връща към Лермонтовата „страна господъ“, нали? 

– Точно така.

– Какво е вашето отношение към нея?

- Ще си позволя да цитирам думите на кан Кубрат от моя роман „Последния лов на Кана“. В тях той говори за персите, но когато писах книгата, имах предвид руснаците. Заменете „перси“ с „руснаци“ и „чукари и пустини“ с „блата и степи“ и ще получите ясна представа за връзката. Кан Кубрат обяснява на Барсех, втория си син: 
„Виж, сине, персите просто усетиха своето безсилие. Всички те са два пъти роби, докато ние с теб сме два пъти свободни. А за роба свободният човек е бог или най-малкото господар, защото е божествено свободен. Изглежда, че тукашните чукари и пустини не раждат дори по зрънце свобода за всеки. Единственият, който е свободен, е шахът. Обичаят обаче изисква от него да превърне останалите в свои роби. Ето защо персите от векове са свикнали покорно да скланят глава пред по-силния.“
Проблемът на руските царе, императори и президенти е, че преди да станат такива, са били роби на своите предшественици. Оттам идва тяхната омраза към свободата и към всички останали хора и народи – от неизкоренимото съзнание за собствената им нищожност.