Христо Слави Рачев

Публикувам този текст с неподправени имена и факти по повод кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на София. И ролята на неговата фамилия, тези яростни спирачи на българския възход. Подписаха Хелзинските споразумения за пред света, докато нагло отнеха всичките ни свободи. По същата схема Радев лъже в ООН, в България поощрява руското влияние от президентската институция. Когато някой остави тежки дългове в наследство, всяка съдебна система оглежда внимателно наследниците. 

Тук ги избираме отново и отново…

Който е развил информационна невротичност, разполага с кокоша памет да отминава да разглежда дамско бельо и ахка на залези. Отказвам да живея с миналото. Руският народ бе връхлетян от миналото, поради дефекти в преценките за настоящето.

КОКОША ПАМЕТ

Всеки жив човек има дати, които са кошмарът на неговия кратък, изпълнен с надежди живот. Пети май 1975 г. е черната дупка на моето семейство. Охранени митничари ме арестуваха на границата с Югославия. С мен бяха моята съпруга и малкото ми детенце, на три години.
Съмнение за бягство от родината. Донос с неясен източник. Д…ба и 

родината, не пуска любимия си син

 Връстник на „свободата”. При това с напълно редовни документи. По етапен ред ме запратиха направо в килията на Държавна сигурност на улица „Развигор“, сега „Майор Векилски”. В коридорите имаше малки светофари с две светлини, червена и зелена. Чувах някъде в квартал Лозенец как децата репетират за наближаващия 24 май: „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви...”. През това време ме стрижеха и пропадах все по-дълбоко в унижението и мрака на килиите за особено опасни политически престъпници. Тази песен и досега ме кара да потръпвам от отвращение. Политбюро и вътрешният министър Димитър Стоянов, след доклад пред Тодор Живков, взели решение за изграждането на този комплекс. Не беше трудно да разбера, че в храната, полусварен грах, се поставяха субстанции за деблокиране на волята. Ще запомня тези килии с шумното пърдене, което ечеше по коридора като далечен тътен, създавайки пространствена акустика за приближаваща фронтова линия. 

Присъда и затвор

В съседна килия имаше жена,, която вечер шепнеше: „Сърбите връщат обратно...”. Някой се опитваше отдясно да чука по стената букви от азбуката. Нямах никакво желание да следя този буквопис. Почувствах неудържимо желание да говоря, да пея, да се срещна с някого, да споделя всичко. Това беше крайно подозрително и когато в килията на десетото денонощие влезе остриган човек с името Христо Гамжелиев, с версията, беглец от казармата. Всичко стана ясно. Провокатор, който след артилерийската подготовка с невролептиците, които съм погълнал, идваше да слуша и да донася. Представи се за железен борец срещу властта, показа ми 15-сантиметров ръждив пирон и доверително ми зашепна, че оттук трябва да бягаме. Единствената светлина, която струеше от малката оплюта крушка, никога не беше осветявала по-идиотска идея. Беше напълно прав, че килията не е място за живеене и всяка минута изтичаше като седмица. Започнахме да правим лицеви опори. Як беше пустият му провокатор. Но слабичък в детайлите и интелигентността му не надхвърляше тази на футболен запалянко. Личеше си, че порционът му не е затворнически. Кой ли беше 

драматургът на килийните дуоспектакли

 Предложението да бягаме с този пирон беше постановка на офицер, който се опитваше да прави кариера с оригинални методи. Умник, психолог от някое село, посветил се на тормоза на хора, които се мятаха като плъхове в капаните на Държавна сигурност. Продължение на самодейния театър в рамките на тежкодушната атмосфера около МВР и ДС, където се аплодираха лишените им от искреност тържества. Рецитираха стихотворения, тръскаха перчеми и се кълняха в името на партията. Подаряваха си флагчета, значки и вимпели, формално, с насилени усмивки. Растяха в чин и заплата. Всъщност откровено се мразеха и дебнеха помежду си.
Бездарният етюд с пирона беше опит за вътрешна присъда. Практикува се, когато следствието се изплъзва. Отъпкан път, който водеше право към преизподнята на социалистическата държава.

На всички беше ясно, допускам, и на следователите, че от тиранията можеш да се отскубнеш само като хукнеш към демокрацията. С пирон в ръце можеш да се запишеш в безчетната група на лумпените, които пълнеха затворите. Бях мистър Никой. Вмирисано остригано нищожество. През това време държавата се беше устремила към втория си фалит, 1977 година. Пилееха се пари, пишеха се неверни доклади за още по-големи бюджети. В тази спирала са скрити някои от дефектните хромозоми на българския упадък. Такава масова обществена подлост можеше да съществува само при 

еднолична власт по съветски образец

 Интересно с колко агенти би се задоволила Държавна сигурност. Една демонична унищожителна енергия, която оставя в наследство: страх, мързел, разруха и фатално изоставане от европейските народи. 

Бях посивял от тревога и губех тегло с часове. Незабавно реших – никакво ядене. Една нощ се появиха трима униформени, предвождани от лекар, и започнаха да крещят: „Стани, гад, ти ли ще правиш гладна стачка тука бе, ще ти набутам чинията в устата...“. Не беше театър по Станиславски. Не. За дни ме превърнаха в отвратително на вид човекоподобно същество. Мразеха ме искрено. Докторът местеше силното си тяло от крак на крак. Искаше да се бори с мен. „Ще стоиш прав, мирнооо...“, не му отиваше да се прави на строеви офицер. Усетих металната алуминиева чиния да разпъва устата ми. Стиснах я инстинктивно със зъби, нямаше как да влезе в малката ми уста. Лекарят, полагал Хипократова клетва, ме беше прегърнал и от тази позиция ме удари с коляно. Подло, дори придружителите му не разбраха. Този удар изби като клин и последното ми съмнение относно българския социализъм. Сбогом, социализъм. Мразя те. Сбогом завинаги и на българския селяндур, придобил вредна власт чрез пагони.
Личният ми следовател Владимир Трендафилов обичаше да рецитира откъси от книги и поезия. Представям си как е рецитирал с налудничав вид, люлеейки перчем, стихотворението „Антон“. Призна, че шефът на отдел „Оператори” Алеко Кузов беше дал за мене много добри отзиви. Това ми даде сили и надежда.
Полковник Гюров – началник на отдела, дребен човек с посивели коси, пушач, преследващ образ на партизанин от Пиринския край, се хвана драматично за косите и рече: „Ти ще съжаляваш, кълна се в тези бели коси...”. Беше крайно разгневен. Щяха да се черпят, ако ме натикат поне за пет години в Софийския централен затвор. Успяха да ми плеснат 10 години забрана да пътувам зад граница и уволнение от Българската национална телевизия. Сетне ме уволниха и от София прес. За тях това беше провал. За мен в този фатален 5 май 1975 година – краят. Представяли са фалшиви признания от мен на съпругата ми, имитирали са подписа ми. Преживяхме неописуем стрес, както и нашите родители. Стана най-лошото, загубихме второто си дете. От терора на следствените органи, от разпасалата се комунистическа държава. Три години безнадеждно търсене на работа. Една година работих като тухлар в с. Доганово, край град Елин Пелин.

Веднъж срещнах следователя си, винаги идва такъв момент, но не си дават сметка, докато разследват ожесточено жертвата. Месец след този кошмар, вече изхвърлен от телевизията, гарантирано безработен, бутах велосипеда си пред хотел „Хемус”. Поглеждам и виждам унил, дори по-скапан от мен, следователя ми Трендафилов. И двамата изпитахме неудобство. Захвана една безсмислена история как негови колеги го натопили, разказ, изпълнен с ненужни подробности. Точно по средата се наведох и казах: „Нещастник“, стъпих на педала и го изоставих. Очаквал е солидарност за провала си, едва ли не стари фронтоваци си разказват спомени. И двамата бяхме останали без работа. Още двама българи, съсипани от други сънародници, на които също им предстоеше провал. Разбрах, че жена ми се е държала достойно. Когато разказах на зет ми от САЩ тази история, той се интересуваше само от едно. Нарушил ли съм закона. „Не“, отговорих. Беше смаян. Западният човек не проумява защо държавата 

в тоталитарните общества рита където ѝ падне гражданите си,

 а демокрацията е сферична дума, без никакъв смисъл и съдържание.
Това несъмнено е един от многото трамплини, които изхвърлиха хиляди българи тангенциално – вън от родината. Излетяха от батута вертикално нагоре и поеха като прелетни птици нерадостната съдба на емигранти по света, 

изтласкани от селско-комунистическата правда, 

която се оказа по-упорита и от гравитацията. Никаква здрава икономическа среда не би могла да се развие при това насищане с агенти и доносници. Да не се залъгваме с междинни истини и полуистини. 

Гледам, днес отново се надига мътилка от малоумни любители на твърдата ръка. Говорят за режима на Живков, пишат статии. Правят социологически изследвания. Ръкомахат и фъфлят от екрана. Хубаво било. Харесват Путин, Че Гевара, президентът подкрепя Мадуро. Господи, няма ли тази тълпа от доносници да престане да се възпроизвежда. Децата на бившата номенклатура щастливи да ни разказват исполински лъжи за времето, в което живяхме. Не стига че от народа направиха народец, сега нагло плетат пъклени планове с руски кадрови офицери и разузнавачи. А те, вижда се от една морска миля, имат задачата да отвинтят гайките на България от Европейския съюз и НАТО. 

N. B. През 1989 г. цялото Политбюро на ЦК на БКП се озова в същите килии на ул. „Развигор”, където гледах с часове оплютата крушка от 40 вата, без никакъв шанс за спасение. Завиваха се със същите прашни одеяла. Казано е: който гроб копае, сам пада в него. А този, който ги снимаше, бях аз. Бившето нищожество арестант. Познавах терена. Снимах ги как се потят при разпитите. Разрошени, с пресъхнали уста, високо кръвно и червени бузи. Великите ни партийни вождове бяха с отнети права. Жалки в страха си и изобретателни в прехвърлянето на вина. Вън ме чакаше милата и красива журналистка Милена Милотинова. Протестиращи роднини и привърженици на БКП и първите ни ръководители ни нападнаха в гръб. Успяха за секунди да смъкнат полата ѝ. Всички видяхме прелестните ѝ крака. Аз отнесох няколко шута. И дълго ме боля, защото нечии женски ръце ме ощипаха по врата, докато снимах, подло и преливащи от омраза. Вместо да преживея за миг съдбата на граф Монте Кристо – изпитах за момент необяснима жалост. Пропуснали да се обединят срещу външния враг, българите продължават да се убиват, щипят и мразят от дъното на душата си. Продължавам да празнувам 5 май най-отвратителния ден в моя живот.
Празник е!
„Върви, народе възродени, към светли бъднини върви…“