През вековете българинът в тези земи само се е снишавал и оцелявал

България не присъства в Бесарабия нито като образ, нито като звук, пускат само чалга канали, казва пред Faktor.bg. Райна Манджукова

Тревожни вести идват от украинската част на Бесарабия. Нашите сънародници, които са украински граждани, също подлежат на мобилизация, която Украйна обяви за цялата си територия.

Разговарям с една бесарабска българка, чийто брат Димитър вече е бил на обстрелването летище в Донецк. Райна Манджукова е родена в село Лошчиновка, недалеч от гр. Измаил, Одеска област. От 1989 г. живее в България, съпругът й е от тук (талантлив учен-химик, който няма нищо общо с бизнесмена П. Манджуков). Райна също е български гражданин, но пътува постоянно до родната си Бесарабия и ежедневно поддържа контакт с роднини и приятели. Завършила е българска филология в Софийския университет, в момента е докторант. Петнадесет години работи в Държавната агенция за българите в чужбина, една година я оглавява. Съучредител на асоциациите „Световна България” и „Български училища в чужбина”.

Интервю на Горан Благоев

- Г-жо Манджукова, наши сънародници от одеското село Кулевча се вдигнаха на бунт срещу мобилизацията, която Украйна обяви през последната седмица. Последваха ги българите от с. Димитровка и Нови Троян в района на Болград. Какво се случва реално в Бесарабия?

- Бесарабия е притеснена и превъзбудена от четвъртата вълна мобилизация. При първите три вълни реално много малко хора заминаха към източните територии, където има бойни действия. Но сега мобилизацията е масова. В моето родно село, където са 700 жители, са разпратени 140 призовки.

- Брат ви вече е участвал на т.нар. „източен фронт”.

- Да брат ми е бордови техник на транспортен хеликоптер, който постоянно изпълняваше курсове до Донецк. Сменят ги на ротационен принцип и в момента не е там. Нищо не разказва. Загадъчно се подсмихва. Братовчед ми, който е на 27 години, с четири деца, отиде доброволец. От него разбрах, че преминават много стабилна военна подготовка и не е вярно това, че украинските власти ги пускат като пушечно месо.

- Хората обаче се бунтуват срещу мобилизацията – до колко това е типично само за нашите сънародници в Бесарабия?

- Това се случва не само в българските селища в Одеска област. Масов е бойкотът и в други неукраински села на Бесарабия – молдовански и липовански. За липованците, които са староверци, дори носенето на оръжие е грях.

Жители на с. Нови Троян, бесарабски българи, блокираха на 28 януари кметството в знак на протест срещу обявената мобилизация. Източник: Интернет-вестник „Топор” 

Срещу мобилизацията протестират и чисто украински области. В Ивано-Франковска област, която е с компактно украинско население, кметовете на 14 селища са отказали да приемат призовките. Самите украинци се бунтуват срещу начините по които се провежда мобилизацията – смятат, че е незаконна, защото Украйна не е въвела военно положение и официално не е обявила война. Това е вълна, която е обхванала цялата държава.

- Това ли казват и българите в Бесарабия?

- Да. В село Нови Троян се вдигнали на бунт и искали да изгорят призовките с този аргумент: ”Каква е тази мобилизация без официално да сме във война. Защо да взимат мъжете и синовете ни. А и при положение, че в страната има толкова много богати хора, защо сега се заиграват за сметка на бедните? А и като има достатъчно редовна армия, защо трябва да се взимат и запасните?” При нашите бесарабски българи обаче има и още едно оправдание: кого да защитаваме, за кого да умираме?

- Все пак те са граждани на Украйна.

-Факт е, че бесарабските българи са украински граждани. Още повече, че Украйна е независима държава повече от 20 години. Това означава, че вече има едно поколение млади мъже, които са ходили в казарма и са полагали клетва в името на държавата Украйна, не на СССР като бащите ни например, или момчетата от моето поколение. Това е феномен. Те не чувстват Украйна като своя родина.

- А коя е тогава?

- Ако ги попиташ Русия ли е вашата родина, те също няма да отговорят положително. В това виждам липсата на корени сред нас, бесарабските българи.

Откакто са се вдигнали нашите прадеди да бягат от Османската империя за изминалите 200 години бесарабските българи девет пъти са влизали от една държавна територия в друга – в Руската империя, после в княжество Молдова, Румъния, после ги връщат в Руската империя, сетне отново в Румъния. Сетне в Съветския съюз, пак в Румъния, пак в Съветския съюз и накрая са разделени между Украйна и Молдова. Малко хора си дават сметка, че тази смяна се е случвала с такава честота, че няма едно поколение което да се е родило и умряло в една и съща държава. И всяка държава, която е идвала се е опитвала да подтиска българското. През всичките тези години какво е правил българинът – снишавал се е и е оцелявал.

Ние говорим за бесарабските българи, но да не забравяме, че има и още един голям анклав – българите в Таврия.

- С тях какво се случва сега?

-Там е още по-старшно. Те са в Приазовието – т.е. досами фронта. И там тече усилена мобилизация. Но при тях по-малко се наблюдава този феномен да отказват мобилизация. През изминалите 60-70 години те почти не са променяли държавната си принадлежност, а и тепърва при тях се възражда българското самосъзнание.

- Няма ли тенденция Украйна да мобилизира повече мъже от малцинствените общности, отколкото същински украинци?

- Мисля, че това е манипулация. Няма такова нещо, но има друг проблем, който е проблем на украинската държава. Тя никога не се е съобразявала с това огромно малцинство – на бесарабските българи. Не се постара да го накара да почувствуват независима Украйна като своя държава. Вярно, не Съветския съюз ни даде правото да учим български език, да имаме свой вестник, свои организации и дружества. Независима Украйна ни го даде.

Проблемът е, че между Киев и Бесарабия има Одеса – спускат се законите и наредбите към Одеса, но от там не винаги подхождат правилно – често твърде манипулативно.

- Например?

-В закона за образованието, който регламентира обучаването на майчин език се казва, че в райони, където съответното малцинство съставлява над 50 % от населението се въвежда малцинствения език като предмет в училищата без никакви допълнителни процедури. А в Одеска област започнаха с препитвания сред родителите – събиране на подписи дали да се въведе или не. И какво се случи? Все едно чета Христо Ботев. Родителите казаха: „Ами за какво ни е? Те нашите деца сега трябва да учат и украински, и руски, и западен език. За какво им е българският? Ние си го говорим в къщи, ние си го знаем”. Или другият по-кратък отговор: „Детето ми няма да следва в България, за какво му е да знае книжовен български?”. Това е грозната и срамна истина.

- Да, но тези хора искат българско гражданство...

- Така е. Но това което се случи, беше провокирано от украинските власти чрез тези допитвания, които противоречат на закона за майчиния език. Ами другото – въпроса с личните имена, с именната система. В чл. 13 от украинския закон за лицата и семействата изрично пише, че граждани от неукраински произход имат право да се запишат според именната система на тяхната нация. Унгарците в Украйна се записват с техните имена, обаче българите в Бесарабия често ги записват с украински варианти – Николай става Микола, Димитър – Дмитро...

Проблемът е, че и нашите българи не си знаят правата. Но познавам и хора, които са се опитали да се позоват на закона. И са им казали: „Не може това. Ако искаш закон – иди в Киев и там си извади паспорт!”

- Излиза, че българската държава не се застъпва за правата на бесарабските българи?

- Не е съвсем така. Конкретно с имената и с изучаването на майчиния език по-скоро е работа на културно-просветните организации на бесарабските българи да разясняват на хората техните права и да съдействат те да бъдат изпълнявани. Вече ако срещнат системен отпор от страна на украинстата държава да се намеси България. Ние не трябва тепърва да се борим за получаване на права – те са дадени по закон. Хората трябва да настояват да ги спазват.

България беше сред първите три страни, наред с Унгария и Словакия, която реагира когато след Майдана бе отменен законът за регионалните езици – един език да бъде административен наравно с държавния. Този закон сега е в сила, но в тези военни условия кой да се занимава с изпълнението му. България се намеси в защита на своето малцинство, но дори това нашите хора не можаха да разберат, защото няма откъде да го научат – украинските и руските медии няма да им го кажат, защото не им е изгодно.

Откога се говори в Бесарабия да се хваща българска телевизия и българско радио – ей го къде е! България не присъства в Бесарабия нито като образ, нито като звук. Кабелните оператори в бесарабските селища пускат само чалга канали от България и отвреме на време – фолклор.

Бесарабските българи трябва по-осезаемо да усещат България зад гърба си. Една от нашите тамошни учителки ми каза: „Украйна, ако подтиска рускоезичните – те бягат в Русия. А ние къде да бягаме, на кого трябваме ние?”

- В момента много бесарабски българи призовават България да ги защити от мобилизацията. Има ли обаче механизъм това да стане?

- Не. Българската държава няма как да се възпротиви на мобилизацията, защото те са граждани на Украйна. Реално обаче, онези, които имат и българско гражданство, и могат да се измъкнат – бягат и идват тук. Но това не са масови случаи. Е кабинетът, ако има желание, със секретно решение може да ускори процедурата по получаване на българско гражданство. В момента срокът е над 1 година. Но това сега не е приоритет на България.

- Българите в чужбина кога са й били приоритет?

- Никога не са били приоритет. Сещат се за тях само по време на избори и то за емиграцията на Запад. Не за старите исторически общности каквито сме ние бесарабските, банатските българи, българите от Западните покрайнини (Сърбия) или Албания. Макар че при едни от последните избори политици от България се поразходиха из Молдова, тъй като там се разрешава двойното гражданство и 2/3 от тамошните бесарабски българи са и български граждани. Вяха се знамена, издигаха лозунги. В Украйна, където официално не е разрешено двойно гражданство нито един български политик не дойде. Но смятам, че рано или късно тази ситуация ще се промени, защото натискът на българите в чужбина върху българската държава все повече се засилва.

*Заглавието на материала е на Faktor.bg